Решение № 17208 от 16.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9439/2019 г.

Решение № 17208 от 16.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9439/2019 г., II о., докладчик съдията Диана Петкова Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба от М. Ралков, от [населено място] срещу Решение № 558/17.04.2019 г., постановено по адм. д. № 390/2018 г. по описа на Административен съд София област. В касационната жалба се развиват доводи за неправилност на съдебното решение, поради постановяването му в нарушение на закона, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано-касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че съдът в нарушение на чл. 172а АПК не е изложил в мотивите си и не е дал отговор на съществени въпроси относно правния спор, както и че не става ясно дали се касае до незаконен строеж по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ или до такъв по чл. 225, ал. 2, т. 1 ЗУТ. Твърди се че процесния павилион представлява временен преместваем обект, поради което премахването му се извършва по реда на чл. 57а от ЗУТ. Оспорват се изводите на съда за търпимост на строежа. Иска се отмяна на оспореното решение, след което съдът да постанови ново по същество, като отмени оспорения административен акт. В с. з. касационния жалбоподател се представлява от адв. Цолов, който поддържа изцяло оплакванията по жалбата. Претендира съдебни разноски. Ответната страна редовно призована, не се представлява в съдебното заседание и не взема становище по касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че оспореното съдебно решение следва да бъде оставено в сила, тъй като не са налице отменителните основания на чл. 209, т. 3 АПК. Върховният административен съд, в настоящия си състав намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, за която оспореното решение е неблагоприятно и срещу съдебен акт подлежащ на касационен контрол. Разгледана по същество същата е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд София област е отхвърлил жалбата на М. Ралков от [населено място] срещу Заповед № 0 А-97/15.02.2017 г. издадена от Кмета на Община Ботевград, с която на осн. чл. 225а, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 223, ал. 1, т. 8 ЗУТ, при наличието на предпоставките на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ е разпоредено касаторът да премахне за своя сметка незаконен строеж, съставляващ "Търговска сграда-метален павилион", находящ се в УПИ V-за административна и търговска дейност в кв. 67 по регулационния план на гр. Ботевград. За да постанови този резултат съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, в рамките на неговата материална и териториална компетентност, в предписаната от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и при правилно приложение на материалния закон. В мотивите си е направил преценка на събраните в хода на делото доказателства, които е обсъдил в съвкупност и е съобразил указанията на ВАС дадени с отменително решение по адм. д. № 13325/2017 г. по описа на съда, при което е извел изводи за наличието на строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, а не на преместваем обект, за който има издадено разрешение за строеж при условията на чл. 120, ал. 4 от ППЗТСУ (отм.); , но с оглед разпоредбата на § 50а, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗТСУ (отм.); тези строителни книжа са изгубили своето действие. Изложени са съображения за неприложимост на § 17 от ПРЗУТ и са обсъдени възраженията за търпимост на строежа. Решението е валидно, допустимо и правилно. Изводите на административния съд за законосъобразност на оспорената заповед на всички основания по чл. 146 АПК са направени въз основа на доказателствата по делото. Настоящата инстанция не констатира съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспореното решение е постановено в съответствие с приложимите материалноправни норми. При напълно изяснената и подробно описаната фактическа обстановка, съдът е направил законосъобразен извод, че наредената за премахване "Търговска сграда-метален павилион" съставлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР на ЗУТ. В случая се касае до временен строеж по смисъла на чл. 120, ал. 4 от ППЗТСУ (отм.); , видно от приетото като доказателство по делото Строително разрешение № 204/12.12.94 г. Нещо повече това обстоятелство не се оспорва от жалбоподателя. Сочената законова разпоредба касае изграждането на временни постройки, във връзка с временни нужди. Изключването от кръга на временните постройки на преместваемите съоражения е станало с изменението на разпоредбата на чл. 120 ППЗТСУ /отм./ и създаване на нова ал. 5 /ДВ бр. 2/96 г./ и създаване на нова разпоредба на чл. 120а /ДВ бр. 6/1998 г./. Следователно действащата към момента на издаване на разрешението е разпоредбата на чл. 120, ал. 4 ЗУТ и процесния обект е строеж по смисъла на цитираната законова разпоредба, за който се изискват строителни книжа. При това положение правилно при преценката законността на строежа съдът е вземал пред вид разпоредбата на § 50, ал. 1 ЗТСУ ПЗР на ЗИДЗТСУ (отм.); , в сила от 31.10.1998 г. която е материалноправна по своя характер и е породила правния си ефект към момента на действието си. Съгласно сочената разпоредба, разрешенията за строеж и одобрените проекти за постройки, изградени върху държавни и общински терени, без да се предвидени по действащите градоустройствени планове, но са били допустими като временно строителство по реда на отменената ал. 4 на чл. 120 ППЗТСУ (отм.); към момента на разрешаването им, губят действие по право след изтичане на срока за който са разрешени, но не по-късно от три години от влизане в сила на изменението и допълнението към ППЗТСУ /ДВ бр. 6/1998 г. /. Този брой е публикуван на 16.01.1998 г. и е влязъл в сила на 19.01.1998 г. При това положение разрешението за строеж на процесния обект е обезсилено по право от 19.01.2001 г. По делото е безспорно установено че процесната постройка се намира в имот, държавна собственост /АДЧС № 3916/3.06.2009 г. /. От заключението на в. л. се установява че по действащия регулационен план на гр. Ботевград от 1979 г. изменен през 2002 г. павилиона не е нанесен в УПИ V-за административна и търговска дейност и не е предвиден по плана за застрояване. В тази връзка ирелевантно е обстоятелството, че същия е отразен като съществуващ в приетата в последствие кадастрална карта, доколкото това не променя неговия временен статут, определен със самото разрешение за строеж. Какво е материалното съдържание на тази разпоредба, може да бъде установено от ал. 2 на § 50 ПЗР на ЗИДЗТСУ, според която тези постройки подлежат на премахване по реда на чл. 160 ЗТСУ (отм.);. Последната норма касае премахване на незаконни строежи, от където следва да се направи извода че изгубването на правното действие на разрешението, води до незаконния характер на построените строежи след този момент по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. Неоснователно е и другото оплакване на касатора за приложимост на разпоредбите на чл. 195 и чл. 196 ЗУТ във вр. с § 17, ал. 1 от ПРЗУТ за премахване на строежа. Приложимостта на сочените разпоредби е в зависимост от приложението на § 17, ал. 1 от ПРЗУТ, а в случая тази разпоредба е неприложима, поради отсъствие на доказателства за провеждане на процедура по изменение на действащия ПУП с цел този временен строеж да получи траен градоустройствен статут. Обосновани и законосъобразни са изводите на съда относно търпимостта на процесния строеж. Доколкото § 17 е приет и действа едновременно с § 16, при тълкуването на двете законови разпоредби следва да се направи извод, че първата дерогира приложението на последната по отношение на строежите изградени по реда на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.);. В хипотезата на § 16 законодателят е поставил като условие обектът да е построен изначало без строителни книжа. При § 17 законодателят е съобразил, че съгласно действието на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.); в правния мир съществуват една категория строежи, които са притежавали строителни книжа и са били законни към момента на изграждането им, но тяхното съществуване във времето е ограничено. По идентична причина спорния строеж не подлежи на преценка за търпимост по § 127 ПЗР на ЗУТ. Но даже и да се приеме, че този вид строежи следва да се изследват за търпимост, то с оглед обстоятелството че строежът е изграден през периода 1994 г. - 1996 г. съгласно разрешението за строеж от 12.12.1994 г. и разрешението за ползване от 5.02.1996 г., същия подлежи на премахване, тъй като не е "търпим" поради това че не е бил допустим по действащия ПУП по време на извършването му., съгласно приложимата хипотеза на § 16, ал. 2 от ДР на ЗУТ. Строежът не е търпим и в хипотезата на § 127, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗУТ, тъй като същата е приложима за строежи, извършени в периода 2.01.2001 г. - 31.03.2001 г. С оглед на горното и пред вид липсата на релевираните в касационната жалба основания за отмяна на съдебното решение, последното като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, пр. 1 АПК, Върховният административен съд, Второ отделение