Решение № 13485 от 10.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6149/2019 г.

Решение № 13485 от 10.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6149/2019 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.

С решение № 628 от 25.03.2019 г., постановено по адм. д. № 3280/17 г. Административен съд – гр. Варна, осемнадесети състав, е отменил ревизионен акт № Р – 03000317001319 - 091 - 001/21.07.2017 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП – гр. Варна, потвърден с решение № 351/6.10.2017 г. на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"-гр. Варна, с който на Г. Дякова от [населено място] са определени задължения по чл. 19 ДОПК за данъчен период м. 07 на 2009 г. в размер на 10 119,42 лв. главница и лихва за забава в размер на 8 254,58 лв. лв. и за данъчен период и 08/2009 г. в размер на 9 530,13 лв. и лихви за забава в размер на 7 678,30 лв.

С решението съдът е осъдил Д "ОДОП"– гр. Варна да заплати на жалбоподателката разноски по делото в размер на 4 410 лв.

Срещу това решение е подадената касационна жалба от С. Петков в качеството му на директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"-гр. Варна, като жалбата е преподписана от юрисконсулт И. Недялкова. В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд – гр. Варна е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон и е необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на оплакванията. Моли Върховния административен съд да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго такова, с което да потвърди оспорения ревизионен акт. Претендира заплащане на разноски, в това число и юрисконсулско възнаграждение за двете инстанции.

Ответницата по касационната жалба Г. Дякова от чрез процесуалния си представител адв. А. Димитрова взема становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на разноски.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна и следва да бъде оставена без уважение.

Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна.

С решението си Административен съд - гр. Варна е отменил ревизионен акт № е отменил ревизионен акт № Р – 03000317001319 - 091 - 001/21.07.2017 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП – гр. Варна, потвърден с решение № 351/6.10.2017 г. на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"-гр. Варна, с който на Г. Дякова от [населено място] е установена отговорност по чл. 19, ал. 1 и 2 ДОПК за задължения на "Гери 85"-ЕООД за данък добавена стойност за данъчен период м. 07 на 2009 г. в размер на 10 119, 42 лв. главница и лихва за забава в размер на 8 254, 58 лв. лв. и за данъчен период и 08/2009 г. в размер на 9 530, 13 лв. и лихви за забава в размер на 7 678,30 лв.

Съдът е описал установената фактическа обстановка по провеждане на ревизията, която ревизията е повторна след отмяна на първоначално съставения ревизионен акт по реда на административното оспорване и връщане на преписката за извършване на нова ревизия. Описани са установените в хода на ревизията фактически установявания, както и и основанията на органа по приходите за ангажиране на отговорността на задълженото лице в качеството му на управител на посоченото дружество за процесните данъчни периоди. Съдът е описал в мотивите на съдебния акт и събраните пред него писмени доказателства, както и заключението на вещото лице по назначената съдебно-икономическа експертиза – първоначална и повторна, след което е пристъпил към изграждане на своите изводи по материалната законосъобразност на оспорения ревизионен акт. На първо място са изложени мотиви относно валидността на акта, като в тази насока е прието, че същият е издаден от надлежно оправомощен административен орган, а оплакванията на жалбоподателя в обратния смисъл се явяват неоснователни и се опровергават от събраните по административната преписка доказателства. Посочено е още, че актът е подписан с валиден електронен подпис и не страда от пороци, водещи до негова нищожност/вж. мотивите изложени на л. 227, лице, от първоинстанционното дело. Втората група мотиви на решаващия съд, свързани с процесуалната законосъобразност на акта, са изложени на л. 226 /гръб/. Според същите, ревизионният акт е издаден в нарушение на нормата на чл. 109, ал. 1 ДОПК, която въвежда забрана за образуване на производство за установяване на задължения по този кодекс, когато са изтекли 5 години от изтичане на годината, в която е подадена декларация или е следвало да бъде подадена декларация. В случая наличието на такава забрана е обосновано с факта, че на задълженото лице е установена отговорност за ДДС за данъчни периоди 07 и 08 на 2009 г., а според чл. 125, ал. 5 ЗДДС декларациите по ЗДДС и отчетните регистри се подават до 14 число включително на месеца, следващ данъчния период, за който се отнасят, или в случая до 14.08.2009 г., съответно 14.09.2009 г., и въпросният петгодишен срок по чл. 109, ал. 1 ДОПК започва да тече от 1.01.2010 г. и изтича на 31.12.2014 г. Първоначалната заповед за възлагане на ревизия е издадена на 8.03.2016 г., т. е. след изтичане на петгодишния преклузивен срок по чл. 109, ал. 1 ДОПК, за който срок органът по приходите и съдът следят служебно и неспазването му e съществено процесуално нарушение, което води винаги до незаконосъобразност на ревизионния акт. На л. 227 и 228 от делото са изложени мотивите на решаващия съд относно наличието на предпоставки по чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ДОПК за ангажиране на отговорността на задълженото лице. По отношение и на двете разпоредби съдът е извършил на преден ред тълкуване на същите, от което е извел извод за това какви елементи включва фактическия състав на всяка една от двете, които елементи следва да са налице кумулативно, за да бъде ангажирана отговорността на лицето. По специално за хипотезата на ал. 1 на чл. 19 е прието, че в случая е установено по несъмнен начин само един от елементите – че лицето е било управител на дружество "Гери 85"-ЕООД, но не е установено наличието на останалите три елемента – 1. да е налице поведение, изразяващо се в действие или бездействие, чрез което се укриват факти и обстоятелства, които по закон следва да бъдат обявени пред орган по приходите или публичен изпълнител; 2. невъзможност да се съберат задълженията и 3. причинно-следствена връзка между поведението на лицето и невъзможността да се съберат публичните задължения на лицето. Анализирайки събраните по делото доказателства са изложени мотиви, че само наличието на влязъл в сила ревизионен акт на дружеството, с която са определени допълнителни задължения за ДДС и липсата на имущество за изпълнение на това задължение не достатъчно за да се приеме, че съществува връзка между укриването на данни в справката-декларация по ДДС за съответния данъчен период и невъзможността за събиране на задължението, още повече, че последната следва да се установи с акт на публичен изпълнител за прекратяване на производството поради липса на имущество. По отношение на отговорността по чл. 19, ал. 2 ДОПК са изложени мотиви, че от събраните по делото доказателства се установяват три от елементите на фактическия състав – 1. че задълженото лице е било управител на задълженото дружество през посочените данъчни периоди; 2. че е извършена продажба на имущество на дружеството на цени, по-ниски от пазарните и 3. че е налице недобросъвестно поведение на Г. Дякова, обосновано с това, че последната е знаела, че извършва продажба на недвижимите имоти на цени по-ниски от пазарните, тъй като в предходни данъчни периоди е извършила продажба на имоти, находящи се в същия обект и на същия етап на завършеност на по-високи цени. Административният съд е приел, че по делото не са налице други два елемента от фактическия състав – 1. този, че в резултат на това поведение имуществото на дружеството е намаляло и този, че задълженията на дружеството за ДДС не са платени в резултат на това поведение.

На основание изложеното е направен краен извод /като алтернативен предвид изводите за нарушение на чл. 109, ал. 1 ДОПК/, че след като нормите на чл. 19, ал. 1 и 2 ДОПК изискват кумулативно наличие на всички посочени в нея обстоятелства, за да бъде ангажирана отговорността на управителя, то ревизионният акт се явява незаконосъобразен, тъй като не са доказани всички елементи на фактическия състав.

Решението на административния съд е не правилно като постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано на събраните по делото доказателства.

Основните оплаквания в касационната жалба на директора на Д "ОДОП"-гр. Варна за неправилност на първоинстанционното решение са свързани с неправилно приложение на материалния закон и необоснованост– отменителни основание по чл. 209, т. 3 АПК. Навеждат се доводи, че неправилно административният съд е приел, че е ревизията е проведена в нарушение на чл. 109, ал. 1 ДОПК, съответно че в противоречие на събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е приел, че не са налице основания по чл. 19, ал. 1 и 2 ДОПК за ангажиране на отговорността на управителя на дружеството поради отсъствие на елементи от от фактическия състав.

По направените оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното:

По делото няма спор за факти и същите правилно са възприети от първоинстанционния съд. Установено е, че с ревизионен акт № 1004814/19.01.2011 г. на ТД на НАП – гр. Варна на дружество "Гери 85"-ЕООД – гр. Добрич са установени допълнителни задължения за ДДС за данъчни периоди 07/2009 г. и 08/2009 г. общо в размер на 19 649, 56 лв плюс лихви за забава. Допълнителните задължения са определени поради това, че през двата данъчни периода дружеството в нарушение на чл. 27, ал. 1, т. 3 ЗДДС е извършило продажба на недвижими имоти с по-ниска данъчна основа от пазарната. Установено е също, че като необжалван ревизионният акт е влязъл в сила, определените с него задължения не са били внесени, а Г. Дякова е била управител на "Гери 85"-ЕООД към въпросните два данъчни периоди. В хода на ревизията е установено и това, че "Гери 85"-ЕООД не притежава имущество и парични средства за изпълнение на възникналите публични задължения. Тъй като през процесните данъчни периоди в качеството си на управител и едноличен собственик на капитала е извършвала управление на дружеството, органите по приходите са приели, че по отношение на Г. Дякова са налице хипотези по чл. 19, ал. 1 и 2 ДОПК за ангажиране на отговорността й за посочените суми. По изложените по-горе мотиви първоинстанционният съд е приел, че издаденият ревизионен акт е незаконосъобразен, било поради това, че ревизията е извършена в нарушение на чл. 109, ал. 1 ДОПК, било поради това, че не са налице елементи от фактическия състав на чл. 109, ал. 1 и 2 ДОПК.

Настоящата съдебна инстанция не споделя този негов извод и го намира за необоснован на събраните по делото доказателства и изграден в противоречие с материалния и процесуалния закон.

На първо място не могат да бъдат споделени доводите на първоинстанционния съд, че проведената ревизия по делото е извършена в нарушение на чл. 109, ал. 1 ДОПК. Последната разпоредба определя, че не се образува производство за установяване на задължения за данъци по този кодекс, когато са изтекли 5 години от изтичането на годината, в която е подадена декларация или е следвало да бъде подадена декларация, или от изтичането на годината, в която са постъпили данни, получени от трети лица и организации, в случаите, когато по този закон не е предвидено подаването на декларация. В тази насока първоинстанционният съд е приел, че тъй като отговорността на лицето е обоснована с неподаването на декларации по ЗДДС, които декларации е следвало да бъдат подадени през 2009 година, то петгодишният срок е започнал да тече от 1.01.2010 г. и е изтекъл към 8.03.2016 г., когато е била издадена първоначалната заповед за възлагане на ревизия. Настоящата съдебна инстанция не споделя този негов извод.

В съдебната практика се приема /например решение 5631 от 15.04.2019 г. на ВАС, първо отделение, постановено по адм. д. № 14823/18 г./, че срокът по чл. 109, ал. 1 ДОПК се отнася за установяване на данъчни задължения, докато нормата на чл. 19 ДОПК установява отговорност за такива задължения и следователно срокът по чл. 109, ал. 1 ДОПК не се отнася за тях. В становище № 20-00-87 от 17.05.2018 г. относно изменението на чл. 19 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс относно отговорността на трето лице за непогасените данъчни и осигурителни задължения на друго данъчно задължено лице, издадено от изпълнителния директор на НАП, се посочва, че отговорността по чл. 19 ДОПК е свързана с данъчни задължения, поради което нормата на чл. 109 ДОПК намира приложение, без обаче да се прави анализ от кой момент започва да тече петгодишния срок по алинея първа.

Настоящият съдебен състав намира, че доколкото отговорността по чл. 19 ДОПК е за публични задължения, то за нея следва да намира приложение чл. 109 ДОПК, но не споделя извода на първоинстанционния съд, че този срок започва да тече от годината, в която е подадена декларация, или е следвало да бъде подадена декларация. Доколкото отговорността по чл. 19 ДОПК е за чужди задължения, които се определят по предвидения в ДОПК ред, поради което винаги се установяват в един по-късен момент, по-нормално и логично е да се приеме, че срокът по чл. 109, ал. 1 ДОПК започва да тече от момента, в който са установени такива задължения. Това намира обосновка и в обстоятелството, че актът с който се установяват тези задължения подлежи на незабавно изпълнение /по аргумент от чл. 153, ал. 1 ДОПК, че обжалването не спира изпълнението/ и от този момент насетне възниква задължение за установените с акта задължения. Приетото по същество от първоинстанционния съд относно началния момент на срока прави нормата на чл. ДОПК неизползваема и я лишава от смисъл.

Би могло да се могло да се разсъждава и в насока, че началният момент по чл. 109, ал. 1 ДОПК възниква от момента, в който до органа по приходите достигнат данни, че задълженото лице не разполага с имущество за изпълнение на задълженията, но при тази хипотеза би се стигнало до прекалено разширяване на срока, в който може да се реализира отговорността по чл. 19 ДОПК и поставяне на същата в зависимост от поведението на органа по приходите и публичния изпълнител по събиране на задължението.

На основание гореизложеното следва да бъде приеме, че началният срок по чл. 109, ал. 1 ДОПК започва да тече от 1.01.2012 г. /годината следваща момента на издаване на ревизионния акт, с който са определени задължения на дружеството/, и същият срок не е изтекъл към 8.03.2016 г., когато е издадена първоначалната заповед за възлагане на ревизия за установяване на отговорност по чл. 19 ДОПК на управителя на дружеството.

Като е приел друго, първоинстанционният съд е допуснал нарушение на закона.

Независимо от изложеното, решаващият съд е изложил и мотиви по съществото на спора. В тази връзка е посочено, че в ревизионния акт няма ясно разграничение между хипотезите на ал. 1 и 2 на чл. 19 ДОПК, които различен фактически състав, поради което съдът ще извърши анализ на всяка една по отделно. Както бе вече посочено, за да прецени материалната законосъобразност на оспорения акт, решаващият съд е дал тълкуване на всяка една от двете хипотези, извел е елементите на фактическия състав, след което анализирайки фактите и доказателствата по делото е приел, защо намира, че не са налице основания за ангажиране на отговорността на жалбоподателката/сега ответник по касация/ по нито една от двете алинеи.

Настоящата съдебна инстанция не споделя този негов извод, тъй като същият е не обоснован на фактите по делото.

По отношение на отговорността по ал. първа на чл. 19 ДОПК.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ДОПК/ в редакцията към процесния период/, който в качеството си на управител, член на орган на управление, прокурист, търговски представител, търговски пълномощник на задължено юридическо лице по чл. 14, т. 1 и 2 укрие факти и обстоятелства, които по закон е бил длъжен да обяви пред органа по приходите или публичния изпълнител и вследствие от това не могат да бъдат събрани задължения за данъци и/или задължителни осигурителни вноски, отговаря за непогасеното задължение. Тълкуването на разпоредбата налага извод, че фактическият състав на същата включва следните елементи:

1. лицето да има качеството на орган на управление или на управител на задължено лице по чл. 14, т. 1 и т. 2 ДОПК към момента, към който са установени публичните задължения;

1. да е налице поведение на това лице, изразяващи се в действие или бездействие, чрез което се укриват факти и обстоятелства, които по закон следва да бъдат обявени пред органа по приходите или публичния изпълнител;

1. причинно-следствена връзка между поведението е невъзможността за събиране на задължения за данъци или задължителни осигурителни вноски и

1. невъзможност за събиране на публични вземания - данъци и задължителни осигурителни вноски.

С оглед на данните по делото решаващият съд е приел, че по делото е установен само един от елементите на фактическия състав - този, че задълженото лице е имало качеството на управител на дружеството – длъжник по чл. 14, ал. 1 ДОПК за публични задължения/в случая за данък добавена стойност/, но не се установява наличие на останалите елементи от фактическия състав, и след като законът изисква кумулативност на елементите, то отговорността няма как да бъде реализирана.

Настоящата съдебна инстанция не споделя този негов извод, тъй като същият е необоснован на фактите поделото.

По делото е установено, че дружество "Гери 85" - ЕООД има публични задължения, установени с влязъл в сила ревизионен акт за данъчни периоди 07 и 08 на 2009 година, които публични задължения не са изплатени от дружеството.

Чрез допустими доказателствени средства в хода на ревизията е установен обективния факт, че поради липса на имущество задълженията не могат да бъдат събрани по образуваното изпълнително дело на публичен изпълнител. Не могат да бъдат споделени аргументите на първоинстанционния съд, че невъзможността за събиране на публичните задължение следва да бъде установена с акт на публичния изпълнител за прекратяване на изпълнителното производство, тъй като вземането е несъбираемо поради изчерпване на всички изпълнителни способи. В закона няма въведено такова изискване за установяване на невъзможността да бъдат събрани задълженията. Поставянето на подобно изискване в повечето случаи би довело до невъзможност за реализиране на отговорността по чл. 19 ДОПК, тъй като към момента на прекратяване на изпълнителното производство ще е изтекъл срока по чл. 109, ал. 1 ДОПК. Поради това самият факт на установяване на липса на имущество, върху което да бъде насочено изпълнението, е достатъчно за да се приеме, че е налице невъзможност за събиране на публичните задължения като елемент от фактическия състав на нормата.

Настоящата съдебна инстанция не споделя и изводите на първоинстанционния съд, че не са налице другите два елемента от фактическия състав на чл. 19, ал. 1 – липса на поведение на задълженото лице, изразяващо се в действие или бездействие, чрез което се укриват факти и обстоятелства, които по закон следва да бъдат обявени пред органа по приходите или публичния изпълнител и наличие на причинно-следствена връзка между поведението на лицето и невъзможността за събиране на задълженията за данъци. В хода на ревизионното производство е установено, че Г. Дякова в качеството си на управител на "Гери 85"-ЕООД е управлявала, организирала, ръководила и представлявала дружеството лично. Същата е приела лично и годишния счетоводен отчет за 2009 г., отчетът за приходите и разходите е изготвен и подписан от нея. От тези обстоятелства следва извод, че тя е имала представа както по отношение на себестойността на обектите, за които е извършила процесните разпоредителни действия, така и по отношение на извършените от нея предходни продажби/които при аналогична степен на завършеност са били реализирани по действителни цени/, които сделки ЗДДС определя като облагаеми. В този смисъл, извършвайки продажбата на посочените обекти на цени под себестойност, следва да бъде прието, че тя е укрила от приходния орган факти и обстоятелства, които следва да бъдат обявени/декларирани пред него.

От обстоятелството, че по сделката, обективирана в нотариален акт № 150/3.08.2009 г., с която самата Г. Дякова е придобила от дружеството апартамент № 1, гараж, избени помещения и таван, за които не е заплатила както данъчната основа, и дължимия върху нея данък, съответно е извършила продажба на обекти под тяхната себестойност и по този начин се формира загуба за дружеството, обосновават извод, че е налице причинно-следствена връзка между нейното поведение и невъзможността да бъдат събрани публичните задължения.

На основание изложеното следва да бъде направен извод, че в случая са налице всички елементи на фактическия състав на чл. 19, ал. 1 ДОПК за ангажиране на отговорността на управителя на дружеството.

По отношение на отговорността по ал. втора на чл. 19 ДОПК.

Съгласно чл. 19, ал. 2 ДОПК/ в съответната редакция/ Управител или член на орган на управление, който недобросъвестно извърши плащания в натура или в пари от имуществото на задължено юридическо лице по чл. 14, т. 1 или 2, представляващи скрито разпределение на печалбата или дивидент, или отчужди имущество на задълженото лице безвъзмездно или по цени, значително по-ниски от пазарните, вследствие на което имуществото на задълженото лице е намаляло и по тази причина не са изплатени данъци или задължителни осигурителни вноски, отговаря за задължението до размера на извършените плащания, съответно до размера на намалението на имуществото.

Тълкуването на разпоредбата налага извод, че фактическият състав има следните елементи:

1. лицето да има качеството на орган на управление или на управител на задължено лице по чл. 14, т. 1 и т. 2 ДОПК към момента, към който са установени публичните задължения;

1. да е налице поведение на това лице, изразяващо се в извършване на плащания в натура или в пари от имуществото на задължено юридическо лице по чл. 14, т. 1 или 2, представляващи скрито разпределение на печалбата или дивидент, или отчужди имущество на задълженото лице безвъзмездно или по цени, значително по-ниски от пазарните;

1. това поведение да е недобросъвестно;

1. невъзможност за събиране на публични вземания - данъци и задължителни осигурителни вноски.

1. причинно-следствена връзка между поведението е невъзможността за събиране на задължения за данъци или задължителни осигурителни вноски и

Първоинстанционният съд е приел, че от събраните в хода на делото доказателства се установява, че жалбоподателката е имала качеството на управител на задължено лице по чл. 14, т. 1 ДОПК, че имуществото на дружеството, предмет на двете разпоредителни сделки, е отчуждено по цени, значително по-ниски от пазарните и че поведението на управителя е недобросъвестно, тъй като е установено, че по същото време е извършвала продажби на недвижими имоти на трети лица в същата сграда и при същата степен на завършеност по цени, значително по-високи от тези по двата процесни нотариални акта.

Същият е приел обаче, че в случая не е доказано, че в резултат на поведението на управителя на дружеството имуществото на дружеството е намаляло, съответно, че не установено знание за такива задължения при управителя на дружеството.

По изложените по-горе мотиви настоящата инстанция не споделя този негов извод. Обстоятелството, че по извършената сделка по прехвърляне на себе си на недвижим имот Г. Дякова не е извършила плащане на дължимата цена, води до извод, че тя е съзнавала, че по този начин намалява имуществото на дружеството и то няма да е в състояние да изпълнява задълженията си. Отсъствието на имущество при задълженото лице е отрицателен факт от обективната действителност, т. е. става въпрос за едно умозаключение, поради което при преценката за законосъобразност на същото следва да се провери дали са спазени правилата на формалната логика при преценка на установените факти в хода на ревизията. Последното обстоятелство безспорно е установено от извършения анализ на извършените действия /както в хода на ревизията на дружеството, така и по образуваното впоследствие изпълнително дело на публичен изпълнител/ по събиране на задълженията по въпросния ревизионен акт. В същото време жалбоподателката не е излагала твърдения, че дружеството е разполагало с такова имущество, нито е ангажирала доказателства в тази насока.

Данните по делото сочат, че Г. Дякова е получавала документи в хода на ревизията на "Гери 85"-ЕООД, представяла е доказателства, бил й е връчен ревизионен доклад, връчвани й са съобщения във връзка с образуваното изпълнително дело, от което следва, че тя е била наясно с определените задължения на дружеството.

На основание изложеното следва да бъде направен извод, че в случая са налице всички елементи и на фактическия състав на чл. 19, ал. 2 ДОПК за ангажиране на отговорността на управителя на дружеството.

След като е стигнал до краен извод за незаконосъобразност на оспорения ревизионен акт, с който е ангажирана отговорността на задълженото лице по чл. 19, ал. 1 и 2 ДОПК и е отменил същия като незаконосъобразен, Административен съд – гр. Варна е постановил едно не правилно решение, което при условията на чл. 222, ал. 1 от АПК следва да бъде отменено и вместо него следва да бъде постановено друго такова, с което жалбата на Г. Дякова от [населено място], против ревизионен акт № Р – 03000317001319 - 091 - 001/21.07.2017 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП – гр. Варна, потвърден с решение № 351/6.10.2017 г. на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"-гр. Варна, с който са й определени задължения по чл. 19, ал. 1 и 2 ДОПК за данъчен период м. 07 на 2009 г. в размер на 10 119, 42 лв. главница и лихва за забава в размер на 8 254, 58 лв. лв. и за данъчен период и 08/2009 г. в размер на 9 530, 13 лв. и лихви за забава в размер на 7 678, 30 лв.

При този изход на процеса ответницата по касация следва да бъде осъдена да заплати на Национална агенция по приходите разноски по делото общо в размер на 3 080, 21 лв., от които 284, 64 лв. държавна такса, а останалите 2 795, 57 лв. юрисконсулско възнаграждение за двете съдебни инстанции /1 597, 47 лв. за първата и 1 198, 10 лв. за касационната инстанция/.

Водим от горното и на осн. чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,