Решение № 1248 от 12.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7262/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка със Закона за държавния служител /ЗДСл/. Образувано е по касационна жалба и уточнение към нея от 22.10.2024г. на Председателя на управителния съвет на Агенция Пътна инфраструктура (УС на АПИ), чрез процесуалния му представител юрк. Кечева, срещу решение 1394 от 01.03.2024г., постановено по адм.д. 9004/2022г. по описа на Административен съд София - град (АССГ), с което е отменена заповед ЧР СП 699 от 09.09.2022г. издадена от председателя на УС на АПИ, с която на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 от ЗДСл е прекратено служебното правоотношение на И. П. Х. на длъжността "главен експерт" в отдел Управление на човешките ресурси , дирекция Административно обслужване, човешки ресурси и управление на собствеността , считано от 12.09.2022г. С решението АПИ е осъдена да заплати разноските по делото. В касационната жалба касаторът сочи, че оспореното решение е неправилно - постановено при неправилното приложение на материалния закон отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че в случая е налице реално съкращаване на заеманата от жалбоподателката длъжност, съответно е налице основанието по чл. 106 ал. 1 т. 2 ЗДСЛ, като посочва, че същата не може да се ползва от закрилата на чл. 333 от Кодекса на труда, при липса на изрично предвидена норма в този смисъл в ЗДСл. Излага подробни съображения за неправилност на извода на съда за приложимост на чл. 333 от КТ в настоящия случай. Иска оспореното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което се отхвърля жалбата срещу заповедта. Претендира разноски. Ответникът по касация И. П. Х., чрез процесуалния й представител адв. Иванова, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски по представен списък. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 ал. 1 АПК, от надлежна страна, адресат на оспореното решение, и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да постанови оспореното решение съставът на АССГ е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган в рамките на предоставените му правомощия по чл. 21г от Закона за пътищата, при спазване на изискванията за форма. Приел е, че от събраните в хода на производството доказателства се установява, че в случая действително е налице съкращение на длъжността заемана от жалбоподателката, а именно една бройка длъжност главен експерт в отдел Управление на човешките ресурси , със съответните функции, задължения и изисквания, а откритата нова длъжност в отдела за старши юрисконсулт при съпоставка на длъжностните характеристики се откриват сходства, но не и идентичност. Приел е, че са изпълнени изискванията на чл. 106 ал. 1 т. 2 ЗДСл., като фактическият състав е изпълнен и въз основа на съставен доклад и обосноваване на необходимостта от оптимизация на съответната администрация. Направил е извод обаче, че оспорената заповед е издадена в противоречие с материалния закон, обосновало и допуснато съществено нарушение на административно производствените правила при издаването й, тъй като от доказателствата се е установило, че жалбоподателката е диагностицирана със [заличен текст], по представено по делото ЕР на ТЕЛК 077 от 12.01.2021г. от Университетска първа МБАЛ Св. Йоан Кръстител София, която диагноза, макар и неводеща, е измежду посочените в чл. 1 ал. 1 т. 6 от Наредба 5 от 20.02.1987г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях имат особена закрла съгласно чл. 333 ал. 1 от Кодекса на труда /КТ/. Обосновал е приложимостта на посочената разпоредба на чл. 333 ал. 1 от КТ и досежно лицата, назначени по служебно правоотношение с решение по дело С 406/15 от 09.03.2017г. на СЕС и с осигуряването на равно третиране на лицата, работещи по трудово и по служебно правоотношение. Поради това е приел, че при издаване на оспорената заповед не е спазено изискването на чл. 333 ал. 1 КТ и не е поискано и получено предварителното разрешение на Инспекцията по труда, което е задължително при съкращение в щата съгласно чл. 333 ал. 1 т. 3 КТ. Поради това е обосновал извод, че оспорената заповед е издадена при допуснато съществено нарушение на административно производствените правила, довело съответно до неправилното приложение на материалния закон. Въз основа на направените изводи съдът е приел, че оспореният акт е незаконосъобразне и го е отменил. Решението е правилно. Правилен е извода на съда, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган в рамките на предоставените му правомощия по закон и при спазване на изискванията за форма. Съответен на закона и на събраните по делото доказателства е и извода, че в случая се установяват безспорно предпоставките по чл. 106 ал. 1 т. 2 ЗДСл, а именно налице е реално съкращение на длъжността заемана от жалбоподателката, като настоящият състав споделя изцяло изложените от първоинстанционния съд мотиви в тази връзка. Основният спорен пред настоящата инстанция въпрос е дали в случаите на съкращаване на лице заемащо длъжност служебно правоотношение е приложима особената закрила по чл. 333 ал. 1 от КТ. Настоящият състав намира, че правилно и в съответствие със закона и в частност целта на същия, както и на трайната съдебна практика, съдът е приел приложимост на посочената разпоредба. В Решение от 9.03.2017г. по дело С - 406/15, Милкова, постановено по преюдициално запитване, отправено по адм. дело 12369/2014г. по описа на Върховния административен съд, пето отделение, Съдът на Европейския съюз (СЕС) е посочил, че право и задължение на националната юрисдикция е да извърши проверка за съответствие с принципа за равно третиране, като целта на правната уредба е да предостави закрила на работник или служител не в зависимост от правната връзка, от която е възникнало неговото правоотношение, а в зависимост от неговото здравословно състояние. В същото решение на СЕС е посочено и че задължението за спазване на правото на Съюза изисква приложното поле на националните правила за закрила на лица с определени увреждания, работещи по трудови правоотношение, да се разшири и с тази закрила да се ползват и държавните служители със същото увреждане. В тази връзка в чл. 1 ал. 1 от Наредба 5/1987г. са разписани заболяванията, при които работниците и служителите могат да се ползват от осбената закрила по чл. 333 ал. 1 КТ. В случая по отношение на жалбоподателката е установено по съответния нормативно предвиден ред с представеното ЕР на ТЕЛК 0077 от зас. 007 от 12.01.2021г., че страда от заболяване, попадащо в т. 6 на чл. 1 ал. 1 от Наредба 5/1987г. След като заболяването на жалбоподателката е измежду изброените в чл. 1 от Наредба 5/1987г. и тя би ползвал особената закрила на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, ако работеше по трудово правоотношение, то неприлагането на тази разпоредба само защото тя заема длъжността си по служебно такова, би нарушило принципа на равнопоставеност. Във връзка с гореизложеното е правилен извода на съда, че в случая е била приложима процедура по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ и Наредба 5/1987 г., свързана със задължението на работодателя да предприеме необходимите действия, преди да прекрати правоотношението със служителя, имащ съответното увреждане, съответно неспазването й представлява съществено нарушение на административно производствените правила, довело до неправилното приложение на материалния закон, което води до незаконосъобразност на оспорената заповед. Правилни са в тази връзка мотивите на съда свързани с приложимостта на закрилата по чл. 333 КТ и досежно работещите по служебно правоотношение и изискването за равно третиране и забраната за дискриминация в областта на заетостта и упражняване правото на труд. Следва да се посочи, че от доказателствата по делото се установява, че жалбоподателката страда от заболяванията, посочено в чл. 1, ал. 1 от Наредба 5/1987г., а именно по т. 6, като прекратяването на служебното й правоотношение е въз основа на основанието, посочено в разпоредбата, а именно съкращение. В този случаи съгласно чл. 333 ал. 1 т. 3 КТ, както и посочената разпоредба от Наредба 5/1987г. работодателят може да уволни работник или служител само след предварително разрешение на Инспекцията по труда, каквото в случая не е и поискано. Неоснователно е възражението в касационната жалба, че следва да има изменение в ЗДСл, което да въведе такова задължение, за да се спази това изискване. Това е така, тъй като по изложените по горе съображения, включително отчитането на решението на СЕС, не следва да бъде допускано неравно третиране, както и с оглед на изискването приложното поле на националните правила за закрила на лица с определени увреждания, работещи по трудови правоотношение, да се разшири и с тази закрила да се ползват и държавните служители със същото увреждане. /В този смисъл решение 5713 от 09.05.2017г. по адм. дело 7032/2015г. на ВАС, решение 5760 от 14.06.2022 г. на ВАС по адм. д. 1959/2022 г., V о.; решение 10283 от 31.07.2018г. по адм. дело 6150/2018 г. на ВАС, 5-членен състав; решение 6014 от 15.05.2017 г. по адм. дело 12369/2014 г. на ВАС, решение 1204 от 27.01.2020г. по адм. д. 5536/2019г. на ВАС, решение 12622 от 13.10.2020г. по адм.д. 6613//2020г. на ВАС и др./. По изложените съображения оспореното решение като правилно, следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора е неоснователно искането на касатора за присъждане на разноски, а искането на ответника по касация И. Х. за присъждане на такива, като основателно и доказано, представени са доказателства за направени разноски в настоящата инстанция в размер 1000 лева, следва да бъде уважено. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение