Решение № 17206 от 19.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 8374/2013 г.

Решение № 17206 от 19.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 8374/2013 г., VI о., докладчик съдията Тодор Тодоров Производство по чл. 145 и сл. АПК. Образувано е по жалба Йордан Костадинов Дафчев, от гр. Пловдив срещу решение по протокол № 12 от 08.04.1992 г. на Висшия съдебен съвет, с което е освободен от длъжността районен прокурор в Районна прокуратура - Пловдив на основание § 3, ал. 3 вр. с ал. 1 и ал. 2 от ПЗР на Закона за Висшия съдебен съвет (отм.) и § 5 от Преходните и заключителни разпоредби на Конституцията на Република България. Поддържат се основания за нищожност поради несъответствие с целта на закона. Ответникът по жалбата - Висшият съдебен съвет не изразява становище. Главният прокурор на Република България, чрез Веселин Тасев Величков, ръководител сектор "Процесуално представителство и методология" в отдел "Правен", Дирекция "Административно обслужване" изразява становище за неоснователност на оспорването. Посочва, че от събраните по делото доказателства не може да се направи извод, че с постановения акт Висшият съдебен съвет превратно е упражнил властта си. Изтъква, че жалбоподателят е имал възможността два пъти да оспори законосъобразността на решението на ВСС - при условията на § 3, ал. 4 ЗВСС (отм.) и съгласно § 10, ал. 2 ЗСВ от 1994 г. (отм.), но не е упражнил това свое право. Сезирането на съда след повече от 21 години от издаването му, цели неоснователно перпетуиране на спора и дори и да са допуснати нарушения последните не обуславят претендирания порок - нищожност. Приложени са подробни писмени бележки. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на оспорването. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, като прецени доказателствата по делото, оплакванията, становищата и заключенията на страните, прие за установено следното: Жалбата е подадена от надлежна страна, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на съдебно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението на ВСС при условията на чл. 168 АПК е неоснователна. По делото е установено, че с решение по протокол № 12 от 08.04.1992 г. на Висшия съдебен съвет жалбоподателят Йордан Костадинов Дафчев, от гр. Пловдив е бил освободен от длъжността Районен прокурор на Районна прокуратура - Пловдив поради липса на необходимите професионални качества съгласно § 5 ПЗР на Конституцията на Република България. Решението на ВСС е взето по предложение на Главния прокурор на Република България при наличен кворум по чл. 9, ал. 3 ЗВСС (отм.) и с изискуемото се мнозинство. Спазена е установената писмена форма и се основава на обстоятелствата в предложението, развити в хода на разискванията. Възприетите обстоятелства са свързани с отсъствието на упражнен контрол от жалбоподателя в качество му на административен ръководител на Районна прокуратура - Пловдив по отношение на подчинените му прокурори, което е довело до висящност на дело за извършено тежко престъпление, поради отклонението на един от подсъдимите, чрез бягството му зад граница. Развилите се събития по делото са предизвикали възмущението на обществеността, изразило се в декларации на отделни и обединени политически сили и в средствата за масова информация, което е рефлектирало негативно върху институцията на прокуратурата. Като оценка за професионалните качества на жалбоподателя е отчетен и високия ръст на криминалната престъпност в района, броя и движението на образуваните дела за криминални престъпления срещу известен и неизвестен извършител и предадените на съд лица за десетте месеца на 1991 г. Разпитаните по делото свидетели установяват, че жалбоподателят в качеството му на районен прокурор не е бил наблюдаващ по отношение на наказателното производство във връзка с предизвикалото обществени реакции тежко престъпление. Същият не се е произнасял по мерките за неотклонение на привлечените към наказателна отговорност лица и не е имал възможност ефективно, пряко и непосредствено да се намеси досежно мерките за процесуална принуда. Неправилната преценка относно съществуването на фактическото основание за издаване на оспорения акт и неточното му подвеждане под хипотезата на правната норма са пороци, обосноваващи нарушения на административнопроизводствени правила и неточно прилагане на материалноправните разпоредби. И в двата случая тези пороци обуславят унищожаемост на атакувания акт. Нарушението на материалния закон е основание за нищожност само когато е дотолкова тежко и съществено, че прави акта изначално и напълно несъвместим с правния ред. В случая не е налице изначална липса на упражненото от органа субективно право, а неправилна преценка за съществуването му към момента, в който е упражнено. Твърдените нарушения жалбоподателят е имал възможността да отстрани по пътя на атакуване на акта като унищожаем по реда на § 3, ал. 4 ЗВСС (отм.) и съгласно § 10, ал. 2 ЗСВ от 1994 г. (отм.), но след като не го е сторил решението на ВСС като валидно издадено е породило целените с него правни последици. По тези съображения жалбата следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение