Решение № 9839 от 09.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6420/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на „Първа Инвестиционна банка“ АД срещу Решение № 13383 от 04.04.2026 г. на Административен съд – София-град (АССГ) по адм. дело № 12004/2025 г. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на дружеството срещу Заповед № 6611 от 17.12.2024 г. на председателя на Комисията за защита на потребителите (КЗП/Комисията), с която на „Първа Инвестиционна банка“ АД е забранено да използва нелоялна търговска практика, по смисъла на чл. 68г, ал. 1 във вр. с чл. 68в от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), а именно: търговецът в противоречие с разпоредбата на чл. 32, ал. 1 и чл. 29, ал. 7 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) да задължава кредитополучателите при предсрочно погасяване на кредита да подават писмено уведомление с конкретно посочена дата за предсрочно погасяване, без да е предвидил намаляване на общите разходи по кредита; изисква заплащане на всички разходи, свързани с отпускането, обезпечаването и погасяването на кредита, както и такса за договаряне на кредита при упражняване право на отказ от сключения договор. Касационният жалбоподател –„Първа Инвестиционна банка“ АД счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Поддържа, че след образуване на производството пред КЗП банката е представила становище, с което е уведомила Комисията, че е съобразила част от констатациите ѝ, като е премахнала клаузата за такса при упражняване на правото на отказ от договора за кредит и е коригирала всички свързани с нея разпоредби в договора и общите условия. Според касатора този факт не е бил надлежно отчетен при постановяване на оспореното решение. Касаторът оспорва извода, че изискването за писмено уведомление при частично или пълно предсрочно погасяване ограничава правата на потребителя. Счита, че това изискване има единствено уведомителен и организационен характер, не препятства погасяването на кредита по всяко време и е необходимо с оглед използването на обслужващата сметка и за други плащания. Поддържа, че чл. 32, ал. 1 ЗПК не забранява писмено уведомление, когато то не е обвързано с предварителен срок. Поддържа, че не са налице законовите критерии за нелоялност, тъй като изискването за писмено изявление е в съответствие с принципите на добросъвестност и професионална компетентност и не е годно да доведе до съществена промяна в икономическото поведение на средния потребител. Позовава се и на легалната дефиниция на тези понятия в § 13 от ДР на ЗЗП. Счита, че съдът не е посочил на какви доказателства основава извода, че банката не намалява общите разходи по кредита при предсрочно погасяване или отказ от договора. Поддържа, че проверката на КЗП е извършена въз основа на действащ и типов договор, по който не е било направено искане за предсрочно погасяване, поради което не е могло да се установи реално неизпълнение на посочените разпоредби. Изтъква, че в нито един от представените по делото документи няма клауза, която изрично да предвижда отказ от намаляване на общите разходи по кредита при предсрочно погасяване, а законът ясно определя кои разходи подлежат на намаление. Моли съда да отмени обжалваното съдебно решение със законните последици от това. Ответникът – председателят на Комисията за защита на потребителите изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Моли съда да постанови решение, с което да остави в сила обжалвания съдебен акт. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Ответникът се представлява от юрисконсулт Ангелова. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, Седмо отделение, като обсъди твърденията и доводите на страните и провери обжалваното решение, с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира касационната жалба за допустима – подадена е в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел за установено от фактическа страна, следното: Административното производство пред КЗП е започнало във връзка с отправено от председателя на КЗП искане с изх. № Ц-03-11473 от 11.11.2024 г. и Заповед № 5934 от 03.12.2024 г. на председателя на КЗП, с която е наредено да бъде извършена проверка по спазване изискванията на ЗЗП, ЗПК и Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители, и на наредбите, приети и издадени по тяхното прилагане в обект банков клон находящ се в гр. Плевен, стопанисван от „Първа Инвестиционна банка“ АД (ПИБ). На 04.12.2024 г. е извършена проверка на място в банков клон в гр. Плевен, ул. „Дойран" № 138, стопанисван от ПИБ, резултатите от която са обективирани в Констативен протокол (КП) № К-2770240. С КП е наредено на 05.12.2024 г. да се представят следните документи: 1. Договор за потребителски кредит, който е сключен с физическо лице (потребител) в периода м.03.2024 г. до момента на извършване на проверката с включени допълнителни услуги: застраховка, кредитна карта и пакетна банкова услуга, ведно с погасителен план, Стандартен европейски формуляр (СЕФ), Общи условия, други договори (за застраховка, допълнителни услуги или други, свързани с него), документи за платени такси по кредита; 2. Бланка на типов договор за потребителски кредит; 3. Информация за общ брой сключени договори за потребителски кредит в клона за 2024 г. На 05.12.2024 г. с Писмо, изх. № 304-20 от ПИБ са изпратени изисканите документи. С Протокол за проверка на документи № К-0133615 от 05.12.2024 г. са приети договор за потребителски кредит № 025LD-R-024715 от 13.08.2024 г. ведно с погасителен план, СЕФ, застрахователна полица, вносна бележка от 12.08.2024 г. за платена такса 25,00 лв., извлечение от сметка от 24.08.2024 г. за събрана такса за договаряне на кредит в размер на 273,82 лв., искане за включване на пакет от 02.08.2024 г., Общи условия за платежни услуги, Договор № 50FINV91501017782105 от 02.08.2024 г. за откриване и водене на банкова сметка и предоставяне на платежни услуги, договор за ползване на банкови продукти и услуги, включени в пакет „Моят избор онлайн" от 02.08.2024 г. и бланка на типов договор за потребителски кредит. На 06.12.2024 г. е получено писмо с вх. № Ц-03-11473 с информация за общ брой отпуснати потребителски кредити в клона за периода 01.01.2024 г. - 30.11.2024 г. - 661 броя. След преглед на представените документи административният орган е установил, че с Договор за потребителски кредит № 025LD-R-024715/13.08.2024 г., сключен между „Първа инвестиционна банка“ АД и потребител, е предоставен кредит в размер на 20 000 лв. за срок от 120 месеца, при ГПР 8,02 % и общ размер на всички плащания 28 487,58 лв. В т.10 и т.13 от Раздел II на договора, както и в СЕФ към него, е предвидено, че при упражняване на правото на отказ кредитополучателят дължи такса за договаряне на кредита и всички разходи, свързани с отпускането, обезпечаването и погасяването му. В т.17 от Раздел III е предвидено, че предсрочното погасяване се извършва след изрично писмено искане, в което се посочват размерът на сумата и датата на погасяването. Органът е приел, че тези клаузи противоречат на чл. 29, ал. 7 и чл. 32, ал. 1 ЗПК, тъй като законът не допуска потребителят да бъде задължаван да заплаща такса за договаряне и други разходи при отказ от договора, нито поставя упражняването на правото на предсрочно погасяване в зависимост от писмено уведомление и определяне на конкретна дата. Установено е още, че същите условия се съдържат и в типовата бланка на договора, поради което органът е направил извод, че те са включени във всички 661 договора за потребителски кредит, сключени през 2024 г. в клона на банката в гр. Плевен. Аналогични разпоредби се съдържат и в Общите условия, според които предсрочното погасяване се извършва само по писмено нареждане на кредитополучателя. Въз основа на това органът е приел, че чрез тези условия кредиторът ограничава правата на потребителите по чл. 29, ал. 7 и чл. 32, ал. 1 ЗПК, като действа в противоречие с добрите нрави, добросъвестността и изискванията за професионална компетентност. С докладна записка от 16.12.2024 г. главният директор на Главна дирекция „Контрол на пазара" при КЗП е внесъл доклад в Комисията. След запознаване с представените документи, в проведено заседание на 17.12.2024 г., КЗП е взела решение, отразено в Протокол № 46, т. 42, че съгласно анализираните „Договор за потребителски кредит“ и „Общи условия за потребителски кредит“ на ПИБ, търговецът е използвал неправомерни клаузи в противоречие с разпоредбите на ЗЗП и ЗПК. Със Заповед, № 6611 от 17.12.2024 г. на председателя на КЗП, въз основа на взетото решение на заседанието на КЗП, на „Първа Инвестиционна банка“ АД, на основание чл. 68л, ал. 1 във вр. с чл. 68в, във вр. с чл. 68г, ал. 1 ЗЗП е забранено да използва нелоялна търговска практика, а именно в противоречие с разпоредбите на чл. 32, ал. 1 и чл. 29, ал. 7 ЗПК да задължава кредитополучателите при предсрочно погасяване на кредита да подават писмено уведомление с конкретно посочена дата за предсрочно погасяване, без да е предвидил намаляване на общите разходи по кредита; изисква заплащане на всички разходи, свързани с отпускането, обезпечаването и погасяването на кредита, както и такса за договаряне на кредита при упражняване право на отказ от сключения договор. При така установеното от фактическа страна, съдът е приел, че оспорваната заповед е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона форма, съдържа посочване на фактически и правни основания за издаването й и е без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Първоинстанционният съд е приел, че оспорената заповед е издадена при правилно приложение на материалния закон. Посочил е, че по силата на чл.68в ЗЗП са забранени нелоялните търговски практики, а действията на търговеца във връзка с предлагането и изпълнението на потребителски кредит представляват търговска практика по смисъла на § 13, т. 23 от ДР на ЗЗП. Отбелязал е, че фактическите обстоятелства не се оспорват, а спорът е относно това дали използваната практика е в противоречие с разпоредбите на чл. 29, ал. 7 и чл. 32, ал. 1 ЗПК. Съдът е намерил, че клаузите в договорите за кредит, договорите за допълнителни услуги и общите условия, които задължават потребителя да заплаща вноски за допълнителни услуги до момента на отказ от договора, както и поставят предсрочното или частичното погасяване на кредита в зависимост от допълнителни условия, противоречат на чл. 29, ал. 7 и чл. 32, ал. 1 ЗПК. Приел е, че при отказ от договора потребителят не е обвързан от допълнителните услуги, а при пълно или частично предсрочно погасяване има право на съответно намаляване на общите разходи по кредита, без да е необходимо предварително уведомяване или одобрение от кредитора. По отношение на чл. 32, ал. 1 ЗПК съдът е приел, че потребителят има право по всяко време да погаси изцяло или частично задълженията си по договора за кредит, като с това възниква и правото му на намаляване на общите разходи по кредита за оставащата част от срока на договора. Съдът е достигнал до извод, че за настъпване на предсрочното погасяване е достатъчно потребителят да внесе сумата, с която се погасява кредитът изцяло или частично. Приел е, че законът не изисква подаване на предварително писмено уведомление до кредитора, нито изчакване на определен срок или произнасяне от страна на кредитора, за да произведе действие предсрочното погасяване. Съдът е достигнал до извод, че са налице и двете кумулативни предпоставки на чл. 68г, ал. 1 ЗЗП – практиката противоречи на изискванията за добросъвестност и професионална компетентност и е способна съществено да промени икономическото поведение на средния потребител. Приел е, че търговецът съзнателно е включил във вътрешните си документи и договорни клаузи изисквания към потребителите, които не съответстват на закона, поради което не е проявил дължимата професионална грижа. Отчел е и обстоятелството, че тези условия не са били посочени в СЕФ за предоставяне на информация за потребителски кредит, в който е било отбелязано, че не се предвиждат допълнителни услуги и други разходи по кредита. Съдът е счел, че това поведение е годно да намали значително способността на средния потребител да вземе информирано решение относно сключването на кредита, тъй като потребителят основателно очаква кредитът да бъде предоставен при условия, съответстващи на законовите изисквания и на предварително предоставената информация. Въз основа на горното съдът е направил извод за законосъобразност на оспорения акт и е отхвърлил жалбата. Решението е неправилно. Неоснователни са твърденията на касатора за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Наведените доводи фактически имат отношение към задължението на съда да обсъди всички относими факти и обстоятелства, както и към задължението му да изложи мотиви – чл. 172а, ал. 2 АПК. Видно от мотивите на обжалваното съдебно решение, съдът е обсъдил относимите доказателства, както и е изложил мотиви за направените от него изводи. Доколко обосновани са изводите на съда и доколко съответстват на материалния закон е въпрос не на спазване на процесуалните правила, а на обоснованост и съответствие на решението с материалния закон. С оглед на горното доводите на касатора за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила са неоснователни. Правното основание, на което е издадена оспорената заповед е чл. 68л, ал. 1 във вр. с чл. 68в, чл. 68г, ал. 1 ЗЗП. Разпоредбата на чл. 68л, ал. 1 ЗЗП оправомощава председателя на КЗП да издаде заповед, с която да забрани прилагането на търговска практика. Предпоставката, при която това правомощие може да бъде упражнено, е наличието на решение на Комисията, което установява, че дадена търговска практика е нелоялна. В случая, заповедта е издадена след като Комисията е установила, че касаторът прилага нелоялна търговска практика. Разпоредбата на чл. 68в ЗЗП съдържа обща забрана на нелоялните търговски практики, а тази на чл. 68г, ал. 1 ЗЗП изрично определя, че търговска практика от страна на търговец към потребител е нелоялна, ако противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и ако променя или е възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител, когото засяга или към когото е насочена, или на средния член от групата потребители, когато търговската практика е насочена към определена група потребители. По смисъла на легалната дефиниция, съдържаща се в § 13, т. 23 ДР на ЗЗП, "търговска практика" е всяко действие, бездействие, поведение, търговска инициатива или търговско съобщение, включително реклама и маркетинг, от страна на търговец към потребител, което е пряко свързано с насърчаването, продажбата или доставката на стока или предоставянето на услуга на потребителите. Съгласно §13, т. 2 ДР на ЗЗП "търговец" е всяко физическо или юридическо лице, което продава или предлага за продажба стоки, предоставя услуги или сключва договор с потребител като част от своята търговска или професионална дейност в публичния или в частния сектор, както и всяко лице, което действа от негово име и за негова сметка. В този смисъл „Първа Инвестиционна банка“ АД се явява търговец по смисъла на цитираното нормативно предписание. Предлагането на потребителски кредити е услуга, която безспорно може да се окачестви като "търговска практика" по смисъла на §13, т. 23 ДР на ЗЗП. С процесната заповед органът е забранил на „Първа Инвестиционна банка“ АД да използва нелоялна търговска практика, а именно в противоречие с разпоредбите на чл. 32, ал. 1 и чл. 29, ал. 7 ЗПК да задължава кредитополучателите при предсрочно погасяване на кредита да подават писмено уведомление с конкретно посочена дата за предсрочно погасяване, без да е предвидил намаляване на общите разходи по кредита; изисква заплащане на всички разходи, свързани с отпускането, обезпечаването и погасяването на кредита, както и такса за договаряне на кредита при упражняване право на отказ от сключения договор. Нелоялната търговска практика съдържа кумулативно две предпоставки: противоречие на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и способност да промени или възможност да промени икономическото поведение на средния потребител. Дефиницията на добросъвестност и професионална компетентност е дадена в § 13, т. 28 ДР на ЗЗП. "Добросъвестност и професионална компетентност" е степента на специални познания, умения и грижи, които може да се очаква да бъдат притежавани и проявени от търговеца спрямо потребителя съгласно почтените пазарни практики и/или принципа за добросъвестност в сферата на дейност, упражнявана от търговеца. Търговската практика е почтена, когато не изкривява икономическото поведение на потребителя. Това означава, че клиентът трябва да може да вземе информирано решение без манипулации. Целта на ЗПК е именно да осигури защита на потребителите чрез равноправни условия за получаване на потребителски кредит и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите. Тази цел следва да се отчита при преценката дали договорни или фактически условия, поставени от кредитора, съответстват на изискването за добросъвестност и професионална компетентност по чл. 68г, ал. 1 ЗЗП. По отношение на изискването за писмено искане при предсрочно погасяване съдът намира за необходимо да разграничи самото изискване за писмена форма от евентуалното въвеждане на пречка пред упражняването на правото на предсрочно погасяване. Съгласно чл. 32, ал. 1 ЗПК потребителят има право по всяко време да погаси изцяло или частично задълженията си по договора за кредит, като в тези случаи има право на намаляване на общите разходи по кредита относно лихвата и разходите за оставащата част от срока на договора. Съгласно чл. 32, ал. 2 ЗПК кредиторът не може да откаже да приеме предсрочното изпълнение. От тази разпоредба не следва автоматичен извод, че кредиторът няма право да предвиди ред за упражняване на правото на предсрочно погасяване. Напротив, чл. 11, ал. 1, т. 22 ЗПК изисква договорът за потребителски кредит да съдържа информация за правото на предсрочно погасяване, реда за неговото осъществяване и, когато е необходимо, информация за правото на кредитора на обезщетение и начина за изчисляването му. Само по себе си наличието на договорна клауза, предвиждаща потребителят да отправи писмено искане за предсрочно погасяване, не е достатъчно, за да се приеме, че е налице нарушение на чл. 32, ал. 1 ЗПК. За да бъде направен такъв извод, административният орган е следвало да установи и мотивира по какъв начин конкретно предвиденото изискване препятства или затруднява упражняването на правото на потребителя да погаси кредита по всяко време. В процесната заповед липсва такъв анализ, не е установено писменото искане да е обвързано със срок на предизвестие, с определени дни, в които предсрочното погасяване може да бъде извършено, с предварително одобрение от кредитора или с друго условие, което да отлага или препятства упражняването на правото по чл. 32, ал. 1 ЗПК. Следователно констатацията, че в договорите е предвидено писмено искане с посочване на дата, сама по себе си не установява наличие на противоправно ограничение на правото на предсрочно погасяване. Липсата на изрична законова разпоредба, която да изисква писмено уведомление, не означава автоматично, че договорното предвиждане на такова уведомление е забранено. Самото предвиждане на писмено искане, съдържащо размера на предсрочно погасяваната сума и датата, на която потребителят желае погасяване, не е изрично забранено от чл. 32 ЗПК. Такова изискване би могло да бъде незаконосъобразно само ако фактически ограничава правото на потребителя да погаси кредита „по всяко време“, например чрез въвеждане на срок на предизвестие, отказ за приемане на плащане, ограничаване до определени дати или лишаване от намаляване на разходите. Такива факти в заповедта не са установени. Изводът на органа, че тъй като ЗПК не съдържа изрично изискване за писмено уведомление, всяко договорно предвиждане на писмена форма е противоправно, е неправилен. От органа е прието, че в противоречие с чл. 32, ал. 1 ЗПК, при погасяване (изцяло или частично) на задължения по договор за кредит, спрямо съответния кредитополучател не е предвидено намаляване общите разходи по кредита. Фактът обаче, че посоченото законово изискване не е вписано в договора за кредит не води сам по себе си до извод за неспазването му. От органа не е изследван случай на предсрочно погасяване на задължения по договор за кредит, съответно не е изследвано и обстоятелството дали при това предсрочно погасяване се намаляват общите разходи по кредита. По отношение на правото на отказ по чл. 29 ЗПК също не е извършена необходимата конкретна преценка. Разпоредбата на чл. 29 ЗПК урежда правото на отказ от договора за потребителски кредит. При упражняване на отказ потребителят връща главницата и заплаща лихвата за периода от датата на усвояване до датата на връщане на главницата. Кредиторът няма право да изисква и събира обезщетение, освен обезщетение за направени от него разходи към публични административни органи, които не подлежат на възстановяване. Съгласно чл. 29, ал. 7 ЗПК при отказ потребителят не е обвързан от допълнителните услуги, свързани с договора за кредит, които се предоставят от кредитора или от трето лице въз основа на споразумение между третото лице и кредитора. На първо място, административният орган не е изяснил правната и икономическата същност на таксата за договаряне. В обжалваната заповед не е анализирано каква услуга се предоставя срещу тази такса, дали тя е отделна от основното предоставяне на кредита включително дали е допълнителна услуга по смисъла на чл. 29, ал. 7 ЗПК. Не е посочено за какво конкретно се дължи тази такса, кога възниква задължението за нейното заплащане и какъв е характерът ѝ с оглед приложението на чл. 29, ал. 7 ЗПК. За да се приеме, че конкретна такса противоречи на чл. 29, ал. 7 ЗПК, следва да бъде установено, че тя представлява плащане, от което потребителят е освободен вследствие на упражняването на правото на отказ. В процесната заповед липсват мотиви именно по този въпрос. Органът не е установил дали таксата за договаряне представлява възнаграждение за допълнителна услуга по смисъла на чл. 29, ал. 7 ЗПК, разход, свързан с предоставянето на кредита, обезщетение или възнаграждение за конкретно действие на кредитора, извършено преди сключването или усвояването на кредита. Без установяване на това обстоятелство не може да се направи обоснован извод за несъответствието на таксата с посочената законова разпоредба. Същият недостатък е налице и по отношение на формулировката „всички разходи, свързани с отпускането, обезпечаването и погасяването на кредита“. Тази формулировка е обща и не позволява да се установи кои конкретни разходи административният орган приема за недопустими. Не е посочено дали става въпрос за разходи към публични административни органи, за разходи към трети лица, за банкови такси или за други плащания, нито е установено дали и кои от тях действително са били начислени или събрани от потребителя при упражняване на правото на отказ. Поради това от самото наличие на тази обща договорна формулировка не може да се направи категоричен извод, че банката във всички случаи изисква от потребителя плащания, които законът не допуска при упражняване на правото на отказ. За да обоснове подобен извод, административният орган е следвало да индивидуализира конкретните разходи и да посочи защо събирането на всеки от тях е несъвместимо с приложимата правна уредба. Тази липса на конкретни фактически констатации е особено съществена предвид обстоятелството, че административният орган е квалифицирал установеното поведение не просто като нарушение на конкретна разпоредба на ЗПК, а като нелоялна търговска практика по чл. 68г, ал. 1 ЗЗП. За да бъде направена тази квалификация, не е достатъчно да се посочи предполагаемо противоречие с отделна разпоредба на ЗПК. Следва да бъде установено и мотивирано наличието на двете кумулативни предпоставки по чл. 68г, ал. 1 ЗЗП – противоречие с изискванията за добросъвестност и професионална компетентност и способност практиката да промени съществено или възможност да промени съществено икономическото поведение на средния потребител. По отношение на тези предпоставки мотивите на административния орган също са недостатъчни. В заповедта е направен общ извод, че чрез спорните договорни условия банката ограничава правата на потребителите и действа в противоречие с добрите нрави, добросъвестността и изискванията за професионална компетентност. Не е посочено обаче от какви конкретни факти се извежда този извод. Не е анализирано дали и по какъв начин всяко от спорните условия поставя потребителя в положение, несъвместимо с дължимата от професионалния търговец грижа. Не е извършен и самостоятелен анализ на втория елемент от фактическия състав на чл. 68г, ал. 1 ЗЗП. В заповедта липсват конкретни мотиви защо именно писменото искане за предсрочно погасяване, общата формулировка относно разходите или таксата за договаряне са способни да променят съществено икономическото поведение на средния потребител. Не е установено как потребителят би взел различно решение относно сключването на договора, неговото изпълнение или упражняването на законово право в резултат на всяко от посочените условия. Обстоятелството, че определена договорна клауза евентуално не съответства на императивна разпоредба на ЗПК, не освобождава административния орган от задължението да обоснове допълнително защо конкретното поведение представлява именно нелоялна търговска практика по чл. 68г, ал. 1 ЗЗП. Двата въпроса са свързани, но не са идентични. Нарушението на специалната норма следва да бъде установено въз основа на конкретните факти, а квалификацията като нелоялна търговска практика изисква отделно да бъдат обосновани предпоставките на чл. 68г, ал. 1 ЗЗП. Тези недостатъци не могат да бъдат преодолени чрез общото посочване на договорните клаузи или чрез последващо допълване на мотивите в съдебното производство. Мотивите на административния акт следва да позволяват на адресата да разбере конкретните фактически и правни съображения, поради които спрямо него се прилага неблагоприятна административна мярка, както и да позволяват ефективното упражняване на съдебния контрол за законосъобразност. Изискването за мотивираност е свързано именно с възможността да бъде проследен логическият път от установените факти до крайния административен извод. По изложените съображения следва да се приеме, че оспорената заповед е издадена при съществено нарушение на изискването за мотивираност по чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Липсата на достатъчно конкретни мотиви препятства както адресата на акта да разбере в пълнота основанията за наложената му забрана, така и съда да извърши пълноценна проверка дали са налице всички законови предпоставки за квалифициране на поведението като нелоялна търговска практика. Предвид изложеното, неправилно административният съд е приел, че оспорената заповед е издадена в съответствие с материалния закон, поради което постановеният съдебен акт следва да бъде отменен и вместо него да се постанови друг, с който да се отмени оспорваната заповед. Разноски от касатора не са претендирани, с оглед на което не следва да се присъждат. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Седмо отделение,