Решение № 9960 от 19.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 7988/2017 г.

Решение № 9960 от 19.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 7988/2017 г., VII о., докладчик съдията Весела Андонова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на Национален институт за недвижимо културно наследство, подадена чрез процесуален представител против решение № 2275 от 05.04.2017 г. по адм. дело № 11307/2016 г. на Административен съд С. - град. В нея се правят оплаквания за неправилност на съдебния акт поради постановяването му при неправилно приложение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Конкретно се сочи, че в съдебното производство ищецът не е доказал, че за целия период от 08.04.2013 г. до 08.10.2013 г. е останал без работа. Неправилно е присъдено обезщетение в размер на основната заплата на ищеца към датата на влизане в сила на съдебното решение за отмяна на уволнението. С. Т. решение № 2/12.12.2013 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГК на ВКС, обезщетението се определя на базата на последното брутно трудово възнаграждение, получено преди незаконното уволнение. Неправилно е определен и размерът на присъдената лихва тъй като в съответствие с Тълкувателно решение № 3/19.03.1996 г. по т. д. № 3/1995 г. на ОСГК на ВС на РБ, лихви могат да се претендират от деня на поканата за плащане, а когато покана липсва, от деня, в който е предявен искът, но не по-рано. На последно място се сочи, че първоинстанционният съд е следвало да назначи съдебна експертиза тъй като за изчисляване размера на обезщетението са необходими специални знания. Като не е направил това съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Иска се отмяна на съдебното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, алтернативно постановяване на ново решение, с което да се отхвърлят предявените искове. Ответникът - Е. А. П. чрез процесуалния си представител намира касационната жалба за неоснователна по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор. Претендират се разноски. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира, че касационната жалба е подадена в законния срок и от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. За да се произнесе по съществото й, приема следното: С обжалваното решение Административен съд С. - град е осъдил Национален институт за недвижимо културно наследство да заплати на Е. А. П. сумата 4722 (четири хиляди седемстотин двайсет и два) лв. на основание чл. 121, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител, представляваща обезщетение за период от 6 месеца за периода от 08.04.2013 г. до 08.10.2013 г., заедно със законната лихва върху тази сума от датата на исковата молба до окончателното й изплащане, както и лихва за забава върху сумата 4722 лв за периода от 18.12.2013 г. до датата на исковата молба - 15.11.2016 г. в размер на 1398,41 /хиляда триста деветдесет и осем цяло и четиридесет и една стотни/ лв. и са присъдени разноски с оглед изхода на спора. Производството пред Административен съд С. - град е образувано по искова молба на Е. А. П. против срещу Национален институт за недвижимо културно наследство за обезщетяване на имуществени вреди в общ размер на 4722 лв, претърпени от издаването на отменената заповед № Р 39/29.03.2013 г. на директора на Национален институт за недвижимо културно наследство, с която е прекратено служебното правоотношение между ищцата и института, представляващо шесткратен размер на основната заплата, за период от 6 месеца с начална дата 08.04.2013 г. и крайна 08.10.2013 г., заедно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата; лихва за забава в размер на 1398,41 лв за периода от 18.12.2013 г. до датата на завеждане на исковата молба - 15.11.2016 г., както и направените разноски по делото. Съдът е установил от фактическа страна следните релевантни обстоятелства: Служебното правоотношение между Е. А. П., заемала длъжността юрисконсулт в Дирекция "Финансово, административно и правно обслужване на дейност" и Национален институт за недвижимо културно наследство е прекратено със Заповед № 580/05.04.2013 г. на органа по назначаване. Цитираният акт е отменен с влязло в сила на 18.12.2013 г. решение на АССГ, I отд., 21 състав по адм. дело № 4393/2013 г. Със заповед № Р 2/06.01.2014 г. на директора на Национален институт за недвижимо културно наследство служебното правоотношение е възстановено, считано от 06.01.2014 г. Според отразяванията на л. 6 от служебната книжка на ищцата към датата на прекратяване на служебното й правоотношение с отменения административен акт основната й заплата е 750 лв месечно. Към 06.01.2014 г., когато е възстановено служебното правоотношение между П. и НИНКН, основната нейна заплата е 787 лв. От ответника е издадено Удостоверение, според което основната заплата на ищцата за м. март 2013 г. е 750 лв, а считано от 01.04.2013 г. възлиза на 787 лв. П. не е получавала обезщетение за безработица в периода 01.04.2013 г. - 31.10.2013 г. Служебната й книжка не съдържа отразяване тя да е престирала труд по правоотношение с правно основание ЗДСл след датата на издаване на отменената заповед. В съдебно заседание ищцата сочи, че не й е издавана трудова книжка. При тези фактически обстоятелства, съдът е приел, че претенцията е основателна и доказана по размер. Съдът, като е взел предвид редакцията на разпоредбата на чл. 104, ал. 1 ЗДСл, действаща към възникване на правото на обезщетение за държавния служител - когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или съда, е посочил, че размерът, до който може да се претендира обезщетението по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, в случая е за цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца, като базата на изчислението е основната заплата на държавния служител към момента на признаването на уволнението за незаконно. В съответствие с посочената нормативна уредба и фактите по делото, съставът на АССГ е приел, че на ищцата се дължи обезщетение в шесткратния размер на основна заплата за заеманата от нея длъжност към момента на признаване на уволнението й за незаконно (18.12.2013 г.). Видно от отразяванията в служебната книжка на П., нейното основно месечно възнаграждение към датата на прекратяване на служебното правоотношение е 750 лв, а към датата на признаване на уволнението за незаконно е 787 лв и следователно претендираното от нея обезщетение съответства на чл. 104, ал. 1 ЗДСл. За основателно е прието и искането за изплащане на обезщетението със законна лихва, като последното е изчислено от датата, когато обезщетение е могло да бъде претендирано - на 18.12.2013 г., когато уволнението е признато за незаконно с влязъл в сила съдебен акт. Поради това съдът е обосновал извод за основателност на иска за присъждане на мораторна лихва върху главницата на обезщетението за периода от 18.12.2013 г. до 15.11.2016 г., като го е уважил за сумата 1398,41 лв според петитума на исковата молба /въпреки че при изчисленията по достъпен в интернет лихвен калкулатор размерът му възлиза на 1399,73 лв/. Решението е правилно. В съответствие с чл. 121, ал. 1, т. 3 ЗДСл, държавният служител има право да оспори законността на прекратяването на служебното си правоотношение пред органа по назначаването или пред съда чрез органа по назначаването и да иска обезщетение за времето, през което не е бил на служба поради прекратяването. Съгласно правилото на чл. 104, ал. 1 ЗДСл, когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда, държавният служител има право на обезщетение в размер на основната си заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата, за цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца. Когато е бил назначен на друга държавна служба с по-ниска заплата или е получавал възнаграждение за друга работа в по-нисък размер, той има право на разликата в заплатите или на разликата между заплатата и възнаграждението, изчислени въз основа на основната заплата, съответно основното възнаграждение. Следователно по отношение на това на каква база се определя размерът на обезщетението, е налице изрична законова разпоредба, а именно: размер на основаната заплата, определена към момента на признаване на уволнението за незаконно, в случая на 18.12.2013 г. Ето защо при наличието на изрична законова разпоредба в тази насока, посоченото от касатора тълкувателно решение на ВКС във връзка с тълкуване на разпоредби на КТ, не намира приложение. Към релевантната дата размерът на възнаграждението на П. е бил 787 лева, поради което правилно съдът е присъдил обезщетение в размер на 4722 лева (787 х 6 = 4722). Противно на изложеното от касатора, в първоинстанционното производство са представени достатъчно доказателства, от които може да се направи извод, че г-жа П. за целия период от 08.04.2013 г. до 08.10.2013 г. е останала без работа. В първоинстанционното производство са приети като доказателства Справка за актуално състояние на действащи трудови договори за ищцата за релевантния период, издадена от ТД на НАП - С., от която се установява, че за лицето няма регистрирани трудови договори и Служебна книжка № 70/15.07.2011 г., в която липсва отразяване за възникнали служебни правоотношения в релевантния период. В съответствие с т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК, при незаконни актове на администрацията началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, както и началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане е влизане в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове, при нищожните - това е моментът на тяхното издаване, а за незаконни действия или бездействия на административните органи - от момента на преустановяването им. Съгласно посоченото тълкувателно решение правилно първоинстанционният съд е присъдил лихви от влизане в сила на решението, с което е отменена заповедта за прекратяване на служебното правоотношение - 18.12.2013 г. Разпоредбата на чл. 195, ал. 1 ГПК, приложима на основание чл. 144 АПК, предвижда вещо лице да се назначава по искане на страната или служебно, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са необходими специални знания из областта на науката, изкуството, занаятите и други. В случая става въпрос за прости аритметични сметки, за които не са необходими специални знания. Наред с това, касаторът не излага конкретни възражения направеното пресмятане от първоинстанционния съд да е невярно или неточно. Касационната инстанция приема, че фактическата обстановка е точно установена и подведена под вярната правна квалификация, като формираните изводи се основават на събраните доказателства. При осъществяване на правораздавателната дейност на решаващия съд не са допуснати и твърдяните нарушения на съдопроизводствените правила, а всички доводи и възражения на страните са обсъдени и правилно преценени. Предвид изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и своевременно заявената претенция, на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените по делото разноски. Видно от представения договор за правна защита и съдействие, ответникът е направил разноски за водене на делото в размер на 800 /осемстотин/ лева, представляващи платено възнаграждение за един адвокат. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,