Решение № 207 от 18.01.2019 г. на ВКС по н. д. № 940/2018 г.

Решение № 207 от 18.01.2019 г. на ВКС по н. д. № 940/2018 г., III н. о., НК, докладчик съдията Милена Панева при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Антони Лаков разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 940 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на защитниците на подсъдимия С. П. К. срещу решение № 194 от 27.06.2018 г. на състав на Пловдивския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 340/2016 г. В жалбата на адв. Х. са изложени доводи с претенция да обосноват наличие на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. В този контекст е заявено несъгласие с осъждането на подсъдимия за допуснато нарушение на чл. 58, ал. 3 ЗДвП, като се настоява, че факти, подкрепящи такъв извод не са установени. Оспорено е извършеното преквалифициране на вмененото с обвинителния акт нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП в такова по чл. 25, ал. 1 ЗДвП, като според защитника въззивният съд не е посочил конкретните действия, с които подсъдимият е нарушил изискването на чл. 25, ал. 1 ЗДвП. В тази връзка критикува като противоречащ на изводите на комплексните медико-автотехнически експертизи подходът на въззивния съд по кредитиране на предложената с показанията на свид. П. версия на развитие на пътната ситуация, довела до настъпването на ПТП и отхвърляне на предложената с обясненията на подсъдимия, като настоява, че КМАТЕ е приела като технически възможни в еднаква степен и двата механизма. Твърди наред с това, че извода на ПАС за неуспял опит на подсъдимия от скоростната лента да изпревари пътувалите пред него в дясната пътна лента превозни средства не се подкрепя от показанията на свид. К., като на констатациите на ПАС по този въпрос противопоставя собствени фактически изводи. Възразява, че част от аргументацията на въззивния съд е основана на хипотези; че ПАС не е разпитал като свидетел Д. С., макар със свое определение да е констатирал необходимост от изслушването й; че безмотивно въззивният съд е отхвърлил изготвената в досъдебното производство и хронологически първа по делото автотехническа експертиза; че не е отговорил на твърденията на подсъдимия, че описаните в справката на ПП-КАТ нарушения не са извършени от него, а от служители на неговите търговски дружества; че липсва съдържателен отговор на доводите на подсъдимия и защитата му във въззивното производство; че липсва аргументирано обсъждане на приноса на пострадалия за настъпването на автозлополуката, в т. ч. и относно това, че същият най-вероятно е пътувал без обезопасителен колан, след като е намерен на задната седалка в автомобила си, като не е обсъдена възможността увредите по него да са с по-малка тежест, ако бе ползвал такъв колан. Като опорочаващ по съществен начин процесуалната дейност на апелативния съд е оценен отказът на този съд да допусне отговор по експертен път на поставения от адв. Х. въпрос за максималната скорост, която управляваният от пострадалия автомобил е могъл да достигне, както и отказа да допусне автотехническа експертиза на автомобила на подсъдимия, за да се установи какви записи на скорост и други технически показатели се съдържат в компютъра на този автомобил. Липсват според защитника мотиви за отхвърляне достоверността на обясненията на подсъдимия относно съдържащото се в тях описание на пътната ситуация, при която е настъпил инкриминирания инцидент. Претендира и явна несправедливост на наложеното наказание, свързано с лишаване на подсъдимия от свобода и от право да управлява моторно превозно средство. Направено е с тази жалба искане за отмяна на въззивното решение и за оневиняване на подсъдимия. Алтернативно е поискано изменяване на въззивното решение с намаляване на срока на лишаването на подсъдимия от свобода, както и на срока на лишаването му от право да управлява моторно превозно средство. В жалбата на адв. В. и в допълнение към нея се поддържа наличие на допуснато нарушение на закона и на процесуалните правила, както и явна несправедливост на наложеното наказание. Според защитника, въззивният акт не съдържа произнасяне по целия предмет на делото, съществено нарушава правата на подсъдимия чрез извършеното преквалифициране на едно от вменените му нарушения; игнорира съществени доказателства и експертни изводи, не е обсъдил противоречия в доказателствата, както и доводи на защитата. Според защитника решението почива на предположения. Претенцията за явна несправедливост на наложените наказания е обоснована с твърдение за игнориране на съществени смекчаващи отговорността обстоятелства, в т. ч. и съпричиняване на резултата от страна на пострадалия, както и за преценявани като отегчаващи отговорността на подсъдимия са обстоятелства, които не се отнасят до него. Направени алтернативно в тази жалба са искания за: отменяване на въззивното решение и за оневиняване на подсъдимия; за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд и за намаляване на наложените наказания. В заседанието пред настоящата инстанция защитниците поддържат касационните жалби, изложените в тях доводи и направените искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне на въззивното решение в сила. Частният обвинител И. моли решението на въззивния съд да бъде оставено в сила. Подсъдимият заявява солидарност с аргументите на защитниците. В последната си дума заявява, че не е имал възможност да избегне злополуката. Моли за уважаване на жалбите. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 2 от 12.01.2015 г., постановена по НОХД № 377/2013 г., състав на Старозагорския окръжен съд е признал подсъдимия С. П. К. за виновен в това, че на 18.04.2012 г. в района на км. 200+400 от автомагистрала "Тракия", при управляване на моторно превозно средство - лек автомобил "/марка/" с рег. [рег. номер на МПС], нарушил правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл. 20, ал. 1; чл. 21, ал. 1; чл. 23, ал. 1 и чл. 58, т. 3 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Т. И. М., поради което и на осн. чл. 343, ал. 1, б. "в" вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 вр. чл. 2, ал. 2 НК и чл. 54 НК му е наложил наказание от две години и шест месеца лишаване от свобода, като го е оправдал по обвинението за допуснати в причинна връзка със съставомерния резултат нарушения на чл. 5, ал. 1, т. 1 и чл. 20, ал. 2 ЗДвП. С тази присъда и на осн. чл. 343г НК съдът е постановил лишаване на подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за срок от пет години. На осн. чл. 66, ал. 1 НК съдът е отложил изпълнението на наказанието, свързано с лишаване от свобода за срок от пет години, считано от влизането на присъдата в сила. Възложени са разноските и е извършено разпореждане с веществените доказателства по делото. В рамките на иницииран от защитниците на подсъдимия и от частния обвинител въззивен контрол, с решение № 138 от 09.11.2015 г., постановено по ВНОХД № 297/2015 г., състав на Пловдивския апелативен съд е изменил присъдата, като е отменил приложението на чл. 66, ал. 1 НК и е постановил наказанието, свързано с лишаване на подсъдимия от свобода да бъде изтърпяно ефективно, при условията на първоначален "лек режим" в затворническо общежитие от открит тип. С решение № 147 от 22.06.2016 г. по к. н. д. № 476/2016 г. състав на Върховния касационен съд, второ наказателно отделение е отменил въззивното решение с констатация за допуснати при постановяването му съществени нарушения на процесуалните правила и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. С оспореното понастоящем по касационен ред въззивно решение първоинстанционната присъда е изменена, като инкриминираното с обвинението нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП е преквалифицирано в такова по чл. 25, ал. 1 ЗДвП и подсъдимият е оправдан по обвинението за допуснато нарушение на чл. 20, ал. 1 ЗДвП. В останалата част присъдата е потвърдена, приложен е чл. 59, ал. 1 НК и заплащането на направените в рамките на въззивното производство разноски е възложено в тежест на подсъдимия. Във връзка с жалбите срещу този акт преди всичко е наложително да се очертаят параметрите на касационната проверка, доколкото част от аргументите на адв. Х. по същество са израз на несъгласие с фактическите изводи на предходната инстанция. Касае се за оплакване за необоснованост, която не е сред касационните основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Ето защо всички съображения на защитника в тази насока са процесуално недопустими и не подлежат на касационно обсъждане, като в рамките на същото остават единствено обосноваващите основанията по чл. 348, ал. 1, т. т. 1-3 НПК оплаквания. В по-голямата им част претендираните с двете касационни жалби нарушения на процесуалните правила в дейността на въззивния съд не съществуват. Този съд е изпълнил задължението си да извърши цялостна проверка на правилността на оспорената пред него присъда, като волята му е заявена по достатъчно ясен и убедителен начин, позволяващ проследяване на процеса по формиране на вътрешното му убеждение. Прочитът на въззивното решение ясно показва не само съгласието на въззивния съд с направения от предходната инстанция доказателствен анализ, вкл. и по отношение на противоречията между част от доказателствените източници. Съставът на ПАС е дал собствена оценка за достоверност на обясненията на подсъдимия и на показанията на разпитаните свидетели при съобразяване на съществените техни страни, като е изложил аргументи, относими към смисловия и информационния техен капацитет, показващи извършено задълбочено аналитично и синтезно изследване на съдържанието им и на обуславящите ги фактори. Тази оценка следва строго очертания от процесуалните норми и от правилата на логиката път. Няма сериозни недостатъци в правилността и последователността на разсъжденията, които да компрометират формулирания в крайна сметка познавателен резултат. Съдебните изводи за достоверност на показанията на свидетелите П. и К. не са произволни. Съобразен е факта, че те представят съвпадащите гледни точки за инкриминираното събитие на няколко лица, заявили ги независимо един от друг, при липса на установени от съда основания да се приеме съществуване на възможност за взаимно уговаряне и нагаждане на твърденията. Съобразени са тяхната информативност, логичност, точност, последователност във времето, съобразен е и резултата от проверката им по експертен път, показала, че заявеното от двамата е достоверно и от техническа гледна точка. Обсъдена е от гледище на твърденията на подсъдимия и обосновано е отхвърлена възможността за съществуване по отношение на свид. П. на причини за изкуствено злепоставяне на подс. К. Всъщност в касационната жалба на адв. Х. не се сочат допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при ползването на показанията на П. и К. и формирането на изводите му относно цялостния механизъм на злополуката и причините за възникването й, а е заявено несъгласие с отказа на този съд да възприеме предложената и на неговото внимание собствена на защитника перспектива към част от доказателствата и експертните изводи, третиращи тези въпроси. Действително, процесуалният закон е дал възможност на всяка от страните според своя интерес да вземе становище по подлежащите на доказване факти и да предложи своя интерпретация на доказателствата и на средствата за тяхната проверка. Но това становище не е източник на истина и не може да обвърже съда, който при установяването на фактите е задължен да се води от няколко законоустановени изисквания: да ползва само валидно събрани и проверени доказателства; да интерпретира същите съобразно с действителното тяхно съдържание, като не допуска превратно негово тълкуване; да изследва всички доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, без игнориране, неоправдано фаворизиране или подценяване на някои от тях. В случая оценката на доказателствата и резултатите от използваните средства за тяхната проверка, съответно еднозначното решение на въззивния съд относно достатъчната доказаност и достоверна установеност на приетите с присъдата на СтЗОС фактически положения са формулирани при строго спазване на тези императиви. Събрани са достъпните и относими към делото доказателства, които са били подложени на нужния задълбочен анализ, обсъдени са себезащитните обяснения на подсъдимия и предназначените да ги подкрепят твърдения на свидетелите М. и А. и обосновано са отхвърлени след съпоставката им с останалите доказателства и експертните констатации относно общата пътна обстановка, механизма на злополуката и причините за възникването й. Закономерно съдебната оценка на третираните в посочената жалба доказателствени източници е различна от предложената от защитата, доколкото е основана на критерии от извънсубективно естество и е дадена в рамките на цялостния процес по установяване на истината чрез съобразяване на вътрешнологическите характеристики на изложението и неговата съгласуваност с останалите доказателства по делото и заключенията на приетите във въззивното производство автотехнически експертизи. Лишено от основания е възражението, че процесът на формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд е протекъл при необосновано игнориране на обясненията на подсъдимия и на съществуващ по делото експертен извод, според който описания в тези обяснения механизъм на злополуката е еднакво възможен с механизма, описан от свид. П. Това, че съдът е отказал да признае достоверност на съобщеното от подсъдимия, не означава, че го е игнорирал. Съгл. чл. 14 НПК, съдът взема решенията си по вътрешно убеждение. Методът за оценка на доказателствата, който законът е установил в посочената норма изключва предустановеност на силата на което и да е от тях. Това важи и за обясненията на обвиняемия/подсъдимия, които също нямат преустановена абсолютна доказателствена стойност. Съответно, съдът няма задължение всякога и на всяка цена да им признае пълнота и достоверност. Напротив, той е длъжен да бъде критичен към тяхното качество така, както към всички останали доказателствени източници и доказателства. Този именно подход е бил следван в случая от въззивния съд. Достоверността на твърденията на подсъдимия не е отхвърлена произволно и безмотивно, а след като тези обяснения, дадени в отделните етапи от съдебното разглеждане на делото, са подложени на оценка от гледище на качествените техни характеристики, на вътрешната и външната тяхна съгласуваност. Коректно са съобразени и резултатите от експертното изследване на предложения с тях механизъм на възникване на произшествието, като експертното мнение в това отношение не е в насоката, разчетена от защитата. Напротив, според вещите лица по изготвената във въззивното производство автотехническа експертиза, описаният в обясненията на подсъдимия механизъм принципно е технически възможен, но не и при обстоятелствата, които К. е съобщил и по отношение на които експертното изследване е установило техническа несъвместимост. Дистанцирано от съдържанието на въззивния акт се твърди в жалбата на адв. Х., че въззивният съд без мотиви е отрекъл възможността за ползване на изготвената в досъдебното производство единична автотехническа експертиза. Напротив, заключението на тази експертиза е подложено на оценка, наред със заключенията на всички останали автотехнически експертизи по делото. Преценявайки приноса на всяко от тези заключения за установяването на истината, съставът на ПАС е съобразил обема и спецификите на ползваните при изготвянето му изходни данни, като предпоставка за успешното извършване на изследването, съотв. за даването на пълноценни, обективни и максимално точни отговори; методите, приложени за нуждите на самото експертно изследване; обхвата и пълнотата на дадените отговори, степента на тяхната категоричност и обоснованост. Очевидно е при това положение, че не се касае за произволно предпочитание, а за действително направена оценка, обоснована чрез обективен подход към качествата на отделните експертни изследвания - логическата тяхна същност, нивото на тяхната обективност, точност, обоснованост и научната им стойност. Възражението в жалбата на адв. Х., основано на факта на отказа на въззивния съд да допусне поискана от този защитник експертизи (за изследване на процесора на управлявания от подсъдимия автомобил, както и за определяне на максималната скорост, която автомобилът на пострадалия е могъл да развие) би могъл да съставлява аргумент за процесуално нарушение, съществено ограничаващо правата на подсъдимия, ако е довело до неизясняване на съществени за правилното решаване на делото въпроси. Именно в този контекст настоящият състав разгледа възражението, тъй като в принципен план съдилищата разполагат с процесуална автономия, преценявайки колко и какви доказателства и експертизи да допуснат и да приобщят по пътя към постигането на обективната истина. Това, че съдът е имал възможност да провери посочените в жалбата на адв. Х. обстоятелства не означава, че той е бил длъжен да го стори, защото пределите на изследване в наказателния процес съществуват не сами за себе си. Те са тясно свързани с пределите на доказване и практически са лимитирани от тях. Доказването не е произволна, а е целенасочена дейност, ориентирана към установяване на обстоятелствата по чл. 102 НПК. Ясно е, че събитието на всяко престъпление е съпътствано с изобилие от детайли, чието установяване не само не е възможно винаги. То не винаги е необходимо, щом не е свързано с установяване на обстоятелствата по чл. 102 НПК. Ако съдът се ангажира с такова изследване, единственият процесуален резултат ще бъде обременяване на делото с ненужна информация и изгубване на мярката за конкретност и целенасоченост в съдебната дейност. Когато прецени, че правнорелевантните факти са безспорно установени чрез събраните вече и проверени доказателства и отхвърли искане за събиране на допълнителна информация за тези факти, съдът не допуска процесуално нарушение, стига позицията му да е формирана в съответствие с изискванията на чл. 14 НПК, както е в случая. Въззивният съд мотивирано е отговорил на всяко от поставените на вниманието му искания от страна на подсъдимия и на защитата за назначаване на експертни изследвания с посочените задачи. Възражението за недопускане на двете поискани експертизи не е съпътствано с излагане на конкретни аргументи в полза на извода, че извършването им би дало нов аспект, би променило перспективата към фактите. Още повече, че по делото е вече налично експертно мнение, дадено макар и в рамките на устните разяснения на вещите лица в съдебното заседание от 03.10.2017 г., че дори и да бъдат подложени на разчитане данните, записани от електрониката на управлявания от подсъдимия автомобил, тези данни биха били свързани със скоростта около и малко след удара, която е вече установена по категоричен начин, но не биха дали информация за скоростта му преди настъпването на удара. Именно с оглед липсата на обективна фактологическа основа вещите лица по назначените във въззивното производство комплексни медико-автотехнически експертизи, макар да са изказали мнение, че скоростта на л. а. "/марка/" преди настъпването на удара е била над 129 км/ч. и около 140 – 155 км/ч., те не са се ангажирали с категорично мнение по този въпрос, като са приели да посочат единствено конкретните параметри на скоростта на този автомобил в момента на удара. Що се касае до необходимостта от изследване на максималната скорост, която управляваният от пострадалия л. а. "М." е могъл да достигне, тя е обвързана от защитника с хипотеза на развитие на пътната ситуация, която е отхвърлена чрез експертните изследвания по делото като технически невъзможна, достоверността й е отречена от въззивния съд и чрез отхвърляне на истинността на възпроизвелите я по делото доказателствени източници. Поради това неприемливо е да се твърди, че лишаването на процеса от двете, поискани от подсъдимия и от защитата експертни изследвания е довело до информационен дефицит, при това с фатални за правилното решаване на делото последици. Противно на мнението на защитата, определението на въззивния съд от 07.07.2016 г., в частта, с която е допусната до разпит свид. С. е изпълнено, като в проведеното на 08.11.2016 г. съдебно заседание С. е била изслушана от този съд (в присъствието на страните), а при решаването на делото показанията й са ползвани на общо основание, като им отделено необходимото задълбочено внимание. Ето защо липсва претендираното на тази основа нарушение на чл. 107, ал. 2 и ал. 4 НПК. Ползвайки основаните на приложения към протокола за оглед снимков материал от местопроизшествието автотехнически експертизи, които сам е назначил (две комплексни медико-автотехнически и една автотехническа експертизи), въззивният съд не е допуснал нарушение на процесуалните правила. Тези фотоснимки и съдържащата се в тях информация не са "негоден доказателствен материал", както счита защитата, като тази квалификация е неотносима и към огледния протокол, който те съпътстват. Въззивният съд е изложил аргументи, относими и към доказателствената стойност на огледния протокол, предвид констатираните от вещите лица по КМАТЕ неточности и непълноти в съдържащите се в него отразявания. Макар и лаконични, аргументите са по същество верни. Поначало огледът на местопроизшествие, както и съставеният за него протокол, трябва да са резултат на дейност, извършена с максимална обективност, точност и пълнота. Същевременно обаче тази дейност носи риска от неточности или непълноти, било то поради обективни или субективни причини. Ето защо събраната при огледа информация подлежи на проверка на общо основание по процесуален ред, както информацията, получена чрез прилагането на всеки друг процесуален способ за събиране на доказателства (арг. от чл. 14, ал. 2 НПК). И в случая това именно е сторено чрез назначените във въззивното производство комплексни медико-автотехнически и автотехническа експертизи. Констатираните непълноти при отразяванията в огледния протокол по отношение на част от установените на местопроизшествието обекти и неточностите при описването на други от тях не лишават този протокол от официалната му сила на писмено доказателствено средство за извършеното действие, за реда, по който то е извършено и за събраните доказателства, както се настоява в една от касационните жалби, след като е съставен от компетентен орган, по реда и при условията, посочени в закона и носи съответните реквизити. А колкото до съпътстващите огледния протокол фотоснимки, те не са доказателствени материали, които не са събрани по реда на НПК, както се настоява в жалбата на адв. В. Напротив, касае се за веществени доказателствени средства, чрез които са възпроизведени и са приобщени към делото констатираните при извършения оглед на местопроизшествието обекти и също са източник на информация, наред с огледния протокол. Поначало фотографирането, филмирането и пр. са предвидени в закона като средства закрепване на информация и приобщаването й към делото, като предназначението им е да се онагледи документираното в протокола за съответното процесуално-следствено действие и да се даде повече яснота за него, да се закрепи повече и максимално точна, изчерпателна и обективна информация (в случая за местопроизшествието, за установените на него обекти, за тяхното взаимно разположение и функционалната им връзка) и на тази база да се осигури възможност за преодоляване на неточности, пропуски и неясноти при документално-словесното отразяване на констатациите в съставения протокол. Ето защо, когато се окаже, че снимковият материал, съпътстващ протокола за съответното процесуално-следствено действие, носи нова информация, било то за нови обекти или за тяхното разположение, съответно за функционалните връзки между тях, това не компрометира възможността за ползването на протокола, напротив, показва нагледно смисъла и значението на фиксирането на следи, обекти, действия и пр., свързани с престъплението при извършването на съответните процесуално-следствени действия чрез изготвяне на фотоснимки, диапозитиви, видеозаписи, кинозаписи и пр. Доколкото не са установени в случая процедурни нарушения в извършването на огледа, изключващи процесуалната негова валидност, няма причини да се постави под съмнение това, че ползваните от вещите лица по КМАТЕ фотоснимки фиксират състоянието на местопроизшествието такова, каквото то е било към момента на извършването на огледа, съответно и обектите, които са се намирали на него. Поради това чрез ползването на информацията от фотоснимките, съпътстващи изготвения в случая протокол за оглед на местопроизшествие за нуждите на доказателствения процес не е допуснато нарушение на изискването на чл. 13, ал. 2 НПК за разкриване на истината единствено по реда и чрез средствата, предвидени в НПК. Изводите на състава на ПАС относно времето, мястото, механизма на възникване на транспортната злополука и причините за нея не са основани на предположения, както се твърди в подадените жалби. Предположението и вероятностният извод, с който се характеризира то, са свързани с отсъствие на доказателства, необходими за формиране на категорично становище и за установяване с достоверност на действителното фактическо положение. Поради това вероятностното съждение е всякога основано на субективна оценка и субективен опит, а не на обективна информация. В случая въззивният съд е приел, че изводите на първостепенния съд относно инкриминираните събития и персоналното участие на подсъдимия в тях имат своето легитимно основание в наличните доказателства, съответно и нужната солидна фактическа и логическа опора, като е аргументирал позицията си именно съобразно със съдържанието на тези доказателства и на използваните средства за тяхната проверка, а не чрез логически факти, изведени по пътя на вероятностни съждения. Извадката от въззивното решение, възпроизведена в жалбата на адв. Х., като пример за несигурност в съображенията на въззивния съд, е всъщност разсъждение на вещите лица по КМАТЕ, изложено в рамките на направеното от ПАС процедиране на съдържанието на изготвените по делото експертизи и на дадените от вещите лица устни разяснения относно технически обяснимата причина подсъдимият да предприеме рязко преминаване от лявата в съседната дясна пътна лента и зад автомобила на пострадалия. Относно причината за извършване на тази маневра, довела до възникването на критичната пътна ситуация и в развитие - до настъпването на злополуката, въззивният съд е категоричен в извода си, че се дължи именно на факта, че скоростната лента е била заета от попътно движещо се превозно средство в момента, когато подсъдимият е предприел опита за преминаване по нея. Лишено от основания е и възражението, че не са обсъдени доводите, поставени от защитата и от подсъдимия на вниманието на въззивната инстанция. Решението е обхванало всички съществени възражения на страните, вкл. и тези относно противопоставянето на защитата на съобщеното от П. и К.; възраженията за безмотивно отхвърляне на показанията на С., М. и А.; обсъдена е предложената от защитата възможност казуса да се подведе под хипотезата на чл. 15 НК; обсъдени са обстоятелствата, характеризиращи личността на подсъдимия, изложени са съображенията на въззивния съд по възражението за принос на пострадалия за възникването на злополуката; обсъдено е отправеното към този съд искане за намаляване на наказанията. Всъщност, липсва единствено произнасяне по адресираното към състава на ПАС искане за отмяна на въззивното решение, постановено от предходен състав на този съд, но по обясними от гледище на правомощията на въззивната инстанция причини и наличното към този момент произнасяне на състав на ВКС, тази липса не компрометира стойността на оспорения въззивен акт. С основание се възразява от защитата, че преминаването с въззивния акт от нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП към нарушение на чл. 25, ал. 1 ЗДвП е извършено в нарушение на процесуалните правила, гарантиращи правата на подсъдимия. За да извърши това "преквалифициране", въззивният съд се е позовал на ТР № 2/2016 г., извличайки от съдържанието му аргументи, че след като фактите, обуславящи нарушение на чл. 25, ал. 1 ЗДвП са заложени в обвинителния акт и са предявени на подсъдимия, не съществува процесуална пречка пред правното им квалифициране с въззивното решение, като част от релевантната за престъплението фактология. Тази аргументация показва неправилно разбиране на указанията, дадени с т. 7 от посоченото тълкувателно решение и неправилно идентифициране на обстоятелствената част на обвинението с обстоятелствената част на обвинителния акт. Под обвинение следва да се разбира това, което е вменено с обвинителния акт на привлеченото към наказателна отговорност лице. То има правно и фактическо съдържание, като последното обхваща от една страна фактите, които са свързани и определят фактическия състав на престъплението (мястото, времето, начина на извършване, участниците в него и персоналната им роля, предмет, пострадал, размер на причинените вреди, евентуално специална цел) и от друга страна - фактически обстоятелства, които не представляват елементи от фактическия състав на престъплението, а имат значение единствено за отговорността на дееца, определяйки нивото на неговата лична обществена опасност и на обществената опасност на извършеното от него деяние. Излагането и на едните, и на другите обстоятелства има своето място в обстоятелствената част на обвинителния акт, но признатата с т. 7 от ТР № 2/2016 г. компетентност на съда да даде правилна правна квалификация на нарушението се отнася само до фактите, по отношение на които прокурорът е приел, че определят фактическия състав на престъплението по чл. 343 от НК. Всяко разширяване на обема на тези фактически обстоятелства или промяната в съдържанието им представлява изменение на обвинението, което изисква намеса на прокурора и е осъществимо единствено по реда, указан в чл. 287 НПК. В случая с решението си въззивният съд е извършил не преквалифициране на фактите по обвинението, както е декларирал, а практически е преминал към признаване на вина по обвинение, съществено отличаващо се по фактически състав от обвинението, по което подсъдимият е предаден на съд, тъй като фактите, обуславящи нарушаване на правилата относно извършване на маневри по чл. 25, ал. 1 ЗДвП съвсем не са тези, които определят поведението като нарушаващо правилата относно режима на скоростта по чл. 21, ал. 1 ЗДвП. Още повече, че в случая прокурорът ясно е отдиференцирал претендираното от обвинението нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП, посочвайки, че при настъпването на злополуката, управляваният от подсъдимия автомобил се е движел със скорост над максимално разрешената, а именно 1348 км/ч. Така практически с въззивното решение, в конкретно коментираната негова част, е извършено недопустимо за този процесуален етап и по възприетия от въззивния съд ред изменение на обвинението по обвинителния акт, като е променен фактическия състав на престъплението, за което подсъдимият е предаден на съд. Неуместно в тази връзка е позоваването на цитираните във въззивното решение актове на ВКС. Изводите, заложени в тези актове е невъзможно да бъдат разглеждани извън предопределилата ги конкретика на съответните казуси, като и в двата случая става въпрос за преквалифициране по разпоредби от ЗДвП, между които няма същностна разлика (в единия случай свързано с преминаване от нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП в нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП, а във втория случай - преминаване от квалификация на допуснатото нарушение по чл. 134, ал. 1 ЗДвП в нарушение по чл. 134, ал. 2 ЗДвП) и които са в съотношение на общ състав към частен случай, в които задълженията на водачите по общия състав са важими и към водачите, които нарушават съответното специално правило за движение. В настоящия случай съответна на изводите по приетите във въззивното производство автотехнически експертизи е преценката на въззивния съд, че обвинението за допуснато от подсъдимия нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП е останало доказателствено необосновано, но процесуалната реакция на този съд, съпътстваща така направената констатация остава извън обхвата на процесуалните правомощия, които той има по чл. 337 НПК. Въпреки това настоящият състав прие, че така допуснатото процесуално нарушение не налага отмяна или изменение на въззивния акт съобразно с предпоставките по чл. 354, ал. 2 и ал. 3 НПК. Фактите, обуславящи нарушението на чл. 25, ал. 1 ЗДвП са описани в обстоятелствената част на обвинителния акт като част от обвинението, макар и извън обема на определящите фактическия състав на престъплението, като обосновано въззивният съд е констатирал доказателствена тяхна обезпеченост. Извършеното преквалифициране, макар и неправилно, не е довело до влошаване на наказателно-правното положение на подсъдимия, като не е изправило защитата му пред нови доказателствени задачи. От друга страна, като част от обвинението, тези факти са значими за определяне на обществената опасност на деянието и в принципен план въззивният съд не е допуснал грешка, като е отчел съществуването им, преценявайки степента на отговорност на подсъдимия. Липсва нужната причинно-следствена обусловеност между вмененото с обвинителния акт нарушение на чл. 58, т. 3 ЗДвП и настъпилото автопроизшествие. За да приеме, че това нарушение е в причинна връзка с произшествието и с последиците от него, въззивният съд се е аргументирал с установения по делото факт, че преди удара управлявания от подсъдимия автомобил е навлязъл с десните си гуми в лентата за принудително спиране и в това положение е ударил намиралия се по същото време почти изцяло в лентата за принудително спиране л. а. "М.". Фактологически констатациите са верни, но въззивният съд е бил длъжен да изследва и това дали в конкретната ситуация навлизането на управлявания от подсъдимия автомобил в лентата за принудително спиране по установения начин представлява необходимото условие, без което автопроизшествието не би възникнало. Според дадените от вещите лица по КМАТЕ устни разяснения във въззивното производство (л. 225 от въззивното дело), ако лекият автомобил "Мерцедес" бе останал в дясната лента, удар не би настъпил, но единствено, ако е осъществявал движението си в лявата й част. Ако този автомобил не бе навлязъл в аварийната лента, а се бе установил в дясната пътна лента, при негово движение в десния й край той отново би ударил л. а. "М." в задната му лява част, доколкото в момента на удара този автомобил е заемал и двете ленти (дясна и аварийна), макар с по-голямата си част да се е намирала в аварийната лента. При това положение частичното навлизане на л. а. "Мерцедес" в лентата за принудително спиране не може да се третира като пряка причина или съпричина за резултата. Така констатираните нарушения, допуснати от въззивния съд при преценката на намиращите се в причинно-следствена връзка с резултата нарушения на правилата за движение не водят до несъставомерност на извършеното от подсъдимия по чл. 343, ал. 1, б. "в" НК, тъй като отговорността му е ангажирана от нарушението на чл. 23, ал. 1 от ЗДП, явяващо се условието, без което до произшествието и причиняването на смъртта на Т. М. не би се стигнало. Според тази разпоредба (чл. 23, ал. 1 ЗДвП) водачът на пътно превозно средство е длъжен да се движи на такова разстояние от движещото се пред него друго превозно средство, че да може да избегне удряне в него, когато то намали скоростта или спре рязко. Както е посочено в ТР № 12/83 г. на ОСНК на ВС, скъсяването на дистанцията може да се дължи не само на намаляване на скоростта на движещото се отпред моторно превозно средство или на аварийното му спиране, но така също и на несъобразената скорост на движещото се отзад превозно средство. Ето защо преценката и избора на безопасна дистанция всеки водач трябва да направи съобразно с конкретната пътна обстановка – метеорологични условия, състояние и релеф на пътя, технически възможности на автомобила, който управлява, скоростта на движещото се пред него превозно средство, както и скоростта, с която самият той е избрал да пътува и пр. В случая приетите от съдилищата факти показват, че подсъдимият не е съобразил скоростта на движението си със скоростта на пътувалия пред него л. а. "М.", като по този начин сам се е поставил в невъзможност да осигури безопасност на движението. Още с първоинстанционната присъда обаче К. е оправдан по обвинението за допуснато нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП, като е липсвала реакция на противопоставяне от страна на държавното и на частното обвинение. Това обаче не изключва факта на допуснатото от подсъдимия нарушение на чл. 23, ал. 1 ЗДвП, доколкото е управлявал автомобила си в условията на технически несъобразена дистанция, предпоставяйки по този начин възникването на удара с движещият се пред него л. а. "М." и причиняването на смъртта на Т. М. Това нарушение е в нужната пряка причинно-следствена връзка с резултата и поради това правилна е преценката на въззивния съд, че подсъдимият виновно (по непредпазливост) е извършил деянието, за което е ангажирана наказателната му отговорност. С оглед на така допуснатото нарушение на правилата за движение относно безопасната дистанция, което е довело до възникването на злополуката и до съставомерния престъпен резултат, свързан с причиняването на смъртта на Т. М., правилна е преценката на въззивния съд за неприложимост на хипотезата на чл. 15 НК, като в тази връзка въззивното решение има нужната сила на аргументацията. За съставомерността на деянието на подсъдимия по чл. 343, ал. 1, т. 3 НК е без значение това дали управлявайки автомобила си, към момента на злополуката пострадалият е ползвал предпазен колан или не, а това дали подсъдимият с поведението си е създал предпоставки за смъртен резултат, без което поведение този резултат не би настъпил. Ползването или не на предпазен колан от пострадалия към момента на произшествието би имало значение за степента на отговорност на подсъдимия, в зависимост от спецификата на казуса. В конкретния случай възраженията на защитника, свързани с това обстоятелство са основани обаче на доказателствено неподкрепени хипотези и поради това са непротивопоставими на изводите на въззивния съд относно обстоятелствата, които следва да се обсъждат по чл. 54 НК при отмерването на приложимите санкции. Неоснователно е оплакването за явна несправедливост на наложените наказания. Този проблем също е обсъден от въззивния съд и е получил правилно и обосновано решение, като напълно споделим е направения от този съд извод, че както срокът на лишаването от свобода, така и срокът на лишаването от право да се управлява моторно превозно средство е пропорционален спрямо извършеното престъпление. В тази връзка съдът е направил качествена и обстойна съпоставка на обстоятелствата с действителна значимост за отмерването на приложимите санкции при справедливо отчитане на обществената опасност на извършеното, на личността на подсъдимия и на потенциалната негова поправимост. Несподелим в тази връзка е единствено извода, че некоректното процесуално поведение може и следва да се третира като фактор, значим за индивидуализацията на наказанието. Основателно е в тази връзка възражението на защитата, че процесуалното поведение може да има значение при определянето на мярка за процесуална принуда, но не и при отмерване на заслуженото чрез реализираното престъпно поведение наказание. Констатираната от настоящия състав необходимост от отпадане на две от вменените с обвинителния акт нарушения на правилата за движение по пътищата - това на чл. 21, ал. 1 ЗДвП, като недоказано допуснато и нарушението на чл. 58, т. 3 ЗДвП, като нямащо пряка причинна връзка със съставомерния резултат, те следва да се изключат от обхвата на подлежащите на оценяване като отегчаващи обстоятелства. Този факт обаче не налага необходимост от ревизия на наложените с присъдата и потвърдени от въззивния съд наказания - основно и кумулативно. И това е така, защото при отчитането на обстоятелствата по чл. 54 НК е невъзможно да се игнорира или да се подценява тежестта, както на допуснатото и намиращо се в причинна връзка с резултата нарушение на правилата за движение - това по чл. 23, ал. 1 ЗДвП, така и нарушението, описано в обстоятелствената част на обвинителния акт и представляващо част от фактическото обвинение срещу подсъдимия, свързано с допуснатото от него нарушение на правилата относно извършването на маневри и реалната опасност, пред която предизвиканата от подсъдимия пътна ситуация е могла да изправи и други участници в движението, каквито в момента на злополуката е имало в района на настъпването й. Неспазването на безопасната дистанция и нарушаването на правилата относно извършването на маневри са всякога груби и рискови нарушения, особено в условията на интензивно движение, като в този случай те са проява на безразсъдство. Въззивният съд е отдал заслужено значение и на данните от приложената към делото справка за нарушител, издадена от сектор ПП-ОДМВР - гр. Бургас. Действително общият брой на посочените в тази справка нарушения е формиран в рамките на продължителен (13-годишен) период. С оглед на това справедливо съставът на ПАС е акцентирал не на многобройността на нарушенията, обхванати от тази справка и на естеството на всяко от тях, а единствено на онези нарушения на правилата за движение, които са най-близо във времето до датата на инкриминираните по делото събития. Фактът на немалкия техен брой, самото тяхно естество (свързани с нарушаване отново на правилата относно безопасната дистанция, на правилата относно режима на скоростта, вкл. и за причиняване на пътно-транспортно произшествие при такива условия) и относителната им тежест без съмнение характеризира личността на подсъдимия и го определят като водач на МПС със завишена опасност. Всяко наказание, в т. ч. и наложеното по административен ред, представлява апел към съзнанието на санкционираното лице да преосмисли и да коригира поведението си. По отношение на подсъдимия този ефект се е оказал постижим с неособена трайност. Това, че до момента К. е успявал да ангажира с неправомерното си поведение единствено административно-наказващите органи не определя положителни негови личностни свойства. Престоят му на пътя като водач на моторно превозно средство очевидно от приложената справка от ПП-ОДМВР-гр. Бургас е бил с почти постоянна перспектива за по-тежък резултат. И този резултат закономерно е настъпил на 18.04.2012 г. Произшествието от тази дата се е оказало естествена последица от утвърдена у подсъдимия липса на респект към установените като задължителни норми на поведение, какъвто респект водачът на моторно превозно средство задължително трябва да има на пътя. Въззивният съд е обсъдил и възражението, че посочените в предоставената от ПП-ОДМВР - гр. Бургас справка са допуснати не от посочения в тази справка С. К., а от други лица, като е отхвърлил състоятелността му с балансирани, разумни и правно издържани аргументи. Административно-наказателната отговорност, подобно на всяка наказателна отговорност, е лична, като тя се носи от физическо лице заради за виновно неизпълнение от негова страна на административно-правни задължения, съотв. когато се налагат такива наказания, те са заради проявена лична вина на това лице, а не на другиго, при извършване на съответните наказуеми деяния. Разумът на възражението би могло да се обсъжда единствено от гледище на предвидената в чл. 189, ал. 3 - 11 ЗДвП възможност за санкциониране на базата на издаден електронен фиш. Тази възможност обаче е въведена в законодателството около две години след санкционирането на коментираните нарушения, вписани в издадената на името на водача С. П. К. справка. Данните от тази справка не обосновават възражението за санкционирани на едни и същи дати нарушения, допуснати на територията на гр. С. и на гр. В. Без връзка с действителното съдържание на въззивното решение се възразява от страна на адв. Х., че в него не се съдържа обсъждане на данните по делото за съпричиняване на злополуката от страна на самия пострадал. С нужната компетентност и професионална ангажираност съставът на ПАС е обсъдил поставения и на неговото внимание проблем за приноса на пострадалия, като е отхвърлил претенцията за наличие на такъв принос, съобразявайки факта, че М. е извършил маневрата по рязко отклоняване на автомобила си вдясно с навлизане в лентата за принудително спиране не по свое желание и преценка и не в условията на нормална пътна ситуация, а след като е бил внезапно изправен пред необходимостта да реагира за избягване на пътно транспортно-произшествие заради създадено с неправомерното поведение на подсъдимия усложнение в пътната обстановка. Поради това правилна е преценката на въззивния съд, че в конкретния случай няма причини поведението на Т. М. да се коментира в контекста на допуснато от него съпричиняване на съставомерния резултат. А това, че в миналото Т. М. е бил санкциониран по административен ред за нарушения на правилата за движение по пътищата не е от естество само по себе си да обоснове негов принос към причиняването на процесната злополука, след като не е установено негово поведение, реализирано в нарушение на правилата на ЗДвП и ППЗДвП в конкретната пътна ситуация. Поради изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 4 и т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение