Решение № 1541 от 7.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1225/2016 г.

Решение № 1541 от 7.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1225/2016 г., III о., докладчик председателят Жанета Петрова Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" е подала касационна жалба срещу решението от 03.12.2015 г. по адм. дело № 370/2015 г. по описа на Административния съд-В. в частта, в която е осъдена да заплати на А. П. В., изтърпяващ наказание "лишаване от свобода" в З.-В., обезщетение в размер на 500 лева за неимуществени вреди от незаконосъобразно бездействие на администрацията на Затвора - В. да му осигури безплатно облекло и обувки за периода 06.01.2010 г. - 1.01.2013 г., ведно със законната лихва, считано от 01.01.2013 г. Направени са оплаквания за неправилност на решението поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон и е поискано да бъде отменено с постановяването на друго, с което да се отхвърли предявеният иск и се присъди юрисконсултско възнаграждение. Решението се обжалва и от А. П. В. в частта, в която предявеният от него иск е бил отхвърлен за разликата над уважения до пълния предявен размер от 50 000 лева, включително за периодите 24.07.2003 г. - 6.01.2010 г. и 1.01.2013 г. - 22.07.2015 г. Направени са оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и е поискано да бъде отменено с постановяването на друго, с което предявеният иск да се уважи в пълен размер със законната лихва. Представителят на Върховната административна прокуратура е дал заключение, че решението е правилно в частта, в която искът е отхвърлен и неправилно в осъдителната му част, тъй като ищецът не е доказал неимуществени вреди. Върховният административен съд, като провери правилността на решението, с оглед направените касационни оплаквания, прие следното: Производството пред административния съд е било образувано по исковата молба на А. П. В. срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", с която е бил предявен иск за заплащане на обезщетение в размер на 50 000 лева за неимуществени вреди, изразяващи се в главоболие, безпомощност, незащитеност и липса на желание за живот, причинени от бездействието на служители на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" да му предоставят полагащите му се безплатно дрехи, обувки, тоалетни принадлежности и санитарни материали, заедно със законната лихва, считано от 24.07.2003 г. Административният съд установил, че за времето от 24.07.2003 г. - 03.04.2006 г., когато А. П. В. пребивавал в З.-С., му били осигурени легло, две одеала и една възглавница. С писмо от 19.102.15 г. на началника на З.-С. се посочва, че не се съхранява информация дали на осъденото лице са били предоставени обувки, дрехи и други консумативи, в съответствие с таблиците, утвърдени от министъра на правосъдието. А. В. пребивавал в З.-Б. в периода 03.04.2006 г. - 04.01.2010 г. В писмо на началника на Затвора - Б. се посочва, че при постъпването ищецът е получил одеяла, чаршафи, възглавница, калъфка, за възглавница и дюшек. Сапуни, перилни и миещи препарати се отпускали на всяко спално помещение. Дрехи и бельо се получавали от вещевия склад по писмено искане на лишения от свобода. За периода от 6.01.2010 г. до датата на исковата молба - 23.07.2015 г. А. В. изтърпявал наказанието си в З.-В. Според справка № 1333/12.09.2015 г. на лишените от свобода се раздавали 3 броя сапуни за лични нужди. На всеки етаж имало отговорник, който получавал хигиенни материали, имало бръснарница, снабдена с бръснарски принадлежности. При постъпването на всеки лишен от свобода се раздавали спални принадлежности. Посочва се, че всички артикули не са били осигурени, но лишените от свобода, подали писмени молба до началника на З.-В., които нямали собствени дрехи и обувки, получавали необходимото. От името на ищеца такава молба не била постъпвала. Според показанията на разпитаните по искане на ищеца свидетели, никой от затворниците не получавал зимни и летни обувки и дрехи. Дрехите, които носели били техни, лични, и се получавали при свиждане. Раздавали се по 3 сапуна на месец. Ищецът се оплаквал, че няма с какво да изпере дрехите си и да се измие. От правна страна административният съд приел, че исковата претенция е неоснователна за периода 24.07.2003 г. - 04.01.2010 г., когато ищецът пребивавал в Затвора - С. и З.-Б., тъй като била погасена по давност. В отговор на възражението на ответника съдът отбелязал, че давностният срок, с изтичането на който се погасяват всички вземания, ако не е предвиден друг срок, е петгодишен. Давността започва да тече от момента, в който вземането е изискуемо. В случаите на непозволено увреждане началото на давностния срок се поставя с прекратяването на увреждащите действия или на фактическото състояние, когато увреждането е настъпило като последица от бездействие. Според приетото по точка 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на Общото събрание на гражданската колегия на Върховния касационен съд по тълкувателно дело № 3/2004 г., когато вредите произтичат от незаконни действия или бездействия на административните органи, началният момент на погасителната давност тече от момента на преустановяването им. Административният съд направил извод, че исковата претенция за периода 06.01.2010 г. - 22.07.2015 г., когато А. В. изтърпявал наказание в З.-В., не е погасена по давност. Тъй като администрацията на затвора не изпълнила задължението си да осигури полагащите се дрехи и обувки и бездействието не било преустановено към датата на предявяване на иска - 22.07.2015 г., не бил изтекъл петгодишният давностен срок за обезщетяване на настъпилите вреди за този период от време. Съгласно чл. 84, ал. 2, т. 3 ЗИНЗС (ДВ, бр. 25 от 2009 г., в сила от 01.06.2009 г.) лишените от свобода имат право на безплатно облекло, обувки и спални принадлежности по таблици, утвърдени от министъра на правосъдието. Впоследствие разпоредбата на чл. 84, ал. 2, т. 4 ЗИНЗС (ДВ, бр. 103 от 28.12.2012 г., в сила от 01.01.2013 г. ) била изменена, като право на безплатно облекло и обувки, подходящи за съответния сезон, имали само тези от лишените от свобода, които не притежавали собствени дрехи и обувки. Неизпълнението на задължението за осигуряване на дрехи и обувки, респективно, бездействието да бъдат извършени всички необходими за целта фактически действия, е основание за ангажиране на имуществената отговорност на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" по чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Ответникът не представил доказателства, че администрацията на З.-В. е изпълнявала задълженията си в периода 06.01.2010 г. -01.01.2013 г., с изключение на задължението си за предоставянето на миещи средства. Няма данни на ищеца да са предлагани обувки и облекло и той да е отказвал да ги получи. Бездействието рефлектирало неблагоприятно върху личната сфера на лишения от свобода, унижавайки човешкото му достойнство. Според съда, без правно значение е дали А. В. е подал искане за предоставянето на предвидените вещи, дали е получавал материална подкрепа от близките си, както и дали се е възползвал от законовата възможност да получава от външни за затвора лица дрехи, обувки и тоалетни принадлежности. Ирелевантни били и причините от финансов характер, които очевидно са довели до ограничаване или неспазване на тези права на лишените от свобода, при положение, че администрацията на затвора имала задължение да предостави безплатно облекло и обувки на лишените от свобода. С оглед вида и характера на вредите и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, административният съд присъдил като обезщетение на причинените на ищеца вреди сумата 500 лева заедно със законната лихва, считано от датата на преустановяване на бездействието или от 01.01.2013 г., когато отпаднало задължението на администрацията. За разликата над уважения до пълния предявен размер от 50 000 лева, както и за периодите 24.07.2003 г. - 06.01.2010 г. и 01.01.2013 г. - 22.07.2015 г., искът бил отхвърлен. Касационната инстанция намира за законосъобразна преценката на административния съд, че за периода 24.07.2003 г. - 6.01.2010 г. е изтекла предвидената по закон петгодишна давност, поради което предявеният иск е бил отхвърлен. Искът правилно е бил отхвърлен и за времето от 01.01.2013 г. до 22.07.2015 г., през което не установено незаконно бездействие. През този период администрацията е имала нормативно задължение да предоставя дрехи и обувки само на лишените от свобода, които нямат свои собствени, и са подали молба, каквато ищецът не е подавал. Касационната инстанция споделя констатацията на първоинстанционния съд, че задължението на администрацията на затвора за осигуряване на безплатни дрехи и обувки на ищеца не е изпълнено за периода 23.07.2010 г. - 01.01.2013 г. В тежест на ответника е било да представи доказателства, че ищецът е получавал полагащото се за периода облекло и обувки. След като такива доказателства не са били събрани, съдът основателно е приел, че администрацията на затвора е бездействала в нарушение на закона. Не може да се приеме, както поддържа касационният жалбоподател, че показанията на разпитаните свидетели не са обективни. Изявленията на свидетелите, че дрехи и обувки не са предоставяни, биха могли да бъдат опровергани с изходящи от ответната страна доказателства. При положение, че ответникът не го е сторил, административният съд правилно е дал вяра на свидетелските показания. Във връзка с възражението, че ищецът не е доказал морални вреди, следва да се отбележи, че действащата в периода 01.06.2009 г. - 01.01.2013 г. законова разпоредба, която задължава администрацията на местата за лишаване от свобода да осигури на лишените от свобода безплатно облекло и обувки, отчита нуждата от задоволяване на необходимите за всеки човек основни жизнени потребности. Обстоятелството дали лишеният от свобода е разполагал със собствени дрехи и обувки, е без значение, още повече като се вземе предвид, че тези вещи не могат да се ползват непрекъснато и периодично трябва да бъдат сменяни. Очевидно ищецът не е разполагал с няколко комплекта дрехи, при положение, че се е оплаквал от затруднения да изпере дрехите си. Неглижирането на законовото задължение от страна на ръководството на затвора, на което кореспондира съответно по съдържание право на осъдените лица, е в състояние да породи в пряка причинна връзка твърдените от ищеца чувства на безпомощност и незащитеност и то, в по-висока от обичайната степен предвид значителните ограничения, които налага пенитенциарната среда. При служебната проверка за законосъобразност касационната инстанция констатира, че в нарушение на материалния закон съдът не е съобразил погасяването по давност на иска и за периода 06.01.2010 г. - 22.07.2010 г. Давностният срок за защита на материалното право започва да тече от момента на възникването му. Правото на обезщетение за вреди, причинени от незаконен акт, незаконно действие или бездействие, възниква при проявлението на фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. При вредоносно незаконно бездействие от страна на административен орган или длъжностни лица, обезщетението може да се претендира от всеки следващ ден спрямо деня, в който задължението не е било изпълнено. Когато се претендира обезщетение за вреди от бездействие, което не е преустановено и продължава и към момента на предявяването на иска, датата на исковата молба е крайна при броенето на давностния срок. При положение, че искът е предявен на 23.07.2015 г., обезщетението може да се претендира за времето след 22.07.2010 г. За вземания преди тази дата искът е погасен по давност. Независимо от направената констатация, що се отнася до периода на дължимото обезщетение, то не следва да се намалява, тъй като в присъдения размер справедливо обезщетява настъпилите за ищеца вреди, а и срокът, за който искът е погасен по давност, не е голям, за да се отрази съществено на размера на компенсацията. Съдът е взел предвид характера на вредите, периода, в който са понасяни, а също и икономическия стандарт, които, в съвкупност, обосновават определения размер на обезщетението. Въз основа на резултата от извършената касационна проверка решението следва да се отмени в частта, в която искът е уважен за периода 06.01.2010 г. - 22.07.2010 г. и вместо него да се постанови друго, с което искът в тази част да се отхвърли. В останалата част решението е правилно и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото и липсата на промяна в присъденият размер на обезщетението, на касационния жалбоподател не се дължи юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд