Решение № 176 от 25.09.2018 г. на ВКС по н. д. № 606/2018 г.

Решение № 176 от 25.09.2018 г. на ВКС по н. д. № 606/2018 г., II н. о., НК, докладчик съдията Елена Авдева Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба от защитника на подсъдимия Г. Т. И. против решение № 66 от 08.03.2018 г. по внохд № 22/2018 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. В жалбата се сочи, че с атакуваното решение е потвърдено наложеното от първата инстанция явно несправедливо наказание. Изтъква се, че при неговата индивидуализация съдът не е съобразил многобройните смекчаващи обстоятелства – пълни самопризнания на подсъдимия, изключително критично отношение към деянието, добра характеристика, чисто съдебно минало, млада възраст, социален статус и образование, тежко семейно положение. Това изброяване е дало основание на жалбоподателя да настоява за приложение на разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от НК и определяне на санкция под минималния предвиден от закона размер. Касаторът изразява и несъгласие с определеното обезщетение за понесени от пострадалия неимуществени вреди. Подчертава, че то не съответства на преходността на търпените болки и страдания и ниската стойност на евентуално бъдещо лечение, поради което, за да отговори на критерия за справедливост, също трябва да бъде намалено. Пред касационната инстанция подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата по изложените в нея съображения. Прокурорът пледира обжалваният съдебен акт да бъде оставен в сила. Гражданският ищец и частен обвинител А. Д. не изразява становище по жалбата. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Окръжният съд в гр. Стара Загора, с присъда № 60 от 12.12.2017 г. по нохд № 543/2017 г., признал подсъдимия Г. Т. И. за виновен в това, че на 29.08.2016 г. в [населено място], обл. С. З., направил опит умишлено да умъртви А. А. Д., поради което и на основание чл. 115, във вр. с чл. 18, ал. 1 от НК и чл. 58 а, ал. 1 от НК го осъдил на шест години и осем месеца лишаване от свобода, търпими при строг режим, както и да заплати на пострадалия сумата 40 000 лева, представляваща обезщетение за понесените неимуществени вреди от престъпното деяние, ведно със законната лихва, считано от 29.08.2016 г. до окончателното изплащане на главницата. В тежест на подсъдимия съдът възложил и сторените по делото разноски и дължими такси. Пловдивският апелативен съд с решение № 66 от 08.03.208 г. по внохд № 22/2018 г. потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Касационната жалба срещу така постановения въззивен акт е неоснователна. Производството пред първата инстанция протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, след като подсъдимият на основание чл. 371, т. 2 от НПК признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се съгласил да не се събират доказателства за тях. Следваната процедура обусловила редукция на наложената санкция от десет години лишаване от свобода до размер от шест години и осем месеца. При индивидуализация на наказанието двете предходни инстанции са обсъдили смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства и правилно са стигнали до заключение, че те не са многобройни по смисъла на чл. 55, ал. 1 от НК. Както е добре известно тази квалификация е възможна само тогава, когато натрупването на смекчаващи обстоятелства е довело до значително по-ниска степен на обществена опасност на деянието и дееца. Преценката на съда е винаги конкретна и не е обусловена от механично сумиране на факти в различни по дължина списъци. В настоящия случай въззивният съд, противно на твърденията на касатора, е констатирал смекчаващия характер на чистото съдебно минало, младата възраст, заявеното разкаяние и семейните обвързаности на подсъдимия, но правилно не ги е преценил като екстремен коректив на степента на обществена опасност, типична за този вид престъпления. В обсъждания акт се съдържа законосъобразна обосновка защо към смекчаващите обстоятелства не следва да се присъединят и направените в съдебна фаза самопризнания на подсъдимия. Касационната проверка потвърди констатацията, че те не са спомогнали съществено за своевременно разкриване на престъпното посегателство още в досъдебната фаза, а в съдебната фаза благоприятният им за подсъдимия ефект е реализиран чрез намаляване на срока на определеното наказание лишаване от свобода с една трета. Несподелимо е и оплакването на защитника, че съдът е подценил смекчаващия отговорността характер на "социалния статус и образование на подсъдимия". От приетите за установени данни става ясно, че Г. Т. И. е грамотен, описан от свидетеля Т. като "средно интелигентен", с временна работа в селското стопанство и строителството. Доколкото свидетелят изразява впечатления от гледна точка на най-близкото обкръжение на подсъдимия не би могло да се направи извод, че последният е имал маргинално съществуване, обективно предпоставящо неглижиране на общоприетите норми за поведение. В тази връзка следва да се отбележи, че инкриминираното деяние се отличава с брутално посегателство върху живота на друг член на общността, към която принадлежал и касаторът. Несъмнено хроничната бедност и липсата на образование са фактори, които не насърчават формиране на социални добродетели, но разпознаването на извършеното деяние като тежко престъпление не изисква високи нива на гражданско осъзнаване. Не търпи упрек и извършеният от въззивния съд анализ на направената от свидетеля Т. позитивна характеристика на подсъдимия. След съпоставка с информацията от представената справка от местния полицейския инспектор, която разколебава твърденията за безукорен член на обществото, съобщените от свидетеля данни са разумно оценени в съвкупността от смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. Тук е място да се подчертае, че незаконосъобразно въззивният съд е обсъждал в контекста на лоши характеристични данни предходното осъждане на подсъдимия, за което той реабилитиран. Настоящият съдебен състав изразява разбирането, че по силата на чл. 85, ал. 1 от НК за съда възниква безусловна забрана след реабилитация на подсъдимия да отчита същото осъждане при индивидуализация на наказанието. Вж решение № 426 от 03.02.2009 г. по нд № 398/2008 г. на ВКС, второ наказателно отделение, решение № 40 от 12.03.2.0113 г. по нд № 2159/2012 г. на ВКС, второ наказателно отделение, решение № 217 от 01.06.2015 г. по нд № 413/2015 г. на ВКС, второ наказателно отделение, решение № 459 от 11.02.2015 г. по нд № 1462/2014 г. на ВКС, трето наказателно отделение, решение № 191 от 17.10.2016 г. по нд № 879/2016 г. на ВКС, второ наказателно отделение решение № 263 от 17.11.2017 г. по нд № 936/2017 г. на ВКС, второ наказателно отделение, решение № 327 от 26.01.2018 г. по нд № 111/2017 г., второ наказателно отделение и др., както и Пушкарова, И. Съдебни подходи към чистото съдебно минало на извършител на изключително тежко престъпление при индивидуализацията на доживотен затвор без замяна, Сборник доклади от научна конференция, проведена в София на 29.02.2016 г., Университетско издателство "Св Климент Охридски" 2016 г., 184-199 Тази констатация не се отразява върху крайния извод на въззивния съд за превес на смекчаващите обстоятелства, което е обусловило и определяне на наказание лишаване от свобода в размер на легалния минимум по чл. 115 от НК. Обобщено, не е налице очевидно несъответствие между отмерения от съда обем наказателна принуда, от една страна, и обществената опасност на деянието и извършителя и смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, от друга. В конкретизирания от съда размер наложеното наказание съответства на целите на чл. 36 от НК на плоскостта на личната и генерална превенция, поради не е налице основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК за неговото намаляване. Неоснователни са и възраженията срещу справедливостта на присъденото в полза на пострадалия обезщетение. Касационната проверка отхвърли твърдението на касатора, че болките и страданията на пострадалия са преминали след проведеното лечение. Гражданският ищец А. Д. е претърпял операция по спешност, но последиците от увреждането му не са преодолени. След отстраняване на раздробената част от черепа е останал участък, в който мозъкът не е защитен. Д. продължава да води живот в риск за здравето и при необходимост от допълнително протезиране. Размерът на присъдената сума – 40 000 лева, удовлетворява наложения от съдебната практика и икономическата реалност стандарт за обезщетение на неимуществените вреди по справедливост и не противоречи на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Изтъкнатият от защитата аргумент за евентуалната стойност на бъдещо лечение е ирелевантен, тъй като предмет на иска са само понесените от ищеца неимуществени вреди. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,