Решение № 58 от 10.04.2018 г. на ВКС по н. д. № 212/2018 г.

Решение № 58 от 10.04.2018 г. на ВКС по н. д. № 212/2018 г., III н. о., НК, докладчик председателят Блага Иванова Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Д. Г. Б. срещу решение на Софийски апелативен съд № 576 от 20.12.2017 г, по ВНОХД № 1417/17, с което е потвърдена присъда на Софийски градски съд от 20.09.2017 г, по НОХД № 3080/17. С първоинстанционната присъда жалбоподателят е признат за виновен в това, че на 7.11.2015 г. в [населено място], при условията на опасен рецидив, е отнел чужди движими вещи, на обща стойност 142, 50 лв, от владението на Е. Ф. Г., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, с оглед на което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. "а" и б. "б" и чл. 54 НК, е осъден на пет години "лишаване от свобода", при "строг" режим, със зачитане на предварителното задържане, считано от 13.11.2015 г до 20.01.2016 г. С жалбата се релевират всички касационни основания, като е поставен акцент на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Твърди се, че доказателствата са анализирани в отклонение от процесуалните изисквания, че не е съобразено познанството на подсъдимия и пострадалата, че липсва умисъл за отнемане на чужда вещ, тъй като деецът е считал мобилния телефон за свой, че не е следвало да бъдат кредитирани показанията на св. Г., че не следва да се вземат предвид показанията на св. С., който не е очевидец на деянието, че материалният закон е приложен неправилно, че наложеното наказание е явно несправедливо / не е съобразена ниската стойност на предмета на престъплението /. С жалбата се прави искане за намаляване на наложеното наказание. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Жалбоподателят моли жалбата да бъде уважена. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Настоящата инстанция счита, че при анализа на доказателствата не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Съдебното производство пред първата инстанция е протекло при условията на съкратеното съдебно следствие по чл. 371, т. 1 НПК, при което при постановяване на присъдата са ползвани протоколите за разпит на свидетелите и заключенията на експертизите от досъдебното производство. Осъждането почива на показанията, дадени от св. Г., св. С. и св. М., респективно, на заключението на СОЕ. В съдебната фаза подсъдимият се е ползвал от правото си да откаже даването на обяснения. От показанията на цитираните свидетели е установено, че пострадалата е познавала бегло подсъдимия, като й е бил известен прякора му: "М.". Те не са поддържали близки отношения, а и отнетият й мобилен телефон е нейна собственост, за което свидетелката е представила писмени доказателства: гаранционна карта на нейно име и касов бон за покупката на вещта. На инкриминираната дата тя е държала освен телефона си и калъфче с ключовете от квартирата й. Докато вървяла по [улица], се е разминала с подсъдимия, който неочаквано издърпал от ръката й изброените вещи, след което побягнал. Пострадалата нямала ключ, за да се прибере в дома си, което наложило да потърси съдействие от съквартиранта си: св. С., когото посетила на работното му място. Двамата изчакали да свърши смяната му и съобщили за случая на органите на МВР. Неоснователно се възразява срещу показанията на св. С., който действително не е очевидец, но пръв е узнал за случая и добросъвестно е разказал пред съда фактите, които са му станали известни от св. Г. Пострадалата е съобщила още в деня на инцидента кой е извършил нападението, като е описала извършителя и е посочила прякора му. Впоследствие го е разпознала измежду представените й за разпознаване лица, без да прояви колебание в идентичността на подсъдимия. В такъв смисъл са и показанията на поемното лице: св. М., присъствал по време на разпознаването. Що се отнася до аргумента, че подсъдимият е считал телефона за свой, следва да се има предвид следното: Подсъдимият не е давал обяснения, поради което не би могло да се изведе твърдение с такова съдържание от обяснения, каквито не е депозирал. Нещо повече, макар и да не са приобщени по съответния ред / доколкото такава възможност не е предвидена в чл. 371, т. 1 НПК /, в обясненията му от досъдебната фаза също не се съдържа такъв факт. Ето защо, версията за събитията, развита в пледоарията на защитата, не би могла да повлияе на изхода на делото, при положение, че такава версия не е налична в доказателствен аспект. От друга страна, събраните по делото доказателства ясно и категорично опровергават такава дори хипотетична версия, тъй като показанията на пострадалата са подкрепени и от писмените доказателства, установяващи правото й на собственост върху мобилния телефон. Освен това, такава версия е необяснима с оглед на факта, че е отнето и калъфче с ключове, за които не би могло да възникне съмнение, че принадлежат на пострадалата. С оглед на изложеното, релевантните факти са приети въз основа на процесуално издържан доказателствен анализ, откъдето следва, че релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е допуснато, откъдето и не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Правилно установените релевантни факти сочат на престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 29, ал. 1, б. "а" и "б" НК, каквато е приетата по делото правна квалификация, тоест, материалният закон е приложен правилно. Не е допусната и явна несправедливост на наложеното наказание. На жалбоподателя е наложено минималното възможно наказание при условията на чл. 54 НК, а именно: пет години "лишаване от свобода". Съобразена е степента на обществена опасност на деянието и тази на дееца, като е отдаден приоритет на сравнително ниската стойност на предмета на престъплението, както и на обстоятелството, че спрямо пострадалата е употребена принуда с невисок интензитет. В същото време, не са налице условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, тъй като кумулативните предпоставки на този текст липсват. Това е така, защото инкриминираното деяние е извършено в рамките на шест месеца от освобождаването на подсъдимия от пенитенциарното заведение, където е изтърпявал предходно наказание "лишаване от свобода", което обстоятелство има отношение към втората кумулативна предпоставка по чл. 55 НК, а именно: минималното, предвидено в закона наказание: пет години "лишаване от свобода", не се явява несъразмерно тежко на извършеното. От друга страна, определеното наказание би могло да изпълни целите по чл. 36 НК, тъй като в срока на изолацията на осъдения от обществото би се постигнало необходимото поправително и превъзпитателно въздействие спрямо него, респективно, срокът на наказанието би бил подходящ за оказване на предупредително въздействие върху останалите членове на обществото. С оглед на изложеното, ВКС намери, че наложеното наказание пет години "лишаване от свобода", при "строг" режим, отговаря на критерия за справедливост по чл. 348, ал. 5 НПК, а искането за неговото намаляване е неоснователно и не може да бъде удовлетворено. По тези съображения, жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, III НО,