Решение № 14049 от 1.11.2011 г. на ВАС по адм. д. № 3358/2011 г.

Решение № 14049 от 1.11.2011 г. на ВАС по адм. д. № 3358/2011 г., I о., докладчик съдията Маруся Димитрова Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Венцислав Йорданов Йорданов в качеството му на ЕТ "Венцислав Йорданов-Надежда" - гр. София, и от "Надежда ВИ" ООД като универсален правоприемник на ЕТ "Надежда-Венцислав Йорданов" срещу решение от 18.10.2010 г., постановено по адм. дело № 460 от 2003 г. по описа на Софийския градски съд - административно отделение, допълнено с решение от 31.01.2011 г. по същото дело, в частта, с която е отхвърлена жалбата на ЕТ "Венцислав Йорданов-Надежда" срещу данъчен ревизионен акт (ДРА) № 657 от 30.08.2002 г. на ТДД - гр. Перник, потвърден с решение № 1913 от 05.12.2002 г. на директора на РДД - гр. София. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на съдебното решение поради нарушаване на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Освен това се прави възражение за изтекла десетгодишна абсолютна давност за задълженията, възникнали през 1999 и 2000 г.. Иска се отмяна на обжалваното решение и на обжалвания ДРА. Ответникът - директорът на Дирекция "ОУИ" - гр. София, при ЦУ на НАП, не е взел отношение по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за частична основателност на касационната жалба. Счита, че по отношение на такса битови отпадъци и данък върху недвижимите имоти за 1999 и 2000 г., относно данък по чл. 35 ЗОДФЛ за 1999 г., както и по отношение на непризнат данъчен кредит за 2000 г. е изтекла погасителната давност, поради което съдебното решение в тази част следва да бъде отменено. В останалата част решението следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд - I отделение, като прецени допустимостта на жалбата и изложените в нея касационни основания и предвид доказателствата по делото, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в законоустановения срок. Разгледана по същество, тя е частично основателна по следните съображения: Предмет на обжалване пред СГС е бил ДРА № 657 от 30.08.2002 г. на ТДД - гр. Перник, потвърден с решение № 1913 от 05.12.2002 г. на директора на РДД - гр. София, с който на ЕТ "Венцислав Йорданов-Надежда" са били определени следните данъчни задължения: данък по чл. 35 ЗОДФЛ (отм.) за 1999 и 2000 г., данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци (ТБО) за 1999 и 2000 г., отказано право на данъчен кредит по ЗДДС (отм.) за данъчните периоди 2000, 2001 и 2002 г.. С решението е отменен ДРА единствено в частта, с която са начислени лихви за забава за задълженията по ЗДДС (отм.) над сумата от 64 851,23 лв. до пълния размер от 65 287,00 лева. За да постанови обжалваното решение в частта по ЗДДС, СГС е приел, че с ДРА законосъобразно е отказано право на приспадане на данъчен кредит на жалбоподателя за данъчните периоди 01.06.2000-31.03.2002 г. по подробно изброени фактури, издадени от "Кирил Китов и Ко" ЕООД, ЕТ "Есперанса-Кирил Николов", "Дагс" ООД, "Мегатрейд 2002" ЕООД, "Интеримпекс-2000" ЕООД, "Комфорт 2001" ООД, "Живани" ЕООД, "Гомес строй" ЕООД и "Пе Газ 7" ЕООД. Съдът е приел, че от жалбоподателя не са били представени фактура № 138 от 17.05.2001 г. от "Комфорт 2001" ООД и фактури № 4064 от 05.12.2001 г., № 4068 от 06.12.2001 г. и № 4320 от 30.01.2002 г. на "Мегатрейд 2002" ЕООД, както и фактури № 1356 от 05.03.2001 г. и № 1357 от 07.03.2001 г., издадени от "Пе Газ 7" ЕООД, поради което не е налице предпоставката на чл. 64, ал. 1, т. 6 от ЗДДС (отм.) за признаване на право на данъчен кредит. По отношение на тези фактури, както и по отношение на останалите процесни доставки не е доказано счетоводното начисляване на ДДС от доставчиците, които не са били намерени на данъчните им адреси, като заключението на вещото лице е основано единствено на проверка в счетоводството на жалбоподателя и на представените документи по делото. Съдът е изложил съображения и за липсата на реалност на извършените доставки, тъй като не са представени доказателства за кадрова и техническа обезпеченост на доставчиците и поради невъзможност за проследяване на предходните доставчици. По отношение на определения в ДРА данък по чл. 35 ЗОДФЛ (отм.) за 1999 г. съдът обосновал извода, че правилно данъчният орган е пристъпил към увеличение на финансовия резултат на търговеца на осн. чл. 23, ал. 2, т. 10 и 13 от ЗКПО (отм.), тъй като извършените разходи не са свързани с дейността му, а представляват лични разходи на едноличния търговец. Съдът е отхвърлил като неоснователна и жалбата срещу ДРА относно определени задължения за данък върху недвижимите имоти и ТБО за 1999 и 2000 г., като се е мотивирал, че по силата на сключения договор с община Перник е прехвърлена собствеността върху имота, за когото се отнасят публичните задължения, като вписването на договора не е елемент от фактическия състав по прехвърлителната сделка. С допълнителното решение от 31.01.2011 г. съдът се произнесъл и по жалбата срещу ДРА в частта относно определеното задължение за данък по чл. 35 от ЗОДФЛ (отм.) за 2000 г., като е отхвърлил същата, излагайки съображения за неоснователност на искането за прилагане разпоредбата на чл. 140 ДПК (отм.) за погасяване на задължението по давност. Преди да разгледа жалбата по същество относно прилагането на материалния закон, Върховният административен съд счита, че следва да бъде разгледано направеното възражение за изтичане на 10-годишния давностен срок за погасяване на установените с обжалвания ДРА публични вземания съобразно разпоредбата на чл. 140, ал. 2 ДПК (отм.), респ. чл. 171, ал. 2 ДОПК. В тези правни норми е уреден институтът на погасителната давност, който е материалноправен, независимо че нормите се намират в процесуален закон. Поначало данъчните задължения стават изискуеми с настъпването на падежа за плащането им, а не с издаването на ревизионния акт за установяването им, който има само констативни функции по отношение на вече възникнало по силата на закона данъчно задължение. В процесния случай определените с ДРА данъчни задължения са такива по ЗДДС вследствие непризнатото право на данъчен кредит и по ЗОДФЛ, както и по ЗМДТ, и включват и задължения за периодите 1999 и 2000 г.. От 01.01.2000 г. влиза в сила Данъчният процесуален кодекс (обн., ДВ, бр. 103 от 30.11.1999 г.), който регламентира и т. нар. "абсолютна давност" в чл. 140 ДПК (отм.), като с изтичането на 10-годишен давностен срок се погасяват всички публични задължения независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите на чл. 152 и 153. В този смисъл е и разпоредбата на сега действащия чл. 171 ДОПК, според която публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок, а съгласно следващата ал. 2 с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено. Следователно и по силата на тези разпоредби от 01.01.2000 г. за задълженията, възникнали през 1999 и от 01.01.2001 г., за тези от 2000 г. е започнала да тече 10-годишната абсолютна давност за погасяване им, която е изтекла към настоящия момент. При положение, че е изтекъл давностният срок, уреден с нормите на чл. 140, ал. 2 ДПК (отм.) и чл. 171 ДОПК, установените в акта задължения не могат да се събират, защото длъжникът ясно и категорично е заявил, че не иска да заплати установените от ревизията задължения. Правото на възражение за давност може да бъде упражнено във всеки момент от данъчното производство, включително в производството по обжалването на ДРА по съдебен ред, както и при започване на принудителното изпълнение, поради което е неправилен и изводът на първоинстанционния съд, че такова възражение би могло да се направи в хода на изпълнителното производство. За прецизност на изложението следва да бъде посочено, че нормата на чл. 171, ал. 2 ДОПК, както и тази на чл. 140, ал. 2 ДПК (отм.) предвиждат изключение от общото правило за десетгодишната абсолютна давност в случаите, когато задължението е било отсрочено или разсрочено. Съгласно чл. 183, ал. 5, т. 3 ДОПК обаче отсрочване или разсрочване не се разрешава за задължения по Закона за данък върху добавената стойност и по Закона за акцизите, с изключение на задълженията по влязъл в сила ревизионен акт, като настоящият случай не попада в кръга на изключенията, предвидени със закон. По отношение на останалите задължения, а именно тези по ЗОДФЛ (отм.), следва да бъде посочено, че нито в рамките на първоинстанционното производство, нито пред настоящата инстанция ответникът е твърдял търсените задължения да са били отсрочени или разсрочени по ДПК или ДОПК или да са обединявани по чл. 152 ДПК (отм.), или за тях да е бил създаван оздравителен план по чл. 153 ДПК (отм.). По възражението за изтекла погасителна давност за отказано право на ДДС следва да се има предвид, че в случая установените задължения са за ДДС, поради което същите е следвало да бъдат платени в 14-дневен срок от изтичането на данъчния период, за който се отнася данъкът, на основание чл. 74, ал. 1 ЗДДС (отм.). Данъчните задължения за периодите м. 06, 08, 09 и 10.2000 г. е следвало да бъдат платени до съответните дати на 2000 г., поради което за тях давността е започнала да тече от 01.01.2001 г.. Срокът на абсолютната погасителна давност по чл. 140, ал. 2 ДПК (отм.), който е 10-годишен, е изтекъл на 01.01.2011 г.. Според съдържанието на законовата разпоредба този срок се изчислява независимо от спирането и прекъсването на давността. Поради това задълженията на ЕТ "Венцислав Йорданов-Надежда" по ЗДДС за данъчните периоди м. 06, 08, 09 и 10.2000 г. са погасени поради изтичане на срока по чл. 140, ал. 2 ДПК (отм.). Казаното се отнася за задължения в размер на 35 010,89 лв., определени в резултат на непризнато право на приспадане на данъчен кредит по следните фактури: № 867 от 30.06.2000 г., № 938 от 16.08.2000 г., № 949 от 31.08.2000 г., № 990 от 20.09.2000 г. и № 967 от 05.10.2000 г., издадени от "Кирил Китов и Ко" ЕООД. Поради горните съображения задълженията по посочените фактури, макар и да са били правилно определени с обжалвания РА, следва да бъдат отменени поради погасяването им по давност. Разпоредбата на чл. 140, ал. 2 от ДПК (отм.), респективно на чл. 171, ал. 2 от ДОПК, следва да намери приложение и по отношение на определените задължения на ревизираното лице за данък по чл. 35 от ЗОДФЛ (отм.) за 1999 г. в размер на 5711 лв. и за 2000 г. в размер на 20,40 лв. и лихва за забава в размер на 182,60 лева. В касационната жалба се потвърждава позоваването от страна на жалбоподателя на абсолютната 10-годишна погасителна давност. Тази давност към момента на постановяването на касационното решение е изтекла, поради което жалбата в тази нейна част е основателна и решението на СГС в съответната му част трябва да бъде отменено, като се отмени и частта от ДРА. По аналогични съображения следва да бъде отменено и решението на СГС в частта, с която е отхвърлена жалбата срещу ДРА относно определен данък върху недвижимите имоти в размер на 229,50 лв. и такса битови отпадъци в размер на 3519 лв. за 1999 и 2000 г.. В останалата част - за данъчните задължения, определени в резултат на непризнато право на приспадане на данъчен кредит по фактури, издадени от ЕТ "Есперанса-Кирил Николов", "Дагс" ООД, "Мегатрейд 2002" ЕООД, "Интеримпекс-2000" ЕООД, "Комфорт 2001" ООД, "Живани" ЕООД, "Гомес строй" ЕООД и "Пе Газ 7" ЕООД, решението следва да бъде оставено в сила като правилно поради липса на основание за признаване на право на данъчен кредит. В рамките на ревизионното и съдебното производство не са били представени доказателства относно начисляването на данъка в счетоводствата на доставчиците, тъй като същите не са били открити на данъчните им адреси, като констатациите на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза също не са направени въз основа на проверка на счетоводните документи при доставчиците. Правилно съдът е отбелязал в мотивите си, че съгласно чл. 108, ал. 8 от ДПК (отм.) фактическите констатации в ДРА се считат за верни до доказване на противното, а от жалбоподателя не са ангажирани доказателства за тяхното оборване. По изложените съображения решението в тази част като правилно и обосновано следва да бъде оставено в сила. Решението с оглед новото съотношение - уважена част от жалбата срещу ДРА и отхвърлена част, следва да се отмени и в частта, с която са присъдени разноски в размер над 10 000 лв. до присъдената сума. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 1 и 2 АПК, Върховният административен съд - I отделение,