Решение № 5256 от 17.5.2023 г. на ВАС, II о.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на изпълнителния директор на Национална агенция за приходите /НАП/, чрез процесуалния представител юрк. Минева, срещу Решение 7588 от 12.12.2022 г., постановено по адм. дело 8999/2022 г. по описа на Административен съд София град, с което е отменена заповед 1797 от 19.09.2022 г. на изпълнителния директор на НАП и е осъдена НАП да заплати разноски по делото. В касационната жалба се релевират касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК необоснованост и неправилност. Излагат се съображения в подкрепа на твърденията, включително относно законосъобразността на административния акт. Претендира се отмяна на съдебното решение, както и присъждане на разноски за две съдебни инстанции. В съдебно заседание се прави и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответника. Ответникът Ф. Тодорова, редовно призован, чрез процесуалния си представител адв. Нейкова, оспорва касационната жалба и изразява становище за нейната неоснователност по съображения, изложени в писмен отговор. Претендира присъждане на разноски по делото. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователностна касационната жалба. Върховният административен съд /ВАС/, състав на второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведеното касационно основание съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по жалба, подадена от Ф. Тодорова, против заповед 1797 от 19.09.2022 г. на изпълнителния директор на НАП, с която на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 от Закона за държавния служител /ЗДСл/ е прекратено служебното й правоотношение за длъжността главен директор на Главна дирекция Фискален контрол при Централно управление на НАП, с ранг V старши, считано от 19.09.2022 г. В мотивите на заповедта е посочено, че се прекратява служебното правоотношение, поради обективна невъзможност държавният служител да изпълнява служебните си задължения. За да отмени оспорената заповед първоинстанционният съд е приел, макар и издадена от компетентен орган и в предвидената писмена форма, същата е постановена в нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК. Прието е от съда, че в оспорената заповед ответникът не е посочил конкретните факти в какво се изразява обективната невъзможност, поради които е приел, че е налице такава невъзможност, както и не са представени и други доказателства в тази насока, извън заповедта за уволнение. Според административния съд в случая в нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК фактически основания не са изложени, поради което съдът не може прецени кои са фактите, въз основа на които органът е основал заповедта, както и не са представени, въпреки изричното им изискване, други документи относно фактически обстоятелства, които да покриват признаците на фактическия състав на обективната невъзможност по чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл. Позовайки се и на т. 2 от Тълкувателно решение 4 от 22.04.2004 г. на ВАС по тълк. дело ТР-4/2002г., съдът е обосновал извод, че липсата на мотиви в случая е основание за отмяна на оспорения административен акт. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящият тричленен състав на ВАС, второ отделение, намира, че при напълно изяснена и подробно описана фактическа обстановка съдът е обсъдил всички доводи, които са били релевантни за постановяването на решение по подадената жалба, като правилно е приел, че са налице отменителни основания по чл. 146 от АПК, обосноваващи извод за незаконосъобразност на оспорената заповед. При правилна преценка на доказателствата по делото решаващият съд е достигнал до верен извод, че в конкретния случай прекратяването на служебното правоотношение е извършено в несъответствие с приложимите материално-правни норми и целта на закона. Прекратяването на служебното правоотношение при условията на чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл изисква осъществяването на три кумулативни предпоставки 1. да е създадена нова фактическа обстановка; 2. същата да води до невъзможност служителя да изпълнява задълженията си по длъжностна характеристика и 3. причините за тази невъзможност да не зависят от волята на страните в правоотношението, т.е. обективната невъзможност следва да е породена от причини, за настъпването на които нито една от страните по правоотношението не съдейства в една или друга степен. Изрично в разпоредбата на чл. 108, ал. 1, изр. второ второ от ЗДСл е предвидено, че при прекратяване на служебното правоотношение на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл се посочват и фактическите обстоятелства, обуславящи обективната невъзможност за изпълнение на служебните задължения. В случая като фактическо основание за издаване на оспорената заповед е възпроизведено само съдържанието на чл. 107, ал. 1 ,т. 5 от ЗДСл, без обаче да са посочени конкретни фактически основания, от които да е видно в какво се изразява възприетата от органа по назначаване обективна невъзможност на служителя да изпълнява функционалните си задължения и задачи. В приложената по делото административна преписка също така не се съдържат материали, които позволяват да се установи конкретна фактическа обстановка, която се субсумира в хипотезата на чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл. Разпоредбата на чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл е бланкетна и във всеки отделен случай органът по назначаването следва да посочи конкретни факти, които изпълват съдържанието й, каквито в процесния случай безспорно не са изложени, поради и което правилно и обосновано съдът е приел, че в случая не е посочено нито едно фактическо основание, обосноваващо извод за наличие на цитираната законова хипотеза, както и не са ангажирани доказателства за това. При постановяване на съдебното решение не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Решението е постановено след изясняване на спора от фактическа страна и при цялостна преценка на събраните по делото доказателства. Съдебният акт е с предвиденото в чл. 172а от АПК съдържание, като в него са изложени мотиви, обосноваващи изводите на съда по съществото на спора. Предвид изложеното настоящата инстанция приема, че решението на Административен съд София град е правилно и не са налице сочените от касатора основания за неговата отмяна, поради което следва да бъде оставено в сила. При неоснователност на касационната жалба в полза на ответника следва да бъде присъдено заявеното в срок и реално изплатено адвокатско възнаграждение в размер на 840 лева, съгласно приложен по делото списък на разноските. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, второ отделение,