Решение № 11931 от 26.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7706/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Еуро плантс ЕООД, със седалище и адрес на управление [населено място], община Свиленград, чрез адв. Коларова като процесуален представител, срещу решение 5746 от 09.06.2025 г., постановено по адм. дело 1011/2024 г. по описа на Административен съд Хасково. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът прави искане за отмяната му и постановяване на друго, с което оспорената заповед да се обяви за нищожна или да бъде отменена като незаконосъобразна, евентуално - делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав. Ответникът началникът на Регионална дирекция за национален строителен контрол (РДНСК) - Хасково не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, състав на второ отделение, като обсъди доводите на страните и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на Еуро плантс ЕООД срещу заповед ДК-02-Х-3 от 03.09.2024 г. на началника на РДНСК - Хасково, с която на основание чл. 225а, ал. 1 във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ на дружеството е наредено да премахне незаконен строеж, представляващ земно насипна стена/дига (хидротехническо-хидромелиоративно съоръжение), намиращ се в ПИ 48698.106.3 (ПИ 106003, м. Казака), ПИ 48698.106.14, ПИ 48698.106.200 по КККР на землището на с. Младиново, община Свиленград, като изпълнен без строителни книжа. За да постанови този резултат, съдът приема, че заповедта е издадена от компетентен орган по отношение на строеж от трета категория в условията на делегиране на правомощия, в изискуемата от закона писмена форма, като съдържа посочените в чл. 59, ал. 2 АПК реквизити, включително фактическите и правни основания за постановяването й, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалноправните разпоредби. Излага съображения за наличието на строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ, описан в съставения в административното производство констативен акт Х-4 от 16.08.2024 г. като земнонасипна стена/дига с размери - дължина 50 м, ширина 4,60 м на билото на стената и височина от по-ниския терен 5 м, чрез която и вследствие на естествено удълбочаване на терена се образува водосбор. Счита, че няма съществени разлики между описания в констативния акт обект и установеното в заключението на вещото лице по назначената съдебно-техническа експертиза (СТЕ). Съдът не кредитира становището на експерта в частта, в която обектът е определен като селскостопански път строеж четвърта категория, а споделя извода на административния орган, че строежът е трета категория съгласно чл. 137, ал. 1, т. 3, б. б ЗУТ, който се ползва именно като определеното в оспорената заповед съоръжение, доколкото е вододаен източник за дейността на дружеството. Не споделя възражението на жалбоподателя, че той не е извършител на строежа, както и че същият е изпълнен през 1950 1960 г. от ТКЗС. Обосновава извод, че е налице незаконен строеж по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, изграден без одобрени инвестиционни проекти и разрешение за строеж, чието премахване е разпоредено законосъобразно. Анализира наличието на предпоставките за неговата търпимост с оглед твърденията на жалбоподателя, като приема, че в случая не са изпълнени условията на разпоредбата на § 16, ал. 2 ПР ЗУТ предвид липсата на декларирането му пред одобряващите органи. Решението е валидно, допустимо и правилно. Релевантните за спора факти и обстоятелства са установени след обстоен анализ на събраните по делото гласни и писмени доказателства, вкл. и заключението на съдебно-техническата експертиза. Подробно са обсъдени възраженията и доводите на страните. Фактическите констатации се подкрепят от приетите доказателства. Възражението на касатора за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила е неоснователно. Не се сочат конкретни аргументи в тази насока. Наведените в касационната жалба доводи се отнасят до обосноваността на съдебния акт и преценката на съда за съответствието му с материалния закон. От данните по делото се установява по несъмнен начин, че описаната в заповедта земно насипна стена/дига представлява строеж според дефиницията на § 5, т. 38 ДР ЗУТ, трета категория съгласно разпоредбата на чл. 137, ал. 1, т. 3, б. б ЗУТ, за изграждането на който са изискуеми одобрен проект и строително разрешение. Правилно първоинстанционният съд не се съобразява със заключението на вещото лице, че строежът представлява част от изпълнен по-рано селскостопански път и по тази причина същият следва да се определи като строеж четвърта категория на основание чл. 8, ал. 1, т. 1 от Наредба 1/2003 г. за номенклатурата на видовете строежи. От приложения към констативния акт и към заключението на СТЕ снимков материал е видно, че безспорно е изпълнена дига към водоем 3, като ползването на билото на обекта и като път не променя неговото естество и предназначение. Неоснователно е твърдението на касатора, че категорията на строежа е определена неправилно, а оттук неправилно е преценена и компетентността на органа, издал оспорената заповед. Настоящият състав споделя извода на първоинстанционния съд, че процесният строеж е трета категория, тъй като представлява част от напоително съоръжение за нуждите на изграденото от касатора стопанство за отглеждане на определени агрокултури - ягоди, малини и др. Ползването му с тази цел се потвърждава и от дадените по делото свидетелски показания. От данните по делото е видно, че от касатора са извършвани изкопни дейности за оформяне на дигата, ползваща се и за селскостопански път. Според чл. 225, ал. 1 ЗУТ началникът на Дирекцията за национален строителен контрол или упълномощено от него длъжностно лице издава заповед за премахване на незаконни строежи от първа, втора и трета категория или на части от тях. По делото е представена заповед РД-13-177/20.06.2024 г. на началника на ДНСК, с която същият предоставя на началниците на регионални дирекции за национален строителен контрол определени негови правомощия по ЗУТ, както и да издават заповеди по чл. 225, ал. 1 ЗУТ за премахване на незаконни строежи по смисъла на чл. 225, ал. 2 ЗУТ от първа до трета категория включително. При тези данни съдът достига до правилен извод, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган и е валиден акт. Неоснователно е възражението на касатора, че заповедта е неясна, тъй като в нея не е индивидуализирано точното местонахождение на строежа, чието премахване е наредено. Както в констативен акт Х-4 от 16.08.2024 г., така и в оспорената заповед, издадена въз основа на него, е посочено местоположението на строежа, а именно че той се намира в ПИ 48698.106.3 собственост на дружеството, в ПИ 48698.106.14 и ПИ 48698.106.200 собственост на община Свиленград. В констативния акт обектът е описан с размери и са приложени негови снимки. Всички тези данни в съвкупност указват по безспорен начин разположението на строежа и го индивидуалезират достатъчно ясно и точно, поради което няма съмнение относно обхвата на разпореденото за премахване. При наличието на данни за незаконен строеж е необходимо да се изследва дали са налице предпоставките за търпимост по § 16 ПР ЗУТ или § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ, доколкото търпимите строежи не подлежат на премахване. Настоящият състав счита, че в решението си първоинстанционният съд не провежда пълен анализ на относимата за строежа хипотеза с оглед времето на изпълнението му, посочено от жалбоподателя, а се ограничава до разглеждане на предпоставките по § 16, ал. 2 ПР ЗУТ. Това обаче не се отразява на крайния му извод за нетърпимост на строежа. Едно от условията за прилагане на режима за търпимост е строежът да е изпълнен в определени от закона периоди. Доказването на времевия период на извършване на строителството е от съществено значение при определяне на правната норма, относима за конкретния случай. Служебно задължение на съда е да събере доказателства и да направи констатации в тази насока. Правилно първоинстанционният съд не споделя довода на жалбоподателя, че строежът е изпълнен през 50 60-те години на ХХ-ти век от ТКЗС. По делото не са представени писмени доказателства в подкрепа на това твърдение, а свидетелските показания в тази насока не почиват на преки впечатления на разпитаните по делото свидетели, тъй като с тях се пресъздава мнението на трети лица. Не следва да се взема предвид и становището на вещото лице в частта, в която посочва, че обектът е изграден в периода, когато е ставало устройването на ТКЗС, с. Младиново, доколкото направените констатации не се подкрепят от конкретно документално или техническо изследване в тази връзка. В оспорената заповед е посочено, че строителството е изпълнено в периода 2016 2017 година, което приблизително съвпада с посоченото от свидетелите време на техни първи преки впечатления за съществуването на обекта. При разпит на свидетеля Н. Н. С., проведен в съдебно заседание на 07.02.2025 г., същият твърди, че през 2014 г. за първи път посещава мястото и строежът вече е съществувал. В същото съдебно заседание е разпитан и свидетелят И. А. Ш., който потвърждава, че обектът е съществувал към 2016 г., когато идва в България. С оглед наличните данни по делото най-ранната година, през която е установено съществуването на строежа, е 2014 г. От свидетелските показания се установява още, че водоемът представлява бивш язовир, ползва се за напояване за нуждите и дейността на дружеството, като се поддържа чрез изгребване на земна маса и отнемане на горния наносен слой. При липса на други данни тази година следва да се възприеме и като време на извършване на строителството. ЗУТ предвижда няколко периода на изпълняване на строежите, обуславящи тяхната търпимост строежи, извършени до 07.04.1987 г. (§ 16, ал. 1), извършвани в периода 08.04.1987 г. 30.06.1998 г. (§ 16, ал. 2) или в периода 30.06.1998 г. 01.01.2001 г. (§ 16, ал. 3). С разпоредбата на § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ не се отменят изискванията и времевите периоди, предвидени в § 16 ПР ЗУТ. Предвиденият в него режим на търпимост не обхваща всички незаконни строежи, изградени до 31.03.2001 г., а се отнася само до тези, които не попадат в приложното поле на § 16, ал. 1-3 ПР ЗУТ. С тази норма се създава нов четвърти период относно строежи, изградени от 02.01.2001 г. до 31.03.2001 г. Предвид възприетата в случая година на изпълнение на строежа 2014 г. правилата за търпимост по § 16, ал. 1-3 ПР ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ не са приложими. Дори и да бъде възприета тезата на касатора, основана на свидетелските показания, че обектът е изпълнен през 50 60-те години на ХХ-ти век, то в този случай според очертаните по-горе периоди би била приложима нормата на § 16, ал. 1 ПР ЗУТ. Съгласно посочената разпоредба, за да се приеме строежът за търпим, той следва да отговоря кумулативно на три условия: 1. Да е изграден до 7 април 1987 г.; 2. Да е допустим съгласно подробен градоустройствен план, действал към момента на извършване на строежа или сега действащия план; 3. Да е допустим по правилата и нормативите, действали по време на извършването му или съгласно сега действащите такива според ЗУТ. От наличните по делото данни се установява безспорно, че процесният строеж се намира в земеделска територия извън строителните граници на населеното място. През 50 60-те години на ХХ-ти век действа Законът за планово изграждане на населените места (обн. ДВ. бр. 227 от 01.10.1949 г., отм. ДВ. бр. 29 от 10.04.1973 г.), както и следните подзаконови нормативни актове: през 50-те години действат Правилникът за планово изграждане на населените места (обн. ДВ. бр. 51 от 02.03.1950 г., отм. ДВ бр. 76 от 20.11. 1960 г.) и Наредбата за строежите по чл. 102, 103 и 210 от Правилника за планово изграждане на населените места (обн. ДВ. бр. 149 от 26.06.1950 г., отм. ДВ. бр. 76 от 20.09.1960 г.), а през 60-те години действат Правилникът за прилагане на Закона за планово изграждане на населените места (обн. ДВ. бр. бр.76 от 20.09.1960 г., отм. ДВ. бр.62 от 7.08.1973 г.) и Строителните правила и норми за изграждането на населените места (обн. ДВ. бр.75 от 18.09.1959 г. отм. ДВ. бр. 69 от 02.09.1977 г). Според цитираните нормативни актове извън строителните граници на населените места се допуска изграждането само на определен вид обекти, между които и резервоари (§ 16 от Наредбата за строежите по чл. 102, 103 и 210 от Правилника за планово изграждане на населените места и § 103 от Строителните правила и норми за изграждането на населените места). За изграждането на тези обекти обаче се изисква решение на съответните окръжни и градски градоустройствени съвети при действието на посочената наредба, съответно - разрешение от председателя на изпълнителния комитет на окръжния, съответно градския народен съвет, след съгласуване на идейнозастроително решение с Държавния комитет по строителство и архитектура при действието на строителните правила и норми. В разглеждания случай няма представени доказателства за изпълнение на посочените изисквания. При извършването на преценка дали строежът е допустим по ЗУТ, следва да се има предвид разпоредбата на чл. 12, ал. 2 ЗУТ, според която застрояване се допуска само ако е предвидено с влязъл в сила подробен устройствен план и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Наредба 19 за строителство в земеделските земи без промяна на предназначението им (обн., ДВ, бр. 85 от 6.11.2012 г., в сила от 6.11.2012 г.) допуска застрояване на земеделски земи без промяна на предназначението им с обекти, които са свързани с ползването и са съвместими с функциите на земята (чл. 2, ал. 1 от наредбата), вкл. резервоари и водоеми съгласно списъка по чл. 2, т. 1, т. 2 от подзаконовия нормативен акт. За тази цел в зависимост от големината на имотите се изисква виза за проектиране или подробен устройствен план план за застрояване (чл. 2, ал. 2 от наредбата), каквито в случая липсват. Предвид посочените изисквания строежът не е допустим както по правилата и нормативите, действали през 50 60 -те години на миналия век, така и съгласно ЗУТ. Съответно, търпимост по § 16, ал. 1 ПР ЗУТ не може да бъде обоснована дори ако се приеме, че строежът е изпълнен в периода, твърдян от касатора. Предвид изложеното обжалваното решение е правилно като резултат, поради което следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221 ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,