Решение № 50036 от 12.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 5044/2021 г.

Решение № 50036 от 12.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 5044/2021 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Василка Илиева Производство по чл. 290 ГПК. С определение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване по касационна жалба, подадена от А. Щ., чрез адв. Н. К., против въззивно решение № 141/6.07.2021 г., постановено по в. гр. д. № 9801/2020 г. на Софийски градски съд, в частта, с която след частична отмяна на решение № 73618/16.04.2020 г. по гр. д. № 1733/2018 г. на Софийски районен съд са отхвърлени предявените от А. Щ. против К. А. А. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца разликата над сумата 200 евро до сумата 8888 евро /равняваща се на 8688 евро/ – предоставен паричен заем в периода от м. септември 2011 г. до м. август 2012 г. въз основа на сключен между страните договор от 21.07.2010 г., както и разликата над сумата 57,ЗЗ евро до сумата 2205,88 евро /равняваща се на 2148,55 евро/ – лихва за забава за периода от 4.11.2014 г. до 30.08.2017 г. включително, поради погасяване на вземанията по давност и са присъдени съдебни разноски. Касационното обжалване е допуснато по обуславящия изхода на делото въпрос – "Дали по пътя на тълкуването може да се измени вече поето с договора задължение?". Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе по поставения въпрос, съобрази следното: Отговорът на поставения правен въпрос следва да се съобрази с трайната съдебна практика, която се споделя от настоящия съдебен състав и според, която, при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. С оглед конкретиката на отделния казус, съдът тълкува договора, изследвайки доколко буквалният смисъл на текста изразява действителната обща воля на страните; как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл; може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент за противното или за по-силното основание; каква е обичайно възприетата практика в отношенията между страните по договора. При изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва и обстоятелствата, при които е сключен договорът; поведението на страните преди и след сключването му - характера на преговорите за сключване на договора; разменената кореспонденция във връзка с това и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му. Прилагайки установените в чл. 20 ЗЗД критерии при тълкуването съдът е длъжен да изясни точния смисъл на договора, а оттам и действителната воля на страните, която не може да бъде подменена. Не може по пътя на тълкуването да бъде изменено поето с договора задължение или пък да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли, тъй като това би представлявало изменение на договора, което по силата на чл. 20а, ал. 2 ЗЗД е правомощие единствено на страните по него. Ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК не е приложимо, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В този случай, когато страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Оспорва се извода на съда относно постигнато между страните съгласие за промяна на срока за връщане на предоставения заем, а именно да не се прилага. чл. 5 от договора. Иска се отмяна на обжалваното решение и уважаване на исковете до пълните предявени размери. Ответникът К. А. А. не взима становище. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че на 21.07.2010 г. между страните е бил сключен договор за заем, по силата на който ищецът се задължил да предостави на ответника в заем сумата от 500 евро месечно, считано от 1.08.2010 г. за период от шест месеца, т. е. общо 3000 евро за период до 1.01.2011 г., с възможност за продължаване на периода от заемодателя. Въззивният съд е приел, че след изтичане на първоначалния срок на договора ищецът е продължил да предоставя на ответника заем на части, като признатата и дължима невърната сума възлиза на 8888 евро, видно от приетата по делото електронна кореспонденция – електронните писма от ответника. Изложил е, че макар отношенията между страните да са се основавали на договора от 21.07.2010 г., в исковата молба и в молбата - уточнение се съдържа признание на ищеца на неизгодния за него факт, че страните са изменили срока за връщане на сумите. От твърденията на ищеца може да се направи извод за постигнато съгласие клаузата на чл. 5 от договора да не се прилага, но съгласие за срока за погасяване на задълженията така и не е било постигнато между страните. Такъв извод следва и от съдържанието на нотариалната покана, получена от ответника на 24.10.2014 г., съгласно която три години преди 2014 г. ищецът канил ответника да върне дадените му в заем суми, тъй като ако се приеме, че приложима е била клаузата на чл. 5 от договора, то изискуемостта на вземанията за процесния период не би била настъпила към датата на поканата. Това следва и от електронното писмо на ответника от 11.08.2012 г., с което заявил, че предстои да уточнят графика за погасяване на дадените в заем суми. След като съгласие относно срока за връщане на сумите не е постигнато, то вземането става изискуемо след покана, като съгласно чл. 114, ал. 2 ЗЗД давността е започнала да тече от възникване на всяко вземане, респ. е била прекъсвана и е започвала да тече нова петгодишна давност с всяко признание на дълга от ответника – чл. 116, б. "а" и чл. 117, ал. 1 ЗЗД. При това положение всички вземания, възникнали, респ. признати от ответника до 30.08.2012 г., са били погасени по давност към момента на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – на 31.08.2017 г. Непогасено по давност е само вземането в размер на 200 евро - заем за м. септември 2012 г., признато от ответника на 9.10.2012 г. с електронното писмо от същата дата, а дължимата лихва за забава на това вземане се равнява на 57,ЗЗ евро. Релевираните касационни доводи са основателни. Правилно въззивният съд е приел, че страните са били обвързани от сключения на 21.07.2010 г. договор за заем, както и че след изтичане на първоначалния срок на договора ищецът е продължил да предоставя на ответника заем на части, като признатата и дължима невърната сума от ответника възлиза на 8888 евро. В нарушение на закона съдът е тълкувал превратно твърдението на ищеца в исковата молба и молбата – уточнение, както и извънсъдебното признание на ответника и е приел, че страните са постигнали съгласие клаузата на чл. 5 от договора да не се прилага, т. е. че между страните не е бил уговорен срок за връщане на сумите, поради което и неправилно е приложил института на погасителната давност. Съобразно изложеното обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено в обжалваната част, а делото – решено от касационната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК. Безспорно установено по делото е, че по силата на сключения на 21.07.2010 г. договор за заем, страните са се уговорили заемодателят/ищец да предоставя на заемополучателя/ответник паричен заем в размер на 500 евро месечно на всяко първо число, за срок от шест месеца, считано от 1.08.2020 г., който заем следва да се върне до изтичането на три години от последната вноска/чл. 5 от договора/. Признание, че реално е получил сумата ответникът е направил с писма от 18.01.2012 г. до 9.10.2012 г., като е безспорно, че погасявания не са извършвани и след получаване на нотариалната покана от 22.10.2014 г. Съдът не е взел предвид, че признанието е доказателствено средство, когато съдържа неизгоден за страната факт, не е преценил извънсъдебното признание за неизгоден за страната факт и не е приел, че се е осъществил, въпреки, че признанието е установено чрез пълно доказване. Поради това е достигнал и до неправилния извод за погасяване на всички вземания по давност. Пет годишната давност за вземането на заемодателя за връщане на предоставената сума започва да тече от първата по време получена през м. септември 2011 г. сума, чиято изискуемост по силата на договора настъпва през м. септември 2014 г. и към предявяването на иска- 31.08.2017 г. /заявлението по чл. 410 ГПК/не е изтекла. Поради непогасяване на главното вземане не се погасяват и вземанията за лихва за периода 4.11.2014 г. - 30.08.2017 г. Предвид изложеното въззивното решение следва да бъде отменено в обжалваната част и постановено ново, с което се признае дължимостта на сумата от 8688 евро – предоставен паричен заем в периода 9.2011 г – 8.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 31.08.2017 г. до окончателното й изплащане, както и дължимостта на сумата 2148,55 евро – лихва за забава за периода от 4.11.2014 г. - 30.08.2017 г. Съобразно изхода на спора пред касационната инстанция на касатора се следват разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в размер на 453,89 лв. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.