Решение № 11878 от 8.10.2014 г. на ВАС по адм. д. № 14719/2013 г.

Решение № 11878 от 8.10.2014 г. на ВАС по адм. д. № 14719/2013 г., VIII о., докладчик съдията Димитър Първанов Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на "ЗЪРНЕНИ ХРАНИ - ИЗТОК" ЕАД, ЕИК 124701158, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. "Златен рог" № 22, ет. 8, ап. 20, представлявано от Кирил Стоянов Калудов, срещу решение № 5470 от 12.08.2013 г., по адм. дело № 6617/2012 г. по описа на Административния съд - София град, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт (РА) № 2251100318 от 21.12.2011 г. издаден от Андреана Колева Галчева, на длъжност главен инспектор по приходите при териториалната дирекция (ТД) на националната агенция за приходите (НАП) София, потвърден с Решение № 1183 от 22.05.2012 г. на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" (ОУИ) София при централното управление (ЦУ) на НАП. В касационната жалба се твърди, че съдебното решение е постановено при пороци по чл. 209, т. 3 АПК, изразяващи се в противоречие на съдебното решение с материалния закон - чл. 177 от Закона за данъка върху добавената стойност (ЗДДС), практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) и Съда на Европейския съюз (СЕС). Иска се отмяна на решението. Ответникът по касационната жалба - Директорът на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" (ОДОП) - София при ЦУ на НАП, чрез процесуалният си представител юрисконсулт Горанов иска оставяне в сила на решението и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, намира жалбата процесуално допустима, а по съществото й съобрази следното: По делото е установено, че РЛ е получател по дванадесет фактури, издадени от "БМ ТРЕЙДИНГ - 2010" АД, за периода от 01.06.2010 г. до 31.03.2011 г., по които е приспаднало данъчен кредит. Предмет на фактурите е доставка на пшеница, слънчоглед, съхранение с/о договор, ечемик и царевица. Не е било спорно, че дължимият данък не е бил внесен от доставчика, а РЛ е ползвало пряко данъчния кредит в определените в РА размери. По делото е било спорно единствено знанието на РЛ, че данъка няма да бъде внесен от доставчика. За да отхвърли жалбата на ревизираното лице, първоинстанционният съд е приел за доказани всички елементи на фактическия състав на солидарната отговорност за чужди действия по чл. 177 ЗДДС. Обжалваното решение е правилно постановено. Задължение за внасяне на данък върху добавената стойност (ДДС) по една облагаема доставка на стоки и/или услуги е на доставчика, който се явява като посредник между задълженото лице за данъка (получателя по доставката) и държавата. Законовите предпоставки, за да се ангажира тази солидарна отговорност на получателя, са дължимият данък да не е ефективно внесен като резултат за данъчен период, от който и да е предходен доставчик по облагаема доставка с предмет същата стока или услуга, независимо дали в същия, изменен или преработен вид, и облагаемата доставка е привидна, заобикаля закона или е на цена, която значително се отличава от пазарната. В чл. 177, ал. 1 ЗДДС е посочено, че получателя отговаря за дължимия и невнесен данък, доколкото е ползвал право на данъчен кредит, свързан пряко или косвено с доставката (пряка или предходна). В чл. 177, ал. 2 ЗДДС законодателят е предвидил презумпция за знание от страна на получателя, че данъкът няма да бъде внесен ефективно. В процесния случай приходните органи са признали реалността на доставката и доколкото за получателя е възникнало правото на данъчен кредит, не се оспорва, че то е упражнено законосъобразно. В настоящия случай не е спорно, че данъка не е внесен от доставчика, поради което е налице предпоставката, предвидена в чл. 177 ЗДДС, за да се ангажира солидарната отговорност на получателя по доставката. Правилно първоинстанционният съд е обсъдил всички хипотези, посочени в чл. 177 ЗДДС и е установил, че органите по приходите са доказали съществуването им. Мотивите на първоинстанционния съд в тази насока са правилни и се споделят и от настоящия състав. Първоинстанционният съд правилно е приел, че между РЛ и доставчика няма реално плащане. Представените протоколи за прихващане пред административния орган, не доказват, че вземанията по процесните фактури са погасени. Освен това представените протоколи за прихващане са само по седем от процесните фактурите, а по останалите пет, няма доказателства за направено плащане между дружествата. Двете дружества са свързани лица съгласно разпоредбата на § 1, т. 3 ДОПК и поради това правилно е прието, че РЛ е знаело, че дължимото ДДС, няма да бъде внесено. След като купувачът не е платил на доставчика размера на начисления ДДС по сделките, той не би могъл да има разумно очакване, че доставчикът би могъл да изпълни задължението си за внасяне на начисления ДДС по сделките в републиканския бюджет. Неоснователни са доводите на касатора, че нормата на чл. 177 ЗДДС се намира в противоречие с практиката на ЕСПЧ. Гореизложените мотиви не противоречат на приетото от ЕСПЧ в цитираните от касатора решения. Спорът по делата "Булвест" и "Център за подпомагане на бизнеса" срещу България, се е концентрирал върху осчетоводяването на доставката, която е била платена на доставчика от РЛ. В настоящия казус няма реално плащане от РЛ на доставчика по облагаемите доставки и са налице предпоставките за ангажиране на солидарна отговорност по чл. 177 ЗДДС. Поради изложеното не може да бъде споделена аргументираната с тези съдебни актове теза на дружеството. Неоснователни са доводите на касатора, че нормата на чл. 177 ЗДДС се намира в противоречие с Общностното право. Принципът на допустимост на солидарната отговорност и съответствието му с Директива на Съвета 2006/112/ЕО е потвърдена с решение на Съда ЕО по дело С-384/04, където Съдът посочва, че чл. 21, ал. 3 от Шестата директива (отм.), сега чл. 205 от Директива на Съвета 2006/112/ЕО, позволява законодателство, предвиждащо, че данъчно задължено лице, на което са доставени стоки или услуги, и което е знаело или е имало разумни причини да подозира, че част или целия ДДС, дължим във връзка с тази доставка, или всяка предходна или бъдеща доставка, няма да бъде платен, е солидарно отговорно за неплатения данък. Действително, в решение по обединени дела С-354/03, С-355/03 и С-484/03 съдът подчертава, че отчитането на намерението на друг търговец, различен от данъчно задълженото лице, включено в същата верига на доставка или възможен измамен характер на друга сделка от веригата, предходна или следваща, би било в противоречие с целите на общата система на ДДС, но в т. 59 и т. 61 в решението по обединени дела С-439/04 и С-440/04 се уточнява, че преценката относно това дали данъчно задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че със своята покупка е участвало в сделка, свързана с измамно избягване на ДДС, се извършва от националния съдия въз основа на обективни фактори. Съобразно приетото в решение по дело С-271/06, при зачитане на принципа на пропорционалността, изискването данъчно задълженото лице да предприеме всяка разумна стъпка, която да осигури него самото, че предприетата от него сделка няма да има за последствие участие в отклонение от данъчно облагане не противоречи на Общностното право. При така очертаните принципни постановки, съотнесени към конкретния спор, е правилен изводът на съда, че спрямо РЛ са налице всички предпоставки за възникване на солидарна отговорност по чл. 177 ЗДДС. Оспореното решение не страда от пороците, посочени в касационната жалба и като валидно допустимо и правилно следва да остане в сила. Юрисконсултско възнаграждение на ответника по касационната жалба не следва да се присъжда, защото такова вече е присъдено от първоинстанционния съд в размера по чл. 161, ал. 1 ДОПК. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение