Решение № 149 от 6.01.2011 г. на ВАС по адм. д. № 12514/2010 г.

Решение № 149 от 6.01.2011 г. на ВАС по адм. д. № 12514/2010 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Виолета Ковачева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано по касационни жалби на Министерския съвет на Република България, Министерството на регионалното развитие и благоустройството и министъра на вътрешните работи срещу решение № 9010 от 30.06.2010 г. на Върховния административен съд - тричленен състав на трето отделение, по адм. дело № 14178 по описа за 2008 г., с което е отменено Решение № 643 на Министерския съвет на Република България от 13.10.2008 г. в частта, с която се отнема от Министерството на правосъдието поради отпаднала нужда правото на управление върху части от имоти - публична държавна собственост, и същите се предоставят за безвъзмездно управление на Министерството на вътрешните работи, както следва: в сградата на ОДМВР - гр. Стара Загора - 23 кабинета и 1 помощно помещение; в РУ - Казанлък - 7 кабинета и 2 помощни помещения, къща - 4 кабинета; в РУ - Чирпан - 3 кабинета; в РУ - Раднево - 4 кабинета, представляващи сграден фонд, предоставен за ползване на Окръжната следствена служба - Стара Загора, с правоприемник Прокуратурата на Република България. Министерският съвет на Република България в касационната си жалба е изложил оплакване за процесуална недопустимост на първоинстанционната жалба, тъй като решението на Министерския съвет не представлява индивидуален административен акт и не подлежи на съдебен контрол за законосъобразност. По същество излага оплаквания за неправилност на решението, тъй като неправилно съдът е приел, че процесните кабинети били отнети в нарушение на материалноправни разпоредби и на конституционни норми. Министерството на регионалното развитие и благоустройството - чрез процесуалния си представител юрк. Теодора Телбизова, обжалва решението с оплаквания за неправилност, като сочи, че жалбата на директора на Окръжната следствена служба - Стара Загора, е била недопустима, тъй като не е имал право да оспори административния акт. Неправилно според този касатор съдът е приел, че с решението на Министерския съвет се нарушават норми и се накърняват права и интереси на съдебната власт. С последваща молба поддържа, че жалбоподателят пред първата инстанция е загубил правния си интерес поради уреждането на спора между страните с издаване на допълнително Решение № 585 на Министерския съвет от 6.08.2010 г. Министърът на вътрешните работи в касационната си жалба е изложил всички посочени отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, като твърди, че съдът е следвало да укаже на ответника - Министерския съвет, да представи стенограмата от заседанието на Министерския съвет, на което се е обсъждал проектът на РМС, от който е видно, че министърът на правосъдието не е имал възражение при приемането на атакуваното решение. Ответникът - Прокуратурата на Република България, не взема становище. Заинтересованата страна - министърът на правосъдието - чрез юрк. Ангелов, поддържа касационните жалби. Представителят на Върховната административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационните жалби, тъй като основателно решаващият състав е установил, че липсва съгласие на Министерството на правосъдието съгласно чл. 387 ЗСВ, предвид правомощията по чл. 130а от Конституцията. Прокурорът се позовава и на решения на Конституционния съд по дела № 5 от 2007 г., № 14 от 1995 г. и № 23 от 1995 г. Върховният административен съд - петчленен състав на I колегия, счита, че касационните жалби са подадени от надлежно легитимирани страни и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и са процесуално допустими, а разгледани по същество, са неоснователни поради следните съображения: За да отмени посоченото решение на Министерския съвет в оспорената част, тричленният състав на Върховния административен съд - III отделение, е приел, че компетентният орган по чл. 15, ал. 2 ЗДС за управление на публичната държавна собственост е Министерският съвет и на основание чл. 17 от същия закон той има правомощие да отнема такива имоти, но съгласно чл. 130а от Конституцията на Република България министърът на правосъдието управлява имуществото на съдебната власт и съгласно чл. 387 от ЗСВ той е следвало да даде съгласие за процесните имоти, а такова липсва. Първоинстанционният съд се е позовавал на практика на Конституционния съд на Република България - решение № 14 от 12.09.1995 г. по конст. дело № 23 от 1995 г., и е приел, че с оспореното решение са погазени конституционни норми, налице е незачитане на права и норми, регламентиращи нормалните изисквания, необходими за работата на органите на съдебната власт, и го е отменил. Обжалваното решение е правилно. Неоснователно е оплакването на касатора Министерски съвет на Република България, че оспореното решение не представлява индивидуален или общ административен акт и затова не подлежи на съдебен контрол за законосъобразност. Налице е практика на Върховния административен съд - петчленни състави, по аналогични казуси - определения по адм. дела № 1160 от 2010 г., № 1161 от 2010 г. и № 1160 от 2010 г., с които е прието, че процесното решение подлежи на съдебен контрол за законосъобразност съобразно даденото тълкуване на чл. 106 във връзка с чл. 8 от Конституцията с решения по конст. дело № 23 от 1995 г. на Конституционния съд на Република България. Изложени са мотиви в посочените определения на Върховния административен съд, че с решението на Министерския съвет се извършва преразпределение на публична държавна собственост и по този начин се засягат права, респ. възникват такива за посочените в решението органи, поради което то подлежи на съдебен контрол. Неоснователно е оплакването на касатора Министерство на регионалното развитие и благоустройството, че жалбата пред първоинстанционния съд е била недопустима. Наистина, жалбата е подадена от Окръжната следствена служба - гр. Стара Загора. С определение съдът е конституирал като жалбоподател Прокуратурата на Република България на основание § 111 от ЗИДЗСВ (ДВ., бр. 33 от 2009 г.) като правоприемник на активите, пасивите, архива и на другите права и задължения на Националната следствена служба и окръжните следствени служби, поради което оплакванията на посочения касатор са неоснователни. Няма спор по делото относно общата компетентност на Министерския съвет да управлява, респ. да отнема имоти - публична държавна собственост - арг. от чл. 15 и 17 ЗДС. При постановяването на първоинстанционното решение решаващият състав е съобразил разделението на властите в Република България, което е конституционно закрепено - чл. 8 от Конституцията. В същото време разпоредбата на чл. 130а, т. 2 от Конституцията разпорежда имуществото на съдебната власт да се управлява от министъра на правосъдието. Правилно съдът е съобразил, че с оспореното решение се нарушават нормалните условия на работа на орган на съдебната власт и с оглед чл. 387 ЗСВ, в който отново е закрепен конституционният принцип на разделение на властите и че организирането на имуществото на съдебната власт се управлява от министъра на правосъдието. Освен това изрично законодателят в разпоредбата на чл. 389 ЗСВ - редакция ДВ, бр. 64 от 2007 г., предвижда, че предназначението на недвижимите имоти, предоставени на съдебната власт, не може да се променя. Видно от приложеното по делото становище на Министерството на правосъдието - изх. № 04-02-193 от 30.09.2009 г., относно проекта на решението на Министерския съвет подробно са изложени съображения и доводи, че ако следствените органи и прокуратурата освободят описаните в проекта на решение на Министерския съвет помещения, настанените в тях магистрати и служители ще останат без работни места поради липса на други такива. В този смисъл неоснователно е оплакването на министъра на вътрешните работи, че съдът е следвало да укаже на ответника да представи стенограмата от приемането на процесното решение, тъй като от нея щяло да се установи, че министърът на правосъдието е съгласен с така взетото решение. След като изрично в писмено становище Министерството на правосъдието е възразило срещу отнемането на помещения на следствени служби, респ. прокуратури, правилно първоинстанционният съд е приел, че оспореното решение на Министерския съвет е взето в противоречие с разпоредбата на чл. 389 ЗСВ в редакцията на този текст, посочена по-горе. Становище на Висшия съдебен съвет също не е изискано съобразно разпоредбите на чл. 130, ал. 6, т. 4 от Конституцията, както и на чл. 16 и 30 във връзка с чл. 389 ЗСВ. Представеното Решение № 585 на Министерския съвет от 6.08.2010 г. не променя горните изводи и не води до неправилност на обжалваното съдебно решение, нито пък е основание за прекратяване на делото, в какъвто смисъл е искането на министъра на вътрешните работи, тъй като то е нов административен акт, различен от този - предмет на първоинстанционното производство. С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение е правилно и не са налице сочените от касаторите нарушения, водещи до отмяната му. Решението като правилно следва да бъде оставено в сила - чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК. Водим от горното, Върховният административен съд - петчленен състав на I колегия,