Решение № 606 от 12.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 8895/2011 г.

Решение № 606 от 12.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 8895/2011 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С решение № 2212 от 9.05.2011 г., постановено по административно дело № 6896/2010 г. на Административен съд София - град, в което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка с допълнително решение № 3071 от 21.06.2011 г. по същото дело, е: 1) отхвърлена жалбата на Красимир Атанасов Иванов от гр. София срещу решение № 326/18.08.2010 г. на главния директор на Столично управление "Социално осигуряване" (СУСО), с което е потвърдено разпореждане № 213-00-4989-1/23.02.2010 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при СУСО, с което на жалбоподателя е отпуснато парично обезщетение за безработица, считано от 7.10.2009 г. до 19.11.2009 г. в размер на 6.00 лв. дневно на основание чл. 54б, ал. 3 от КСО; 2) осъден е жалбоподателят да заплати на Столично управление "Социално осигуряване" деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв. Съдебното решение е оспорено с касационна жалба на Красимир Атанасов Иванов от гр. София. В нея и в съдебно заседание касаторът поддържа оплаквания за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост. Иска се отмяна на атакувания съдебен акт и решаване на делото по същество чрез присъждане максимален размер на обезщетението за безработица за срок от осем месеца, а в случай, че се установят съществени процесуални нарушения, делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд с даване на задължителни указания по тълкуване и прилагане на закона. Ответникът по касация - директора на Столично управление "Социално осигуряване", чрез процесуалния си представител юрк. Елина Андреева в писмено становище моли касационната жалба да се отхвърли като неоснователна, а атакуваното с нея съдебно решение да бъде оставено в сила. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на решението на първоинстанционния съд. Върховният административен съд в състав на шесто отделение намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. Атакуваното съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Проверяваният съдебен акт не страда и от пороци, наличието на които би обусловило неговата неправилност по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. В хода на съдебното производство пред Административен съд София - град (т. е. инстанцията по същество на спора, пред която е можело да се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на оспореният акт на администрацията и на обуславящите го такива), са събрани и коментирани относимите към казуса доказателства, достатъчни за изясняването му от фактическа и правна страна и за правилното решаване на спора. При разглеждане на делото Софийският градски административен съд надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички факти от значение за спорното право и е извел обосновани изводи, които се възприемат изцяло от настоящата инстанция. Атакуваният съдебен акт се основава на правилна и задълбочена преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановен при стриктно спазване на съдопроизводствените правила. При изготвянето на същия са взети предвид релевантните за спора факти и обстоятелства и изразените от страните становища по тях, като са обсъдени всички относими инвокирани възражения на жалбоподателя, на които е даден убедителен отрицателен отговор. Необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не били допуснати в конкретния случай. Неоснователни в тази връзка са оплакванията в касационната жалба за неправилна интерпретация на релевантните факти, с оглед на което са и твърденията на касатора за необоснованост. За да не уважи жалбата, с която е бил сезиран, първоинстанционният съд правилно е приел, че процесното разпореждане и потвърдилото решение на директора на СУСО са издадени от компетентни органи в рамките на предоставените им правомощия, в необходимата форма, при спазване на административната процедура. Разрешен е спорният между страните въпрос относно срока и размера на обезщетението. Обосновано е прието от съда, че административният орган материално законосъобразно е определил дължимото на Красимир Иванов парично обезщетение за безработица, като претенцията на жалбоподателя за отпускане на обезщетение в срока и размерите по чл. 54б, ал. 1 от КСО е неоснователна. Правилно са тълкувани и приложени в относимата им за казуса редакция разпоредбите на чл. 54а, ал. 1 и ал. 4, чл. 54б, ал. 1 и ал. 3 от КСО, на чл. 11 от ЗБДОО за 2009 г. Няма доказателства, че трудовото правоотношение на Иванов е прекратено по инициатива на работодателя без негово съгласие. Доказателствата за водени между тях дела във Великобритания не обосновават противен извод, защото няма данни предмета на правния спор да е свързан с оспорване на незаконно уволнение от Иванов. Извън горното, осигуряването на касатора е прекратено на 18.04.2009 г., а заявлението му е подадено едва на 7.10.2009 г., с което той е пропуснал тримесечния срок по чл. 54а ал. 4 от КСО, без да са налице за това "уважителни причини" по смисъла на § 1 от ДР на НОИПОБ (Наредба за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица). Твърденията му в насока, че от прекратяване на трудовото му правоотношение (18.04.2009 г.) до регистрацията му като безработен в териториалното поделение на Агенцията по заетостта (7.10.2009 г.), е бил в чужбина, не са доказани. Освен това, сочените от него пътувания извън страната не обхващат целия този период, а неприетите от съда доказателства в тази насока не обективират по никакъв начин уважителни причини за пропускането на срока по чл. 54а, ал. 4 от КСО, защото от тях не личи кои уважителни причини са го задържали в чужбина до регистрацията му като безработен. С оглед на това и въз основа на информацията, съдържаща се във формуляр Е 301 обезщетението правилно е било отпуснато от датата на подаване на заявлението до изтичане на четиримесечния срок по чл. 54б, ал. 3 от КСО в минимален размер. Събраните в хода на административното и съдебното производство писмени доказателства, вкл. и представените от жалбоподателя не опровергават този извод и не обосновават искането на Иванов паричното му обезщетение за безработица да се определи в размера по чл. 54б, ал. 1 от КСО и за период, определен в съответствие с разпоредбата на чл. 54в, ал. 1 от КСО. Неоснователно е оплакването на касатора за съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Противно на твърдяното от него, в случая не се установява несъобразяване със служебното начало - съдът надлежно му е дал указания в съдебно заседание на 24.01.2011 г. (чл. 171, ал. 4 във връзка с чл. 163, ал. 3 и с чл. 9, ал. 3 от АПК), а впоследствие в съдебно заседание е обсъдил представените от жалбоподателя писмени доказателства и с основание не ги е приел поради тяхната неотносимост към спора. В случая решаващият съдебен състав правилно е разпределил доказателствената тежест и не е допуснал нарушение при изясняване на фактите, което да създава вероятност, че те може да са се осъществили по различен от приетия начин. Не може да бъде споделено и възражението на касатора срещу присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълкувателно дело № 5/2009 г. на Общото събрание на колегиите на Върховния административен съд, в случаите, в които съдът отхвърли оспорването на административния акт, страната дължи заплащане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, когато административният орган е представляван от юрисконсулт в съдебно-административното производство. В процесния казус са налице тези условия, поради което обосновано административният съд е уважил своевременно направеното искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Видно е от съдържанието на разпоредбите на чл. 143 от АПК, че правилата за дължимост на разноски са обусловени от резултата при оспорването. Липсата на изрична регламентация в АПК за случаите, когато при отхвърляне на жалбата органът се представлява не от адвокат, а от юрисконсулт, обосновава субсидиарното приложение на ГПК на основание чл. 144 от АПК. В тези случаи правото на съдебни разноски - присъждане на юрисконсултско възнаграждение при благоприятен за органа изход на спора, възниква по силата на чл. 78, ал. 8 от ГПК, която норма гласи, че в полза на юридически лица и еднолични търговци се присъжда и адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Ето защо правото на съдебни разноски възниква в хипотезите на чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 143, ал. 4 от АПК, с оглед изхода на производството и от факта, че административният орган (респ. юридическото лице) е защитаван от юрисконсулт. Отговорността за разноски е гражданско облигационно отношение, произтичащо от процесуалния закон и уредено в него, като съдът в хипотезата на отхвърлена жалба присъжда адвокатско възнаграждение не в полза на представляващия юрисконсулт, а в полза на юридическото лице, което е защитавано от него, респективно към това ЮЛ, в чиято структура се намира представляваният по този начин едноличен административен орган, издал оспореният административен акт. Горното очевидно е съобразено от Софийския градски административен съд, който основателно е присъдил в полза на СУСО юрисконсултско възнаграждение от 150 лв. (дължими от Красимир Иванов), чийто размер правилно е определен съгласно чл. 8 във връзка с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения във връзка с чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата. От гореизложеното явства, че тезата, която се силаеше да докаже касатора, за неправилност на първоинстанционното решение и незаконосъобразност на процесните административни актове, не може да бъде кредитирана. Като е отхвърлил подадената до него жалба поради неоснователност, първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който при липсата на касационни основания, водещи до неговата отмяна, следва да бъде оставен в сила. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предложение 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,