Решение № 3654 от 19.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9949/2020 г.

Решение № 3654 от 19.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9949/2020 г., VIII о., докладчик съдията Росица Драганова Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на Х. Стоянов, подадена чрез адв. Пачева, против Решение № 1245 от 16.07.2020 г., постановено по адм. дело № 1017/2020 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което е отхвърлена жалбата му срещу Ревизионен акт № Р-16001619005778-091-001/23.01.2020 г., издаден от органи по приходите в ТД на НАП - Пловдив, поправен с Ревизионен акт № П-16001620020518-003-001/3.02.2020 г., в частта потвърдена и изменена с Решение № 157/13.04.2020 г. на Директора на Дирекция "ОДОП"- Пловдив при ЦУ на НАП, с който са установени задължения за задължителни осигурителни вноски (ЗОВ) в качеството му на самоосигуряващо се лице, ведно със съответните лихви. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и в противоречие с материалния закон - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Намира за неправилни изводите на съда относно законосъобразността на формираните му задължения за задължителни осигурителни вноски за самоосигуряващи се лица. Според касатора по делото липсват доказателства, от които да се установи по безспорен начин упражняване на трудова дейност. Счита, че въпреки участието като управител на Х. Стоянов в редица търговски дружества, същият не е осъществявал трудова дейност и за него не е възникнало задължение за осигуряване. Намира за неправилни изводите на съда, че посочването в акта на разпоредбата на чл. 4, ал. 1, т. 7 КСО, вместо на чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО, представлява техническа грешка. Прави възражение за изтекла давност по отношение задълженията за 2013 г. В тези насоки излага подробни аргументи в жалбата и претендира отмяна на атакуваното решение и постановяването на друго по съществото на спора, с което да се отмени обжалваният РА, ведно с присъждане на осъществените разноски. Ответникът – директор на Дирекция "ОДОП"- Пловдив, чрез процесуален представител, в подадена писмена защита изразява становище за неоснователност на касационната жалба и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото и като извърши служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения: Предмет на производството пред Административен съд – Пловдив е обосноваността и законосъобразността на Ревизионен акт № Р-16001619005778-091-001/23.01.2020 г., издаден от органи по приходите в ТД на НАП - Пловдив, поправен с Ревизионен акт № П-16001620020518-003-001/3.02.2020 г., в частта потвърдена и изменена с Решение № 157/13.04.2020 г. на Директора на Дирекция "ОДОП" - Пловдив при ЦУ на НАП, с който на Х. Стоянов са установени задължения за ДОО, ЗО и ДЗПО-УПФ за периода 2013 г. – 2018 г. в общ размер на 7 726, 84 лв. и лихва за забава за периода 2014 г. – 2018 г. в размер на 2 361, 17 лв., както и задължения за лихви върху ЗОВ за 2013 г. в размер на 757, 78 лв. За да достигне до извод за неоснователност на оспорването, първоинстанционният съд е приел от фактическа и правна страна, че Х. Стоянов е собственик или съдружник в редица търговски дружества, които са осъществявали стопанска дейност през ревизираните данъчни периоди. Установено е, че лицето, в качеството си на едноличен собственик на капитала, не е прехвърлил управлението им на друго лице, т. е. упражнявал е трудова дейност като в този смисъл с ревизионния акт е прието, че през периода 2013 г. - 2018 г. Стоянов е следвало да се осигурява чрез едно от дружествата като самоосигуряващо се лице. Конкретно за [фирма], ЕИК [ЕИК], на което ревизираното лице е едноличен собственик на капитала и управител, е установено, че са подавани ГДД по чл. 92 ЗКПО за резултатите от извършваната от него дейност през целия ревизиран период от 01.01.2013 г. до 31.12.2018 г., с декларирани приходи и разходи, както и че няма назначено друго лице, което да осъществява оперативното ръководство и представителство. След анализ на относимите правни норми на КСО и ЗЗО, първоинстанционният съд е приел, че задължението за осигуряване на лице, което е едноличен собственик на капитала на търговско дружество и е вписано като управител на търговското дружество, може да отпадне единствено в хипотезата, при която дружеството няма дейност, а дейността на собственик и управител на ЕООД по управление и контрол на дружеството се счита за полагане на личен труд в дружеството. Посочил е, че упражняване на трудова дейност е всяко действие на съдружника, имащо отношение към функционирането на дружеството и извършвано от името на дружеството, поради което Стоянов е следвало да се осигурява чрез едно от дружествата като самоосигуряващо се лице. Съдът е коментирал допусната техническа грешка от страна на ревизиращия екип /посочването на чл. 4, ал. 1, т. 7 КСО, вместо правилния чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО/ като е счел, че същата не влияе на правилността на направените констатации, още повече че погрешното посочване на правно основание не е основание за отмяна акта, при наличието на фактическите основания, подкрепени със съответните доказателства, а и допуснатата грешка е коригирана в решението на горестоящия административен орган. Решаващият състав е приел за неоснователно възражението за изтекла погасителна давност за задълженията за ЗОВ за 2013 г. По отношение на направеното изменение на размера на начислените лихви за 2013 г. с Решение № 157/13.04.2020 г. на директора на Дирекция "ОДОП" – Пловдив, съдът е изложил мотиви, че не се дължи лихва върху авансовите вноски за периода м. 01 - м. 11.2013 г., считано от датата, на която е следвало да бъдат внесени (25-то число на месеца, следващ месеца, за който се отнасят) до датата, на която е станало дължимо задължението, определено в окончателен годишен размер, или в случая за 2013 г. - до 7.05.2014 г. Направен е извод, че правилно е изменен само размерът на дължимите лихви за 2013 г., тъй като за останалата част от периода лихвата е дължима, поради невнасянето на задълженията в срок. В обобщение е формиран извод, че оспорването е неоснователно и жалбата срещу процесния ревизионния акт е отхвърлена. Решението е валидно, допустимо и правилно. Несподелима е тезата на касатора, че при постановяването на атакувания съдебен акт първоинстанционният съд е допуснал съществени процесуални нарушения. Той е обсъдил всички относими към спора доказателства поотделно и в съвкупност, в резултат на което е формирал обосновани фактически и материално законосъобразни правни изводи. Съгласно чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО, лицата, които упражняват трудова дейност като еднолични търговци, собственици или съдружници в търговски дружества и физическите лица - членове на неперсонифицирани дружества, подлежат на задължително осигуряване за инвалидност поради общо заболяване, за старост и за смърт. По свой избор те могат да се осигуряват и за общо заболяване и майчинство. Лицата по чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО са самоосигуряващи се по смисъла на чл. 5, ал. 2 КСО и се осигуряват по ред, определен с Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица. Задължението за осигуряване на лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1, т. 2 и т. 4 КСО, включително собствениците и съдружниците в търговски дружества, възниква от деня на започване или възобновяване на трудовата дейност и продължава до нейното прекъсване или прекратяване. Осигурителните вноски за лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 са за сметка на осигурените лица и се дължат авансово: върху месечен осигурителен доход между минималния и максималния месечен размер на дохода, определен със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за съответната година (ЗБДОО). Окончателният размер на месечния осигурителен доход за тези лица се определя за периода, през който са упражнявали трудова дейност през предходната година, въз основа на доходите, декларирани в справка към годишната данъчна декларация по ЗДДФЛ, който не може да бъде по-малък от минималния месечен осигурителен доход и по-голям от максималния месечен осигурителен доход. Лицата по чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО, които са родени след 31.12.1959 г., се осигуряват и за допълнителна пенсия в универсален пенсионен фонд. Осигурителните вноски за допълнителното задължително пенсионно осигуряване (ДЗПО) се внасят върху доходите, за които се дължат вноски за държавното обществено осигуряване. Здравното осигуряване на горепосочените лица е по реда на чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗЗО. Съгласно цитираната разпоредба те се осигуряват авансово върху месечен доход, който не може да бъде по-малък от минималния месечен размер на осигурителния доход за самоосигуряващите се лица, определен със ЗБДОО, и окончателно върху доходите от дейността и доходите през календарната година, съгласно справката към данъчната декларация по реда на чл. 6, ал. 9 КСО. Неоснователно е оплакването в касационната жалба, поддържано и пред първоинстанционния съд, че не е доказано от органите по приходите, че дружеството [фирма] е извършвало дейност през целия ревизиран период. Правилно съдът е приел, че конкретни данни в подкрепа на това твърдение не се установяват по делото, напротив – безспорно е установено, че са подавани ГДД по чл. 92 ЗКПО през целия ревизиран период от 1.01.2013 г. до 31.12.2018 г. с декларирани приходи и разходи, както и че няма назначено друго лице, което да осъществява оперативното ръководство и представителство. Не се спори, че касаторът не е подавал декларации обр. 1 и обр. 6 по чл. 3, ал. 1, т. 2 и чл. 3, ал. 3, т. 2 от Наредба № Н-8/2005 г. с данни за осигуряването, не е внасял дължимите авансови месечни осигурителни вноски за ДОО, ДЗПО - УПФ и ЗО в качеството на самоосигуряващо се лице, нито е правил изравнителни годишни вноски, поради което законосъобразно с обжалвания ревизионен акт са определени същите върху минималния осигурителен доход за ревизираните периоди. Цитираната в жалбата практика на Върховния административен съд касае различна от установената в настоящия случай фактическа обстановка, поради което е неотносима. Неоснователни са и оплакванията във връзка с допусната техническа грешка от страна на ревизиращия екип. Посочването на чл. 4, ал. 1, т. 7 КСО, вместо правилния чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО, не влияе на правилността на направените констатации. Правилни са и изводите на съда, с които се оставя без уважение направеното възражение за изтекла давност за осигурителните вноски, дължими за 2013 г. В касационната жалбата не се съдържат конкретни доводи за неправилност на решението в частта относно размерите на установените с РА задължения, а осъществената от настоящия състав проверка сочи, че те са определени в съответствие с приложимия материален закон. Достигайки до извод за законосъобразност на РА, Административен съд – Пловдив е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и направеното искане, в полза на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 855, 37 лв. на основание на чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на Осмо отделение,