Решение № 314 от 26.06.2013 г. на ВКС по н. д. № 817/2013 г.

Решение № 314 от 26.06.2013 г. на ВКС по н. д. № 817/2013 г., II н. о., НК, докладчик съдията Теодора Стамболова С присъда № 9/20.03.13 г., постановена от ОС - Перник /ПрОС/ по В. Н. О. Х. Д. 11/13 г., е отменена оправдателна присъда № 379/12.12.12 г., постановена от РС - Радомир по Н. О. Х. Д. 146/12 г. и подсъдимият Г. Г. М. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 1 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. А и Б вр. чл. 20, ал. 2 НК и вр. чл. 54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години и шест месеца, търпимо при първоначален строг режим. Недоволен от така постановения съдебен акт е останал подсъдимият, който го обжалва чрез своя защитник, с позоваване на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 НПК. Моли се за оправдаване на дееца или за отмяна на присъдата на ОС - Перник и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда. В съдебно заседание пред ВКС М., редовно призован, не се явява. Упълномощеният от него защитник поддържа жалбата с отразените в нея доводи. Представителят на ВКП намира същата за неоснователна. Частният обвинител, редовно призован, не се явява и не заявява становище по жалбата. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид сезиращия я документ и изложените в него доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл. 347 НПК, намира за установено следното: И простият, и внимателният прочит на отправената пред тази инстанция жалба и допълнението към нея могат да доведат до разчитане на тези процесуални документи основно като такива с релевирани оплаквания за необоснованост. Иначе казано, се спори по анализа на приетата за годна доказателствена съвкупност, довела до неправилно осъждане на касатора. Отправените възражения са общи и неангажиращи в контекста на конкретната разглеждана по делото проблематика, без да се сочат процесуални нарушения, допуснати от въззивната инстанция, които да са опорочили формирането на вътрешното й убеждение. Необосноваността сама по себе си не е касационно основание, тъй като тя касае суверенна доказателствена преценка на съдилищата по същество, стигаща до съответно приемане до релевантните фактически обстоятелства, ангажираща съдилища по същество. ВКС поне при първо и второ разглеждане на делото пред него е само съд по правото. Въпреки това би могло да се разсъждава за наличие на доводи за предпоставки по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, извеждащи заключение за незаконосъобразно възприета фактология по престъпната дейност и респективно за недопущение на чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. И това е така, предвид позоваване на нарушаване на разпоредбите на чл. 7, 12, 13 и 16 НПК. Въззивната инстанция е втора първа инстанция и е в състояние да събира нови доказателства и да приема факти, различни от възприетите от първостепенния съдебен състав. В такава насока на тълкуване може да се посочи разпоредбата на чл. 316 НПК. По този начин е постъпил ПрОС, като при формулиране на своето становище не е престъпил заложените в процесуалния закон правила. Действително, съдебната фаза е централна такава в един наказателен процес, но има предвидени възможности за приобщаване на събран в хода на досъдебното производство доказателствени материали, ценими впоследствие при разглеждане на делото по същество. Така в конкретния случай е сторено с обясненията на Д. М., потвърдени косвено от показанията на свидетелите А., С. и П. и противопоставени на съобщеното от подсъдимата М. и нейния и на касатора баща - свидетеля Р. Общо казано, не е било възможно процесният агрегат поради неговите специфики, да бъде изнесен от мястото, където се е помещавал, само с упражняване на общи усилия на съпроцесниците на жалбоподателя от една страна. От друга, обясненията на М. за водещата роля на касатора звучат разумно не само с оглед изложеното току що, но и с оглед обстоятелството, че той е живеел съвсем близо до мястото, където са се намирали всичките вещи на престъпно посегателство и е имал възможност да знае за тяхното съществуване. В този смисъл съдът е изпълнил своите задължения да обясни на какви доказателствени материали е базирал становището си, извеждащи авторство на деянието от страна на Г. М. Решаването на въпроса от негова страна не е произволно и не се е стигнало да накърняване на правото на защита на касатора. При отмерване на дължимото наказание като смекчаващи обстоятелства са взети предвид тежкото семейно и социално положение на подсъдимия. Това са несъставомерни eлементи, които имат общо изражение и включват широк диапазон от фактори. Данни в тази връзка се съдържат в кориците на делото и очевидно са отчетени от решаващия второстепенен съдебен състав. Затова не може да се сподели заявеното в жалбата до тази инстанция, че не е изследвана изцяло личността на М. с оглед неговото материално и семейно положение, средата и условията, при които живее, произход, социално положение и др. Затова и не следва да се счете, че наложеното наказание е определено в противоречие с визираните в чл. 348, ал. 5 вр. ал. 1, т. 3 НПК условия. Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение