Решение № 3206 от 26.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9384/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по жалба на Л. Г. К., гражданин на Руската Федерация срещу решение 7018 от 05.07.2024 година по административно дело 9156/2024 година на Административен съд Варна. В жалбата се твърди, че решението е незаконосъобразно, поради нарушение на материалния закон и немотивирано. Обяснява се липса на прекъсване на връзката със страната. Навежда се довод за допуснато нарушение на чл.8 от ЕКПЧ, вр. чл.44, ал.2 ЗЧРБ. Като обстоятелства, сочещи липсата на основание за постановяване на оспорената заповед се сочат наличието на две дъщери, притежаващи българско гражданство и притежанието на имот съпружеска имуществена общност на територията на Република България. Споделя бъдещи намерения за установяване на територията на Р. България, като обяснява, че причините да я напусне са изцяло финансови. Сочи допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразило се в незачитане на ангажирани от страна на жалбоподателката гласни доказателствени средства в подкрепа на защитната й теза. Иска се отмяна на оспореното решение, отмяна на заповедта за отнемане на пребиваването на жалбоподателя и присъждане на съдебноделоводни разноски. Ответникът Директор на ОДМВР Варна не изразява изрично становището си по отношение на касационната жалба. Представителят на Върховна касационна прокуратура намира жалбата за допустима, но неоснователна по същество. Излага подробни доводи в подкрепа на становището си в писмена форма. Производството пред Административен съд Варна е образувано по жалба на Л. К., гражданин на Руската федерация, родена на [дата], срещу заповед за отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България с 365з-2638/09.04.2024г. на директора на ОДМВР Варна, с която на основание чл. 40, ал. 4 от ЗЧРБ, е отнето правото й на пребиваване в Република България и й е даден 30 дневен срок да изпълни доброволно задължението за връщане. С оспореното пред настоящата инстанция решение, жалбата е отхвърлена. За да се произнесе, първоинстанционният съдебен състав е събрал и обсъдил представените от страните и служебно събраните доказателства и въз основа на същите е приел за установено от фактическа страна следното: Административното производство е образувано по предложение рег. 365р-20546/04.04.2024г., изготвено от началник сектор Миграция при ОДМВР Варна, в което са били изложени факти, свързани с момента на предоставяне в полза на лицето на статут на постоянно пребиваващ в Р България на основание чл. 25, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ - като съпруга и в този смисъл член на семейство на български гражданин, с две родени от брака деца, също получили на основание произход на един от родителите българско гражданство. Статутът е бил придобит на 19.01.2012г., като касаторът е живяла в страната до 11.11.2014, когато цялото семейство е заминало за Обединеното кралство. Отчетени са били обясненията й, че семейството е закупило недвижим имот в България, за който обяснява, че се е нуждаел от ремонт, което обстоятелство ги принудило да заминат за чужбина, както и това, че причина за завръщането й на 25.07.2023г.се оказала необходимостта от подаване на искане за издаване на нов документ за самоличност и пребиваване на чужденец на територията на Република България, поради изтеклия срок на предходния на 29.03.2016г. Установено е било, че през целия период след напускане на страната през 2016г. лицето не е посещавало Република България. В предложението е бил формулиран извод, че жалбоподателя не попада в категорията уязвими лица и не е в производство по предоставяне на международна закрила. Съдебният състав е взел предвид всички изложени като установени от страна на органа факти, по които не се и спори, като е коментирал и възраженията на жалбоподателя, че се е намирала в Европа, във Великобритания, като е изложил мотиви и за твърдяното като допуснато нарушение на чл.8 ЕКПЧ. При така установените факти е приел, че при издаване на акта не са допуснати нарушения на приложимите материално и процесуалноправни норми. Счел е материалноправните предпоставки за доказани и е направил извод за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена от участник в първоинстанционното производство, срещу подлежащ на оспорване, неблагоприятен за него акт, поради което е процесуално допустима. По същество е неоснователна по следните съображения: За да се произнесе, първоинстанционният съдебен състав е събрал, обсъдил и взел предвид всички необходими за произнасянето му, представени от страните доказателства. Между страните не съществува спор относно обстоятелството, че Л. К. не е влизала и пребивавала на територията на Р България за срок по дълъг от 6 години. Обстоятелството, че от 11.11.2014 до 25.07.2023 година е живяла и работила в държава, която е била през по-голямата част от периода и член на Европейския съюз, не води до извод за изпълнение на изискванията на чл. 40, ал. 4 от ЗЧРБ. На следващо място не се спори, а същото се и доказва, че заповедта е издадена от компетентен орган при спазване на изискуемата писмена форма. Към решението са приобщени всички посочени и служебносъбрани от страните гласни и писмени доказателства, като относимите от тях са били и обсъдени, което води до извод за наличието на изискуемата по закон мотивираност. Неоснователно е възражението на касатора, за допуснато съществено нарушение на производствените правила, изразило се в пропуск да бъдат обсъдени свидетелските показания на М. К.. Видно от съдържанието им , те представят сведения, касаещи времето на пребиваване на касатора в България, както и свидетелстват за негови бъдещи намерения, но не оборват констатациите на органа за неявяване в страната повече от 6 години, т.е. същите макар и допустими нямат отношение към фактическите и правни основания за издаване на постановения и оспорван административен акт. Правилен и обоснован е и извода за липса на допуснати нарушения на относимите към конкретното производство материалноправни норми. Съдът е констатирал, че според описаната като основание за издаване на акта разпоредба на чл. 40, ал. 4 от ЗЧРБ, във всички случаи след 6-годишно отсъствие от територията на Република България се отнема предоставеното право на дългосрочно или постоянно пребиваване, с изключение на случаите по чл. 25г ЗУБ. Неоспорена от жалбоподателя е констатацията на съда, че в качеството си на чужденец, на когото е предоставено право на постоянно пребиваване, К. е отсъствала от страната за период повече от шест години, което е дало повод на компетентните органи да започнат производството по издаване на оспорената пред съда заповед. В хода на административната проверка, не са установени данни за наличието на изключенията, визирани в чл. 25г от ЗЧРБ. Както се сочи и в съображение шесто от преамбюла на Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25 ноември 2003 година относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни, транспонирана в националното ни законодателство с § 40 от ДР на ЗИДЗЧРБ (обн., ДВ, бр. 29 от 6.04.2007 г.), основният критерий за получаване на статут на дългосрочно пребиваващ следва да бъде продължителността на пребиваване на територията на държавата-членка. Това пребиваване следва да е било легално и непрекъснато, за да свидетелства за трайното привързване на лицето със съответната страна. Разбира се, необходимо е да се предвиди известна гъвкавост при отчитане на обстоятелствата, които биха накарали едно лице временно да се отдалечи от територията. Аналогично, с разпоредбата на чл. 9, § 1, б. "в" от Директива 2003/109/ЕО, е регламентирано, че чужденецът губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ при отсъствие от територията на Общността за период от дванадесет последователни месеца. В съответствие с предвидената в чл. 9, § 2 от Директива 2003/109/ЕО възможност, в нормата на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ са регламентирани хипотези, при които отсъствия над дванадесет последователни месеца не представляват причина за отнемане или загуба на статута. Те касаят изключения, свързани с отсъствие за по-кратки срокове, но не и абсолютният срок по чл.40, ал.4 ЗЧРБ, който транспонира буквално разпоредбата на чл.9, §4 от Директивата. Не повлияват на установената като изтекла продължителност на този срок и условията, регламентирани в § 10 от ПЗР на ЗУБ, свързани с пандемията от Ковид 19. В хипотезата, приложена от административния орган чл. 40, ал. 4 от ЗЧРБ е изрично описано, че във всички случаи след 6-годишно отсъствие от територията на Република България се отнема предоставеното право на дългосрочно или постоянно пребиваване, с изключение на случаите по чл. 25г. Смисълът вложен в разпоредбата е, че законодателят счита връзката със страната за категорично изгубена, в случаите, в които тя не е била поддържана в продължение на 6 или повече години без прекъсване. Така определеният времеви период е достатъчно продължителен, за да даде възможност за епизодично, дори и краткосрочно влизане в страната на лицето, получило право на постоянно пребиваване, какъвто е статута на Л. К.. Обстоятелството, че касационният жалбоподател е пребивавал през цялото време на територията на друга европейска държава, не само не следва да се възприема като изключващо основанията за отказ от подновяване на статута на заявителя обстоятелство, а напротив, същото е в подкрепа на установяването на трайни отношения към друга държава, различна от Република България. В този случай, съгласно разпоредбата на чл.9, §4, изр. първо . от Директивата дългосрочно пребиваващият, който пребивава в друга държава-членка, съгласно глава III, губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ, получено в първата държава, веднага след като този статут му е предоставен в друга държава-членка по смисъла на член 23. Притежанието на имущество не може да свидетелства за запазването на подобен тип емоционална обвързаност, след като имотът сам по себе си не е посещаван през целият релевантен период на отсъствие на касатора. Само по себе си правото на собственост не е отнето и може да бъде упражнявано, доколкото не се твърди на лицето да е бил отказан достъп до територията на страната изобщо, т.е. липсват основания да бъде счетено, че е налице нарушение на разпоредбата на чл.1 от Протокол 1 към ЕКПЧ, още повече, че имотът е придобит от семейството преди касаторът изобщо да е получил статута на пребиваващ в Република България. Т.е. липсата на този статут не му е пречела и тогава да упражнява това свое право. Все в тази връзка Следва да бъде споделено и становището на първоинстанционния съдебен състав относно липсата на данни за нарушаване на права лицето, защитени с чл.8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Не се спори, че цялото семейство на касатора е установено, живее и работи във Великобритания, където разполага с възможност да осъществява контакт с останалите членове на семейството, като родените от брака деца са пълнолетни и липсват твърдения да се намират в такава особена зависимост от родителите си, че да продължават да бъдат считани за част от семейството на касатора. Правилно при разглеждане възраженията за допуснати нарушения по чл.8 ЕКПЧ от страна на ответника, първоинстанционният съд не е взел предвид споделените бъдещи намерения на К. да се завърне след пенсионирането си в България, тъй като същите касаят бъдещи несигурни събития в живота на семейството, тъй като с разпоредбата на чл. 40, ал. 4 от ЗЧРБ е регламентирано отнемане на право на постоянно пребиваване на чужденци които не са живели в страната за продължителен период, поради което са прекъснали релевантните за производството връзки с Р България без да се отчитат подобни бъдещи събития. Предвид горните съображения, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна и като такава същата следва да бъде оставена без уважение. Поради горното и на основание чл. 221, ал. 2 предл. 1 от АПК, Върховен административен съд, трето отделение