Решение № 6650 от 7.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6567/2018 г.

Решение № 6650 от 7.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6567/2018 г., VII о., докладчик съдията Юлия Раева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от директора на Областна дирекция на МВР-Бургас срещу Решение № 310 от 23.02.2018 г. по адм. дело № 684/2017 г. по описа на Административен съд - Бургас, с което по жалба на Е. Динева е отменена Заповед № 630 от 20.02.2017 г. на директора на Областна дирекция на МВР - Бургас за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 40, ал. 1, т. 6 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) – отнемане на правото на пребиваване в Република България. В касационната жалба има оплаквания, че съдебният акт е неправилен поради нарушение на материалния закон. Иска се отмяна на решението и решаване на спора по същество като касационната инстанция постанови решение за отхвърляне на жалбата срещу административния акт. Ответникът – Е. Динева, чрез процесуалния си представител изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли да бъде оставено в сила обжалваното решение. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38 от Закона за адвокатурата. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, участвала в първоинстанционното съдебно производство и за която съдебният акт е неблагоприятен, при спазване на срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и срещу решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Предмет на оспорване пред административния съд е Заповед № 630 от 20.02.2017 г. на директора на Областна дирекция на МВР-Бургас, с която по отношение на Е. Динева, [дата на раждане] в [държава], [гражданство], е приложена принудителна административна мярка по чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ – отнемане на правото на пребиваване в Република България. Съдът е отменил административния акт поради противоречие с материалноправните разпоредби. Решението е валидно, допустимо и правилно. Правилен е изводът на първоинстанционния съд за материална незаконосъобразност на акта поради противоречие с чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Действително, както правилно е установено в обжалваното решение, в случая е налице отсъствие на лицето от Р България в продължение на повече от 12 последователни месеца. Изпълнението на тази предпоставка обаче не е достатъчно, за да се приложи процесната принудителна мярка. По делото е безспорно установено, че чуждата гражданка има трайни семейни и социални връзки с Р България, а не с държавата по произход. Тя има дете, което живее в Р България и че между нея и детето й има емоционална връзка и привързаност. Съдът е обсъдил подробно показанията на разпитаните свидетели и представения от Дирекция "Социално подпомагане" Поморие социален доклад, в резултат на което е формирал правилен и обоснован извод, че между Е. Динева и нейната дъщеря има трайно изградена връзка, такава, каквато се предполага между родител и дете. Детето, макар да не живее постоянно с майка си, се вижда с нея много често, съществува привързаност между тях и силна емоционална връзка. Е. Динева и съпругът й са във фактическа раздяла, без да са разведени, но поддържат добри отношения и заедно отглеждат детето си, като никой от тях не поставя ограничение на вижданията с другия родител. Правилно съдът е отбелязал, че зачитайки правото на личен и семеен живот по чл. 8 от КЗПЧОС, в случая не е налице нито едно от основанията визирани в § 2 на този член, при наличието на които правото на личен и семеен живот може да бъде ограничено. По горните съображения не са налице касационни основания за отмяна на решението и то следва да бъде оставено в сила. Независимо от изхода на делото, разноски в полза на ответника не следва да бъдат присъждани. В отговора по касационната жалба има искане за присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38 от Закона за адвокатурата (ЗА). Чл. 38, ал. 1 от ЗА обаче предвижда безплатно оказване на адвокатска помощ и съдействие за три отделни категории лица: 1. лица, които имат право на издръжка; 2. материално затруднени лица; 3. роднини, близки или на друг юрист. Нито от съдържанието на писмения отговор, нито от друг депозиран по делото документ може да се обоснове извод коя от общо трите хипотези за безплатно оказване на адвокатска помощ е налице. Пред първата инстанция Динева е защитавана от адв. Р. Николов и адв. М. Николова. За адв. Николов е представен договор за правна защита и съдействие с договорено адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. Съдът е преценил, че същият договор има и характер на разписка, удостоверяваща плащане на договореното възнаграждение, извършено в брой, в резултат на което е присъдил разноски, включително адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. Представено е и пълномощно, с което адв. Николов преупълномощава адв. Николова да представлява Динева до приключване на делото на всички инстанции. Писменият отговор по касационната жалба е подписан именно от адв. Николова. По делото обаче няма никакви данни и доказателства, относими към някоя от хипотезите по чл. 38 от ЗА, поради което искането за присъждане на адвокатско възнаграждение за касационната инстанция е неоснователно.