Решение № 7289 от 16.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 368/2016 г.

Решение № 7289 от 16.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 368/2016 г., IV о., докладчик съдията Тодор Петков Производството е образувано по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по две касационни жалби: на Комисия за енергийно и водно регулиране (КЕВР) и "Електроенергиен системен оператор" ЕАД против решение № 5988 от 12.10.2015 г., постановено по адм. дело № 3327/2015 г. на Административен съд София - град, с което се обявява за нищожно Решение № ОУ-1 от 08.04.2013 г. на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (сега Комисия за енергийно и водно регулиране), с което са одобрени, предложените с вх. № Е-13-41-11/28.03.2013 г. от Електроенергиен системен оператор" ЕАД, Общи условия за достъп до електропреносната мрежа на производители на електрическа енергия от възобновяеми източници. В касационните жалбите обстоятелствено са релевирани доводи за недопустимост и неправилност на съдебното решение. Иска се обезсилване или алтернативно отмяна на обжалваното съдебно решение. Ответниците - Българско акционерно дружество "Гранитоид" АД, "Калиакра Уинд Пауър" АД и "Компания за енергетика и развитие" ООД, оспорват жалбите и молят обжалваното решение да бъде оставено в сила. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационните жалби. Касационните жалби са подадени от надлежни страни в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и са процесуално допустими. Разгледани по същество са основателни. Аргументите за това са следните: Предмет на производството пред административния съд е Решение № ОУ-1 от 08.04.2013 г. на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране, с което са одобрени, предложените с вх. № Е-13-41-11/28.03.2013 г. от Електроенергиен системен оператор" ЕАД, Общи условия за достъп до електропреносната мрежа на производители на електрическа енергия от възобновяеми източници. Съдът е приел, че оспореното решение представлява общ административен акт, който подлежи на съдебен контрол за законосъобразност, поради което жалбите срещу него са процесуално допустими. На следващо място съдът е приел, че оспореният в производството акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона писмена форма. Първоинстанционният съд обаче е приел, че Решение № ОУ-1 от 08.04.2013 г. на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране е издадено в противоречие с материалноправните разпоредби, изразяващо се в нарушение на съществени изисквания на приложимата норма относими до правното основание за издаване на акта. Подзаконовите нормативни актове, които уреждат материята и дават правомощия за издаване на решения за одобряване на общи условия, хронологически действали във времето са - Наредба за лицензиране на дейностите в енергетиката (НЛДЕ, отм. ДВ. бр. 38 от 23 Април 2013 г.) и Наредба № 3 от 21 март 2013 г. за лицензиране на дейностите в енергетиката (обн. ДВ. бр. 33 от 5 Април 2013 г. и влязла в сила от 09.04.2013 г.). Към датата на издаване на решението - 08.04.2013 г., е действала все още първата наредба. Като основание за издаване на процесния общ административен акт е отбелязан чл. 139, ал. 2, т. 1 от Наредба за лицензиране на дейностите в енергетиката. Такава разпоредба обаче не съществува в действалата по време на издаване на Решение № ОУ-1 от 08.04.2013 г. наредба, а е налична във влязлата в сила на 09.04.2013 г. (ден след това) Наредба № 3 от 21 март 2013 г. за лицензиране на дейностите в енергетиката. Издаването на акт на основание подзаконов нормативен акт, който не е влязъл в сила води до нищожност на същия, тъй като е бил изцяло лишен от законово основание. Така постановеното решение е валидно и допустимо, но е неправилно като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. Съдът приема за неоснователни релевираните в жалбите възражения за недопустимост на оспореното решение. Спорът относно допустимостта на жалбите, вече е бил предмет на съдебна проверка, като с Определение № 10345 от 24.07.2014 г., постановено по адм. дело № 8249/2014 г., ВАС Петчленен състав приема, че жалбите срещу Решение № ОУ-1 от 08.04.2013 г. на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране са допустими, съответно е дал задължителни указания за разглеждането им по същество. Съгласно чл. 235, ал. 2 от АПК това определение е задължително за по-долния съд, който е обвързан от правните му изводи. В настоящият случай Административен съд София - град е изпълнил точно дадените указания, като е разгледал жалбите срещу оспорения административен акт, като постановеното от него решение е допустимо. Въпреки това решението на Административен съд София град е неправилно. Съгласно константната и непротиворечива практика на Върховния административен съд, за да е нищожен един административен акт, той трябва да страда от изключително тежък или съществен порок, водещ до такива радикални нарушения на законността, които дисквалифицират издадения акт като юридически такъв и се третират от правото като несъществуващи. В този смисъл нищожен административен акт може да бъде акт, издаден от некомпетентен орган или акт, издаден при материална незаконосъобразност, до степен да е лишен изцяло от законова опора - не е издаден нито въз основа на закон, нито въз основа на подзаконов нормативен акт, или е издаден при толкова сериозно противоречие с материално правни норми, че правните последици от акта са нетърпими от правовия ред. В настоящия случай правилно Административен съд София - град е установил, че като основание за издаване на процесния административен акт е отбелязан чл. 139, ал. 2, т. 1 от Наредба за лицензиране на дейностите в енергетиката /отм. ДВ. бр. 38 от 23 Април 2013 г./, каквато норма от тази наредба не съществува. Въпреки това неправилно съдът е отчел това обстоятелство като основание за нищожност в хипотезата на пълна липса на законово основание. Съгласно чл. 30, ал. 1 от Закона за енергията от възобновяеми източници /в приложимата към издаването на административния акт редакция/, на която също се е позовал административният орган, производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници, чиито енергийни обекти са с обща инсталирана мощност над 30 kW, сключват договор за достъп с оператора на преносната или на разпределителната мрежа при общи условия, одобрени от ДКЕВР и обявени на интернет страницата на оператора на съответната разпределителна мрежа преди сключване на договора за изкупуване на електрическата енергия. В този смисъл правомощието, което е упражнил административният орган, да одобрява Общи условия за достъп до електропреносната мрежа на производители на електрическа енергия от възобновяеми източници е законово установено в чл. 30, ал. 1 от ЗЕВИ, поради което не може да бъде споделено становището на първоинстанционния съд, че оспореният административен акт е лишен от правно основание за неговото издаване. На следващо място настоящият съдебен състав не споделя и развитите от съда доводи, че административният орган е приложил Наредба № 3 от 21 март 2013 г. за лицензиране на дейностите в енергетиката /обн. ДВ. бр. 33 от 5 Април 2013 г./, която обаче към момента на постановяване на акта не е влязла в сила. Видно от приложената по делото административна преписка, административният орган е провел производство по реда на раздел V от Наредба за лицензиране на дейностите в енергетиката /отм. ДВ. бр. 38 от 23 Април 2013 г./, като текстът на разпоредбата на чл. 96д, ал. 2, т. 1 е идентичен с текстът на чл. чл. 139, ал. 2, т. 1 от Наредба № 3 от 21 март 2013 г. за лицензиране на дейностите в енергетиката /обн. ДВ. бр. 33 от 5 Април 2013 г./. В този смисъл в конкретния случай съдът приема, че административният орган е приложил разпоредбата на чл. чл. 96д, ал. 2, т. 1 от Наредба за лицензиране на дейностите в енергетиката /отм. ДВ. бр. 38 от 23 Април 2013 г./, макар в административният акт да е вписал различен цифров нормативен текст от тази Наредба. На последно място следва да бъде посочено, че първоинстанционният съд не е установил и изследвал всички релевантни за спора факти, като не е изложил и мотиви за друго допуснато нарушение. Предвид липсата на мотиви, отговарящи на изискванията на процесуалния закон, настоящият съдебен състав е лишен от възможността да провери правилността на обжалвания административен акт, а решаването на спора по същество от касационния съд би лишило страните от възможността да реализират правата си пред две съдебни инстанции, поради което делото следва да бъде върнато за ново разглеждане. С оглед на изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, вр. чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК обжалваното решение следва да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. При новото разглеждане на делото, следва да се обосноват правни изводи въз основа на въведения предмет на спора, събраните по делото доказателства и в рамките на съдебния контрол на всички основания по чл. 146 АПК. Разноски по настоящото производство не се присъждат предвид изхода на спора и нормата на чл. 226, ал. 3 от АПК. Воден от горното и на основание чл. 222, ал. 2, т. 1 във връзка с чл. 221, ал. 2, предложение второ от АПК настоящият състав на Върховният административен съд, четвърто отделение