Решение № 1524 от 5.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12495/2017 г.

Решение № 1524 от 5.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12495/2017 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Б. Тинчев, [населено място], [адрес] срещу Решение № 20 от 10.08.2017 г. на Административен съд, гр. Русе, постановено по административно дело № 240/2017 г.

С обжалваното решение съдът отхвърля жалбата на г-н Тинчев срещу Акт за прихващане и възстановяване №АПВ106 от 11.05.2017 г. на орган по приходите в Община Русе, с който е отказано прихващане и възстановяване на данък върху недвижимите имоти в размер на 51, 40 лв. и на такса за битови отпадъци в размер на 35, 49 лв., оставена е без разглеждане жалбата срещу мълчаливия отказ на органа по приходите да възстанови данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци за 2011 г. и е оставено без разглеждане искането съдът да постанови възстановяване на тези суми, като съдебното производство в тази част е прекратено.

І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател – Б. Тинчев, счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон – отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК.

Излага подробно фактите по делото и сочи, че съдът неправилно е приложил чл. 19, ал. 3 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ). Не е отчел, че е незаконосъобразно да се формира една сума от общината и тази сума да бъде изискана от задълженото лице, без да е съставен какъвто и да е акт за установяване на задълженията. Не е ясно как съдът приема, че извършеното на 11.04.2017 г. плащане се отнася именно за задълженията, които са възникнали след декларирането на 15.11.2016 г. За абсурдно счита приетото от съда, че данъкът върху недвижимите имоти и таксата за битови отпадъци са определени в нормативен акт – Законът за местните данъци и такси, възникват и са дължими по силата на закон, тъй като това би значело Националната агенция за приходите да запорира банковите сметки на задължените лица, без да е провеждано производство по установяване на задълженията.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи искането му за възстановяване на надвнесените суми за данък и такса. Претендира направените по делото разноски.

1. Ответникът по касационната жалба – кметът на Община Русе, счита същата за неоснователна.

Съдът правилно е приел, че определените за довнасяне суми за публични задължения са в резултат на констатирано впоследствие несъответствие при определяне на данъчната оценка на имота поради некоректно деклариране по чл. 14 ЗМДТ. Правилно съдът е приел за неприложима разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗМДТ, тъй като в случая е налице корекция, която има ретроактивно действие, а не новонастъпил факт.

Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Ответникът се представлява от пълномощник Р. Андреева.

1. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Съдът правилно е приел неприложимост на чл. 19, ал. 3 ЗМДТ и дължимост на допълнително начислените суми за данък и такса.

ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Касационната жалба в частта, с която се обжалва решението, с което е отхвърлена жалбата срещу акта за възстановяване и прихващане, е подадена и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК.

Касационната жалба в частта, с която се обжалва решението, с което е оставена без разглеждане жалбата на г-н Тинчев срещу мълчаливия отказ на органа по приходите и е оставено без разглеждане искането му за възстановяване от съда на сумите за данък и такса, представлява частна жалба, тъй като в тази част съдебното решение има характер на определение. Съгласно чл. 230 АПК определенията подлежат на обжалване в седмодневен срок от съобщаването. Касационната жалба е подадена на 04.09.2017 г. като съобщението за съдебното решение е получено от касатора на 21.08.2017 г., т. е. след изтичане на седмодневния срок. Но в случая, видно от Решение № 20, съдът е дал по-дълъг от законово установения срок за обжалване на решението и в прекратителната му част. Поради това и в съответствие с разпоредбата на чл. 62, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) във вр. с чл. 144 АПК обжалването, извършено в рамките на дадения от съда срок е допустимо. Това прави касационната жалба и в тази част подадена в срок.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

ІІІ. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение съдът приема от фактическа страна, че:

1. На 29.07.2011 г. г-н Тинчев придобива недвижим имот – самостоятелен обект в сграда с идентификатор 63427.2.173. 2. 44, административен адрес [населено място], [адрес], представляващ гараж 8 с площ от 17, 40 кв. м. – нотариален акт № **, том 2, рег. № 2094, д. 169/2011 г.

1. На 13.03.2012 г. г-н Тинчев подава декларация по чл. 14 ЗМДТ, в която декларира имота като мазе – етаж минус 1, без разгъната застроена площ, а квадратурата е посочена в разгънатата застроена площ на обслужващите части.

1. На 25.10.2016 г. г-н Тинчев е уведомен, на основание чл. 103, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), от орган по приходите в общинската администрация, че следва да се яви за отстраняване на несъответствия в подадената данъчна декларация.

1. На 15.11.2016 г. г-н Тинчев подава коригираща декларация по чл. 14 ЗМДТ за имота като го декларира разположен на сутерен, с разгъната застроена площ от 147, 40 кв. м.

1. На 11.04.2017 г. г-н Тинчев заплаща дължимите в резултат на корекцията данък в размер на 45, 40 лв. и лихви 13, 26 лв. и такса – 32, 62 лв. и лихви – 11, 11 лв. за периода 2011 – 2017 г.

1. На 18.04.2017 г. г-н Тинчев подава искане за прихващане или възстановяване на данък върху недвижимите имоти в размер на 57, 93 лв. и на такса за битови отпадъци – 43, 33 лв.

1. На 11.05.2017 г. орган по приходите в Община Русе, с Акт за прихващане и възстановяване № АПВ106, издаден на основание чл. 129 ДОПК, отказва прихващане и възстановяване на сумите от 51, 40 лв. данък върху недвижимите имоти и 35, 49 лв. такса за битови отпадъци.

1. На 21.06.2017 г., с Решение № К-1, кметът на Община Русе, на основание чл. 155, ал. 2 ДОПК, потвърждава Акт за прихващане и възстановяване № АПВ106.

1. В хода на съдебното производство органът представя Заповед № РД01-246 от 15.02.2012 г. на кмета на Община Русе, с която на основание чл. 4, ал. 3 и 4 ЗМДТ са определени общинските служители с правомощия на орган по приходите. Под номер 3 в списъка е органът по приходите, издал Акт за прихващане и възстановяване № АПВ106.

ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалноправните разпоредби.

Съдът приема, че с оглед на чл. 10, ал. 1 и на чл. 62, ал. 1 и на чл. 11 и 64, ал. 1 ЗМДТ г-н Тинчев е задължено за данък и такса досежно гаража лице. Задължението се определя, с оглед на чл. 19, ал. 1 ЗМДТ и на чл. 16, ал. 3 от Наредба № 16 за определянето и администрирането на местните такси, цени на услуги и права на територията на Община Русе, на база данъчната оценка на имота, която се формира въз основа на декларираните от задълженото лице релевантни факти и обстоятелства. Поради това при установено неправилно деклариране на релевантни за определяне на данъчната основа факти от органа по приходите е изчислен дължимият допълнителен размер на данъка и таксата. Съдът приема, че по отношение на същите не е необходимо издаването на акт за установяване на задължения по декларация или на ревизионен акт, тъй като основанието, размерът и падежа на данъка и на таксата са нормативно установени. Изчислените допълнително данък и такса са били дължими и с плащането им г-н Тинчев е изпълнил доброволно свое изискуемо и ликвидно задължение, поради което органът правилно е отказал възстановяване и прихващане.

По отношение на жалбата срещу мълчаливия отказ на органа по приходите досежно задължението за 2011 г. съдът приема, че в Акта за прихващане и възстановяване № АПВ106 органът не се е произнесъл по искането в частта досежно задълженията за 2011 г. в размер на 6, 53 лв. данък и 7, 84 лв. такса и съответната лихва, тъй като е приел, че не е изпълнено изискването на чл. 129, ал. 1 ДОПК, поради което в тази част е налице мълчалив отказ на органа, но по отношение на този отказ не е налице абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на съдебното оспорване – оспорване по административен ред. С оглед на това е оставил жалбата без разглеждане и е прекратил съдебното производство.

По отношение на искането на г-н Тинчев съдът да постанови възстановяване на исканите за 2011 г. суми съдът, като се е позовал на чл. 160, ал. 3 ДОПК, е приел искането за недопустимо и е прекратил производството и в тази част.

Изводите на съда са правилни.

V. По съществото на спора:

Касаторът счита обжалваното решение за неправилно поради нарушение на материалния закон. Доводът, който касаторът поддържа, е за неправилно приложение от съда на чл. 19, ал. 3 ЗМДТ.

Разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗМДТ сочи, че при промяна на данъчната оценка на имота през годината данъкът се определя върху новата оценка от месеца, следващ месеца на промяната. Тази разпоредба е израз на установения от законодателя принцип на определяне на данъчната оценка на основата на действителното, обективно състояние на обекта на облагане – съответния недвижим имот, към датата на дължимост на данъка. Определяйки недвижимите имоти по смисъла на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ като облагаем обект, законодателят е регламентирал и начина на тяхното оценяване, което е предпоставка за определянето на размера на дължимия данък и е задължителен елемент на законоустановеността на данъка, тъй като гарантира равнопоставеност на задължените лица – Решение № 3 от 9.02.1996 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 2/1996 г.

За целите на данъчната оценка законодателят е приел за релевантни определени, лимитативно изброени характеристики на имота, нормативно установени в Приложение 2 към чл. 20 ЗМДТ. Именно промяната, на която и да е от тези характеристики визира разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗМДТ и сочи, че тази промяна следва да намери отражение в размера на дължимия данък от месеца, следващ промяната.

В случая, видно от доказателствата по делото, на 15.11.2016 г., не е настъпила никаква промяна в обективните характеристики на процесния имот, които обуславят данъчната му оценка. Единственото, което се е случило на тази дата е, че касаторът е нанесъл корекция в декларираните от него самия факти, релевантни за определяне на данъчната оценка на недвижимия имот. Но декларираните на 15.11.2016 г. факти за процесния имот не са нови – те не са настъпили през м. ноември 2016 г. Това са факти, които са съществували към датата на придобиване на недвижимия имот от касатора.

Именно поради това, както сочи и съдът, данъчното задължение на касатора е било дължимо в размер, определен при отчитане на реалните факти, обуславящи данъчната оценка на имота още към датата на възникване на правната връзка между касатора и данъчния обект. Задълженията за данък върху недвижимите имоти и за такса битови отпадъци възникват еx lege, с осъществяване на визираните в правната норма факти – наличието на определеното в закона качество на обекта и на субекта, на изискуемата правна връзка между тях и за таксата - наличието на предпоставките по чл. 62 и 63 ЗМДТ. Тогава, когато правният субект е лице по чл. 11 и 64 ЗМДТ, когато имотът е обект по чл. 10 ЗМДТ, когато между тях е налице изискуемата правна връзка и когато, за таксата, са изпълнени изискванията на чл. 62 и 63 ЗМДТ, задължението за данъка и за таксата в размерите и в сроковете, определени в закона – чл. 28, ал. 1 и чл. 69, ал. 1 във вр. с чл. 9 ЗМДТ, е дължимо. Нито възникването му, нито изпълнението му законодателят е обвързал от издаването на нарочен акт от общината, който да е надлежно връчен на задълженото лице. Именно това изрично е посочено и в чл. 4, ал. 2 ЗМДТ, който сочи, че невнесените в срок данъци, а с оглед на чл. 9б ЗМДТ и такси по закона, се събират заедно с лихвите по Закона за лихвите върху данъци, такси и други подобни вземания.

Факта, че разпоредбите на чл. 23 и 69, ал. 2 ЗМДТ установяват задължение на общината да съобщи на задълженото лице конкретния размер на данъка и на таксата не е въздигнато от законодателя в юридически факт, който е правопораждащ за тези задължения или който ги прави ликвидни и изискуеми. Актовете по чл. 23 и 69, ал. 2 ЗМДТ не са индивидуални административни актове за установяване на размера на задълженията. Тези актове имат само информативен характер – за улеснение на задълженото лице.

С оглед на това тогава, когато задълженото лице е внесло корекция в данъчната си декларация, в резултат на която е настъпила промяна в данъчната основа и от там – в размера на данъка и на таксата, органът по приходите не следва да издава нарочен индивидуален административен акт, с който да определи размера на допълнително дължимите данък и такса. Направеното от приходната общинска администрация изчисление е достатъчно, за да може задълженото лице да заплати допълнително дължимите данък и такса. Ако задълженото лице счита, че така определените му допълнително данък и такса са недължими има възможност да упражни правото си по чл. 107, ал. 3 ДОПК като поиска издаването на акт за установяване на задължения по декларация. Тъй като в случая задълженията са били платени органът по приходите не е имал правно основание, по смисъла на чл. 107, ал. 3 ДОПК, да издаде по собствена инициатива акт за установяване на задължения по декларация.

Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон са неоснователни. Съдът правилно не е приложил разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗМДТ, тъй като в случая не са налице визираните в нея предпоставки.

Неоснователни са и доводите на касатора за неправилност на съдебното решение в прекратителната част. Както обосновано сочи и съдът оспорването на акта за прихващане и възстановяване по административен ред е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на съдебното оспорване – чл. 156, ал. 2 във вр. с чл. 144 ДОПК във вр. с чл. 4, ал. 1 ЗМДТ. Видно от жалбата на касатора до кмета на общината той не е оспорил мълчаливия отказ на органа по приходите да се произнесе по искането му възстановяване и в частта досежно данъка и таксата за 2011 г. С оглед на това правото му на съдебно оспорване на мълчаливия отказ е преклудирано и съдът правилно е прекратил съдебното производство. Това прави недопустимо и искането съдът да възстанови платените суми за данък и такса за 2011 г.

Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на съдебното решение са неоснователни. Решението е правилно, постановено в съответствие с материалния закон, поради което следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд