Решение № 16996 от 12.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3197/2019 г.

Решение № 16996 от 12.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3197/2019 г., VI о., докладчик съдията Сибила Симеонова Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс във вр. с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е касационна жалба на Д. Петкова против решение № 171/23.01.2019 г., постановено по адм. дело № 3034/2018 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което е отхвърлена жалбата й срещу Решение № 2153-15-179 от 13.09.2018 г. на директора на ТП на НОИ - Пловдив и потвърденото с него разпореждане № РП-2-15-00399798/16.04.2018 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО при ТП на НОИ - Пловдив. Наведените в жалбата пороци досежно неправилно приложение на разпоредбите на чл. 114, ал. 5 КСО и чл. 213, ал. 1 ДОПК са относими към касационните основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на първоинстанционното съдебно решение и вместо него постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени издадения административен акт. Претендира сe присъждане на съдебни разноски – възнаграждение за един адвокат. Ответникът – директор на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – Пловдив, чрез процесуален представител в писмен отговор, оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което иска оставянето му в сила. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Счита, че тричленният състав на ВАС е изяснил фактите по делото и е направил изводи в съответствие с установената фактическа обстановка и приложимото материално право, което обосновава липсата на касационни основания за отмяна. Върховният административен съд – състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, настоящият състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е решение № 2153-15-179 от 13.09.2018 г. на директора на ТП на НОИ - Пловдив, с което е отхвърлена жалбата на Д. Петкова, в частта й, против разпореждане № РП-2-15-00399798/16.04.2018 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО при ТП на НОИ – Пловдив за прихващане от изискуемо вземане на лицето от държавното обществено осигуряване, представляващо парично обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване по издаден болничен лист № Е20180729103, за период в м. март 2018 г., в размер на 93, 03 лв. - главница за част от вземането на ДОО, установено по основание и размер с разпореждане № 151-00-3469-2/11.05.2015 г. (влязло в сила) на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Пловдив, представляващо добросъвестно получено от оспорващата, парично обезщетение за безработица, с остатък изчислен към момента на издаване на разпореждането от 2272. 94 лв. (1751. 64 лв. - главница и 521. 30 лв. - лихва). Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба, първоинстанционният съд намира, че оспорените актове са издадени при спазване на материалноправните предпоставки за законосъобразност по чл. 114, ал. 5 от КСО. Вземането на ДОО е изискуемо и ликвидно, не е погасено доброволно и по силата на изричната законова норма може да бъде изпълнено принудително чрез прихващане със задължение на ДОО към осигуреното лице за осигурително плащане. Уреденият в чл. 114, ал. 5 от КСО способ за принудително изпълнение е специален по отношение на общия ред за прихващане и принудително изпълнение на публични вземания по ДОПК. Върховният административен съд – състав на шесто отделение споделя изводите на първоинстанционния съд и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно. В хода на първоинстанционното производство са проверени констатациите на административния орган, обусловили издаването на обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане за прихващане, като са събрани и ценени относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства, обсъдени са релевантните факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните. Съдебното решение се основава на обоснованата преценка на събраните доказателства, като е постановено в съответствие с приложимите за казуса материалноправни норми. В касационната жалба не се сочат обстоятелства, водещи до промяна на изводите, формирани от първоинстанционния съд при осъществения съдебен контрол за материална законосъобразност на оспорения административен акт, обхващаща преценката досежно наличието на установените от компетентния орган релевантни юридически факти (изложени като мотиви в акта) и съотнасянето им към нормата, посочена като правно основание за неговото издаване - чл. 114, ал. 5 КСО, обуславяща разпоредените правни последици. Неоснователни са възраженията на касационната жалбоподателка досежно липсата на компетентност на органа, издал разпореждането и приложимия изцяло по ДОПК ред, обусловен от нормата на чл. 54е КСО във връзка с отпуснати и изплатени парични обезщетения при безработица на осигурени лица. По силата на нормата на чл. 163, ал. 1 ДОПК във вр. чл. 114, ал. 5 КСО във вр. чл. 110, ал. 5, т. 1 от КСО, прихващането се извършва с разпореждане на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на контрола по разходите на държавното обществено осигуряване в съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт, или на друго длъжностно лице, определено от ръководителя на поделението. Правният институт на прихващането е изрично нормативно уреден в КСО като способ за изпълнение на вземанията на ДОО с предмет добросъвестно получени осигурителни плащания. Закрилата по чл. 114а, ал. 1 от КСО, в сила от 1.01.2014 г., не се разпростира до задълженията, които осигурените лица имат към държавното обществено осигуряване, вкл. до дължими суми по реда на чл. 114 КСО. Изискуемото вземане на държавното обществено осигуряване, установено по надлежния ред с влязъл в сила административен акт по чл. 114, ал. 3 от КСО, може да бъде прихванато с вземането на осигуреното лице за парично обезщетение за неработоспособност поради общо заболяване по болничен лист № 20180729103 в размер на 93, 03 лева. При правилно приложение на закона и в съответствие с установената непротиворечива съдебна практика са изводите на първоинстанционния съд, съобразно които забраната за принудително изпълнение върху обезщетенията по социалното осигуряване, установена в чл. 213, ал. 2, т. 1 от ДОПК, се прилага в производствата за принудително изпълнение по реда на ДОПК, но не намира субсидиарно приложение при принудително изпълнение по реда на чл. 114, ал. 5 от КСО. По силата на изричната и специална норма на чл. 114а, ал. 1 от КСО (редакция - ДВ, бр. 106 от 2013 г., в сила от 1.01.2014 г.) забраната за налагане на запори върху паричните обезщетения и помощите, изплащани по КСО и извършването на удръжки, не се прилага за задължения на лицата към държавното обществено осигуряване и за задължения за издръжка, както и при прихващане на суми по реда на чл. 114. С установяване на изискуемият се от приложимата правна норма юридически факт, предпоставките за прилагане на чл. 114, ал. 5 КСО са доказани. Съобразно наличните данни административният акт на цитираното в него фактическо и правно основание правилно е приет от първоинстанционния съд за законосъобразен. Въз основа на изложеното Върховният административен съд – шесто отделение намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора и своевременно направеното искане за присъждане на разноски от страна на ответника, на основание чл. 143, ал. 4 във вр. чл. 144 АПК, във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК в съответствие с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, Д. Петкова следва да бъде осъдена да заплати на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт – Пловдив съдебни разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева (сто лева). Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд - шесто отделение,