Решение № 204 от 10.1.2023 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационните жалби на Висшия съдебен съвет (ВСС), чрез юрк. Димитрова против решение 7923/30.12.2021 г., постановено по адм. д. 383/2021 г. по описа на Административен съд - София-град, в частта, с която е уважена частично, в размер от 3000 лева, предявената от К. Димитров претенция за неимуществени вреди за периода от 09.02.2016 г. 21.04.2017 г., причинени от незаконосъобразното Решение по т. 2 от Протокол 5/28.01.2016 г. по дисц. дело 9/2015 г. на ВСС както и в частта за разноските и против допълнително решение 806/14.02.2022 г. постановено по същото дело, с което е уважена акцесорната претенция за законната лихва за присъдената сума, считано от 21.12.2020 г. до окончателното изплащане на главницата. В касационните жалби се поддържа, че решенията са постановени при наличието на касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, същите са неправилни, поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. По изложените в жалбите подробни съображения се иска отмяна на съдебните актове, в сочените части и отхвърляне изцяло на предявените искове. В съдебно заседание пред настоящата инстанция касаторът се представлява от юрк. Димитрова. Претендира разноски по представен списък. Ответната страна К. Димитров, в писмен отговор счита касационните жалби за неоснователни. Депозира молба с приложени към нея писмени доказателства. В съдебно заседание пред настоящата инстанция, Димитров редовно призован, не се явява и не се представлява. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и релевираните касационни оплаквания, и извърши проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решенията, в обжалваните части, с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационните жалби са подадени в срок от надлежна страна и са процесуално допустими. Разгледани по същество са неоснователни по следните съображения: Производството пред Административен съд - София-град се е развило по исковата молба на К. Димитров, с предявен иск на правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, против ВСС, за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 50 000 лв., за периода от 19.03.2015 г. до 21.04.2017 г., настъпили от Решение по т. 2 от Протокол 5/28.01.2016 г. на ВСС, с което му е било наложено дисциплинарно наказание по чл. 308, ал.1, т.3 от ЗСВ - намаляване на основното трудово възнаграждение с 10 на сто за срок от 6 месеца за извършени нарушения по чл. 307, ал.4, т.1 и т. 2, предл. 2 от ЗСВ, отменено като незаконосъобразно с влязло в сила съдебно решение, заедно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на дължимото. С решението, в оспорваната част, съдът е приел предявеният иск за обезщетение за частично основателен и е присъдил в полза на ищеца сума в размер на 3 000 лева. В останалата част, за разликата над 3000 лева до претендирания размер от 50 000 лева и за периода от 19.03.2015 г. до 08.02.2016 г., съдът е отхвърлил претенцията на Димитров като неоснователна. Наред с това осъдил ищеца да заплати на ВСС разноски в размер на 150 лв., а ВСС да заплати на Димитров сумата от 410 лв., представляваща разноски по делото. В отхвърлителната част решението не е обжалвано и е влязло в законна сила. С решение 806/14.02.2022 г., постановено по адм. д. 383/2021 г. Административен съд - София-град е допълнил решение 7923/30.12.2021 г., като е осъдил ВСС да заплати на ищеца законната лихва върху сумата от 3000 лева, до окончателното изплащане на главницата. За да уважи частично исковата претенция съдът приел за установено, че е налице отменен по съдебен ред административен акт, а именно Решение по т. 2 от Протокол 5/28.01.2016 г. на ВСС, с което на Димитров е наложено дисциплинарно наказание намаляване на основното трудово възнаграждение с 10 на сто за срок от 6 месеца за нарушения по чл. 307, ал. 4, т. 1 и т. 2, предложение 2 от ЗСВ, състоящи се в забавено администриране на 16 броя възложени му преписки по описа на СГП. С решение 4992/21.04.2017 г. постановено по адм. д. 12979/2016 г. по описа на Върховния административен съд, петчленен състав е отменено решение 7750/27.06.2016 г. постановено по адм. д. 2263/2016 г. по описа на Върховния административен съд, шесто отделение, с което е отхвърлена жалбата на ищеца срещу решението на ВСС и вместо него е решен спорът по същество, като Решение по т. 2 от Протокол 5/28.01.2016 г. на ВСС е отменено. При тази фактическа установеност и след обсъждане на събраните по делото доказателства, приетата по делото съдебно-психологическа експертиза, неоспорена от страните, както и дадените свидетелски показания, които е кредитирал, решаващият съд е стигнал до извода, че така предявеният иск е основателен. Съдът приел, че по делото се доказва наличието на всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответника по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, а именно незаконосъобразен акт на административен орган, постановен при и по повод административна дейност, настъпила неимуществена вреда от него и пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт и причинената вреда. При приложение на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите, както и във връзка с установеното по делото, обема, характера и тежестта на психичните болки и страдания на ищеца, неговото социално и служебно положение, съдът е направил извод, че претендираната сума от 3 000 лева е справедлив размер на дължимото от ВСС обезщетение за причинените неимуществени вреди. Решението, в обжалваната му част, е правилно. При постановяването му не са допуснати нарушения на материалния закон. Съдебният акт е подробно и надлежно мотивиран, фактите по спора са правилно установени, а съответни на тях са и направените правни изводи. Изложените касационни оплаквания са неоснователни. Административният съд е изяснил релевантните за исковата претенция факти. Обсъдил е доказателствата, становищата и приложимата правна уредба. За приетото въз основа на този анализ фактически и правно се е обосновал. Исковата претенция е с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, съгласно чл. 4 от същия закон. Доказателствената тежест лежи върху ищеца, който с допустимите доказателствени средства, следва да установи наличието на предпоставките на правната норма, а именно: 1. незаконосъобразен акт, действие или бездействие на административния орган или негови длъжностни лица; 2. постановени при и по повод административна дейност; 3. настъпила вреда и нейния размер, както и 4. пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действие/ бездействие и причинената вреда. Отсъствието на която и да е от тези предпоставки прави иска неоснователен и води до неговото отхвърляне. Първоинстанционният съд правилно е достигнал до извод, че са налице всички елементи от състава на обективната и безвиновна отговорност по ЗОДОВ, за да се ангажира отговорността на ВСС по иска, с който се претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди. В случая е налице причинена вреда, която да подлежи на обезщетяване по реда на ЗОДОВ. Върху ищеца е доказателствената тежест да установи с предвидените в закона доказателствени средства претърпени неимуществени вреди по начина посочен в исковата молба, като пряка последица от отменения като незаконосъобразен акт. В случая посочените като израз на въздействие последици от отменения административен акт се доказани. За установяването им е допуснат и разпитан посоченият от ищеца свидетел, както и приетата и неоспорена съдебно-психологическа експертиза, които са установили, че преживяното от Димитров дисциплинарно наказание е довело до засягане на личния, професионалния и социалния му живот. Дисциплинарното наказание, изразяващо се в намаляване размера на месечното трудово възнаграждение, е причинило негативни преживявания на ищеца, изразяващи се в притеснения как би могъл да посреща разходите си, което се е установило от показанията на разпитания свидетел. Според заключението на вещото лице твърдените от ищеца психически страдания са преживени в следствие на наложеното дисциплинарно наказание. В тежест на ищеца е да установи обективно състояние, произтичащо именно от отменения акт, от което да се изведе наличие на твърдените вреди, в пряка причинна връзка с него, което по делото е сторено. Правилни са изводите на решаващия съд и относно периода на претендираните вреди, а именно от 09.02.2016 г. до 21.04.2017 г. Обезщетението за вреди се дължи от датата на която ищецът е уведомен за образуваното дисциплинарно производство, а не от датата на образуването му, до постановяване на решението на петчленния състав на Върховния административен съд. Непредставянето на писмени доказателства, свързани с релевантна по делото медицинска документация, включваща посещения отразени в медицинските журнали на лекуващ лекар, изписани рецепти за продължаващо лечение, беседи с психотерапевт, доказателства за психиатрично лечение и изписани лекарства, облекчаващи посочените в исковата молба състояния на безпокойство, страх и нарушение на вътрешния, душевен мир не водят до неоснователност на исковата претенция. Подлежат на обезщетяване и вътрешните, душевни състояния тогава, когато справедливостта налага същите да бъдат възмездени. Неоснователни са възраженията в касационната жалба, относно размера на присъденото обезщетение. В съответствие с нормата на чл. 52 ЗЗД, приложима на основание §1 от ЗР на ЗОДОВ, преценявайки критерия за справедливост, съдът подробно се е мотивирал и е определил размера на обезщетението. Този размер е съответен на конкретно установените по делото обстоятелства, свързани с продължителността на увреждането и отражението им върху ищеца. Обезщетението в така определения размер е съобразено с характера, степента, интензитета и продължителността от време, през което са понасяни вредите. При отчитане на всички установени по делото относими факти, то е справедливо по смисъла на чл. 52 от ЗЗД и размерът му не се явява завишен, както се твърди в касационната жалба. Правилно решаващият съд е възложил разноските в първоинстанционното производство, отчитайки уважената част от исковата претенция. По изложените съображения, решението в обжалваната част е правилно и следва да бъде оставено в сила. Неоснователни са доводите на касатора относно присъждането в полза на ищеца на законната лихва върху сумата от 3000 лева до окончателното изплащане на главницата, с постановеното допълнително решение в първоинстанционното производство. Настоящата инстанция споделя напълно мотивите на решаващия съд и не е необходимо да ги повтаря чл. 221, ал. 2, предл. 2-ро от АПК. Искането за присъждане на законна лихва е заявено с исковата молба. Лихвата е възнаграждение, което длъжникът на пари или на заместими вещи, трябва да престира на своя кредитор. Всяко задължение за лихва предполага наличието на друго главно задължение на главница, поради което е и акцесорно, зависи от главния дълг и се дължи заедно с него. Законна е тази лихва, която не е уговорена, но която произтича от разпореждане на закона и съставлява обезщетение за забавено изпълнение. При наличие на присъдено обезщетение за неимуществени вреди и заявено искане за присъждане на законна лихва, правилно решаващият съд е постановил допълнителното решение по делото, което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода от спора, разноски за касационния жалбоподател не се дължат, а ответникът не е направил претенция за заплащане на разноски. Предвид на това, съдът не присъжда разноски Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во от АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение