Решение № 12787 от 26.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6190/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение 2318 от 21.03.2024г., постановено по адм. д. 2460/23г. Административен съд Бургас,ІІ-ри състав , е отхвърлил жалбата на Техноинженеринг 2000 ЕООД гр.Бургас, ЕИК 131386215, против Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ 250/25.10.2023г. на директора на Басейнова дирекция Дунавски район към Министерство на околната среда и водите, с който е определена дължима сума по разрешителни РВО-7/08.08.2011 г. и РВО-8/08.08.2011 г. в общ размер на 78 602,86 лв. и лихва 28 622,64 лв. С решението съдът е осъдил жалбоподателя да заплати на ответната страна разноски по делото в размер на 100лв. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от Техноинженеринг 2000 ЕООД, ЕИК 131386215, със седалище и адрес на управление гр.Бургас, [жк], [зона], [адрес], представлявано от управителя И. Жеков, приподписана от пълномощника му адв.Г. Кутиев. В жалбата се прави оплакване, че решението на административния съд е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на жалбата. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд Бургас и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени оспорения акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ на директора на Басейнова дирекция Дунавски район . Ответният по касационната жалба на директор на Басейнова дирекция Дунавски район - Плевен чрез своя процесуален представител главен юрисконсулт И. Стоилов взема становище за неоснователност на същата. Претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е не основателна. С решението си Административен съд Бургас е отхвърлил жалбата на Техноинженеринг 2000 ЕООД гр.Бургас, ЕИК 131386215, против Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ 250/25.10.2023г. на директора на Басейнова дирекция Дунавски район към Министерство на околната среда и водите, с който е определена дължима сума по разрешителни РВО-7/08.08.2011 г. и РВО-8/08.08.2011 г. в общ размер на 78 602,86 лв. и лихва 28 622,64 лв. Административният съд е описал подробно установената фактическа обстановка по издаване на оспорения АУПД, в това число издадените разрешителни за ползване на повърхностен воден обект, сроковете на действието им, подавани отчети от дружеството, изпратеното уведомително писмо от административния орган за откриване на производство по издаване на АУПДВ, ведно с покана за доброволно изпълнение, възраженията на задълженото лице, първоначално издаденият АУПДВ, който е бил отменен при административното му оспорване от министъра на околната среда и водите, събраните допълнително доказателства при повторното административно производство, основанията за издаването на акта и начина на определяне на задълженията по него. Решаващият съд е изложил мотиви, защо приема, че подадената до него жалба от дружеството е допустима предвид възраженията на административния орган в обратния смисъл. При извършената проверка по реда на чл.168,ал.1 АПК е прието, че оспореният акт е издаден от компетентен орган по реда на чл.195б от Закона за водите /ЗВ/, по реда на чл.166,ал.2 ДОПК, при спазване на изисквания на чл.57 и чл.59 АПК относно формата, поради което не страда от пороци, водещи до неговата нищожност. Прието е още, че в административното производство не са допуснати съществени процесуални нарушения. За да се произнесе по материалната законосъобразност на акта, съдът е очертал на първо място правната рамка на спора. Посочено е, разпоредбата на чл.44, ал.1 от ЗВ въвежда общ разрешителен режим, приложим във всички случаи, освен за предвидените изключения, и в частност за водовземане от повърхностни или от подземни води (чл.46, ал.1, т.1, буква ж ) и за изземване на наносни отложения от повърхностни водни обекти (чл.46, ал.1, т.4), като за водовземане и ползване на водните обекти с цел стопанска дейност чл.8, ал.2 от ЗВ определя да се заплаща такса за използването на природния ресурс като гаранция за създаване на еднакви условия за стопанска дейност на всички граждани и юридически лица, което според ал.3 на чл.8 от ЗВ не освобождава лицата, осъществяващи тези дейности, от задължението да опазват околната среда. Посочено е, че предвидените в чл.194 от ЗВ такси са част от икономическото регулиране на дейностите по управление на водите, основаващо се на основните положения в чл.192, ал.1 от закона и на Директива 2000/60/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 октомври 2000 година за установяване на рамка за действията на Общността в областта на политиката за водите /Рамкова директива за водите/. Добавено е, че разпоредбата на чл.194 от ЗВ регламентира различни дейности по използване на водите, подлежащи на заплащане на такси, и начина на определяне на тези такси, а таксите за ползване на воден обект за изземване на наносни отложения от река Дунав и водохранилищата са регламентирани в чл.194, ал.1, т.2, буква а от ЗВ. Отбелязано е, че принципът, установен в чл.194, ал.4, т.1 от ЗВ, е определяне на таксата за изземване на наносни отложения от река Дунав на база разрешения обем на изземване. Таксите за индивидуално използване на водите и водните обекти съгласно разпоредбата на чл.43, ал.4 от ЗВ и размерът на таксите по ал.1, т.1 3, начинът и редът за тяхното изчисляване и заплащане съгласно чл.194, ал.6 се определят с тарифа, приета от Министерския съвет. Административният съд е посочил, че в случая са приложими разпоредбите на Тарифа за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване (обн., ДВ, бр. 2 от 6.01.2017 г., в сила от 1.01.2017 г.) (Тарифата) е приета с Постановление 383 от 29.12.2016 г. на Министерския съвет на Република България, като нормите на чл.4 и чл.13 от тарифата уреждат таксите за ползване на воден обект за изземване на наносни отложения от река Дунав и водохранилища, като възпроизвеждат изцяло разпоредбата на чл.194, ал.4, т.1 във връзка с ал.1, т.2 от ЗВ. Решаващият съд е определил като неоснователни възраженията на жалбоподателя относно начина на определяне на таксата, и че след като не се възползвал от възможността за изземване на наносни отложения от река Дунав, не дължи такса по чл.194, ал.1, т.2, б. а от Закона за водите /ЗВ/. В тази насока е дадено тълкуване на нормата на чл.194,ал.4,т.1 ЗВ и мотивите на законодателя за нейното изменение /л.284 от делото/. Посочено е, че доводи, аналогични на жалбоподателя, са разглеждани в производството пред Конституционния съд при постановяването на Решение 5 от 14.06.2022г. по к.д. 13/2021г., където е направен пълен анализ на различните режими за събиране на такси по ЗВ и е изграден извод, че чл.194,ал.4,т.1 ЗВ не е противоконституционен. Изграден е извод, че след като е носител на редовни и валидни разрешителни за ползване на повърхностен воден обект, с цел изземване на наносни отложения от коритото на р. Дунав, жалбоподателят дължи и съответните такси за това, без значение дали реално е осъществил изземване на наносни отложения, като в случая Директора на БДДР, действа в условията на обвързана компетентност при определяне на дължимата такса и не е налице възможност за преценка как да се изчисли таксата. На отделен ред първоинстанционният съд е изложил мотиви по възражението на жалбоподателя, че след като процесните разрешителни са издадени преди влизане в сила на промените на механизма на изчисляване на таксите за ползване на повърхностен воден обект, новите такси не са приложими към първоначалното максимално количество. Изложени са мотиви, че нито в Тарифата, нито в Закона за водите е предвидена възможност за изключване от приложното поле на Тарифата заварените разрешителни; напротив изричната делегация за издаване на Тарифата за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и замърсяване се намира в чл.194, ал.6 от ЗВ. Посочено е, че именно тази законова разпоредба препраща към тарифата относно размера на таксите по ал.1, т.1 3 от чл.194 от ЗВ, начина и реда за тяхното изчисляване и заплащане. Съдът е отбелязал, че съгласно § 2 от заключителните разпоредби на постановлението е посочено, че то влиза в сила от 1 януари 2017 г. , според разпоредбата на чл.194, ал.1, т.1, б. а и т.2 и т.3 от ЗВ за правото на използване на водите се заплащат такса за водовземане и такса за ползване на воден обект и такса за замърсяване, в който смисъл е и разпоредбата на § 9 от ПЗР на ЗВ, където също е указано, че когато използването на водите се осъществява на основата на издадени разрешителни или без основание, лицето, използващо водите, дължи заплащане на таксите, предвидени в този закон, считано от влизането в сила на тарифите, предвидени от този закон, независимо от етапа, на който се намира процедурата за издаване или преоформяне на разрешителното му. Решаващият съд е приел, че с обжалвания АУПДВ размерът на дължимата такса за ползване на воден обект е определен въз основа на посочените нормативни актове и Тарифата за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване, като предвид гореизложеното Тарифата се прилага и за заварените към приемането й разрешения. Съдът е възпроизвел в решението относимите разпоредби от Тарифата чл.4, ал.1, според който таксите за ползване на воден обект за изземване на наносни отложения от река Дунав и водохранилища се определя на базата на разрешения обем на изземване и чл.13,ал.1, според който таксата за ползване на воден обект за изземване на наносни отложения от река Дунав и водохранилища се определя по следната формула: Т = Е х W, където: Т е размерът на дължимата такса в лв.; Е единичният размер на таксата в лв. /куб. м; W размерът на разрешения обем на изземване в куб. м. , алинея 2 на чл.13 определя единичният размер на таксата за ползване на воден обект за изземване на наносни отложения е 2,55 лв. /куб. м. Направен е краен извод, че съобразявайки издадените разрешителни и посочените в тях обеми на ползване, административният орган правилно е изчислил размера на дължимата такса за отделните периоди, поради което оспорения АУПДВ се явява законосъобразен, а жалбата срещу него следва да бъде отхвърлена. Решението на Административен съд Бургас е правилно и законосъобразно. В касационната жалба на Техноинженеринг 2000 ЕООД се поддържат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Излагат се доводи, че решаващият съд не е съобразил, че предмет на акта, който е оспорен, са две разрешителни, в които липсва посочване на разрешеното количество инертни материали, които могат да бъдат добивани, съответно неправилно е приел, че фактът, че дружеството не е добивало инертни материали по двете разрешителни, е неотносим към спора. На отделен ред се поддържат оплаквания, че първоинстанционният съд не отговорил на аргументите, изложени в жалбата, че в решенията за продължаване на срока на разрешителните изрично е записано, че разрешителните и условията към тях остават непроменени, от което следва, че по отношение на тях се запазва нормативната рамка, действаща към 2015г. , отделно от това, дружеството не е уведомявано за промяна в Тарифата за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване. Поддържа се и оплакване, че от страна на басейнова дирекция към дружеството не са изпращани фактури за дължите такси, за да може същото да бъде уведомено за дължимите суми и да поиска спиране на действието на разрешителните. По направените оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното: По делото няма спор за факти и същите правилно са възприети и възпроизведени от първоинстанционния съд. Правилно е определен и основният спорен въпрос дължи ли се такса по издадените разрешителни за ползване на повърхностен воден обект и в какъв размер. Даденият положителен отговор на спорния въпрос от страна на първоинстанционния съд е логически обоснован на фактите и доказателства по делото и при правилно тълкуване на материалния закон. С оспорения акт за установявяне на публично държавно вземане е определено задължение за такса за ползване на воден обект - изземване на наносни отложения от река Дунав и водохранилища съгласно чл. 194,ал.1, т.2, б. а от Закона за водите. Според чл.194,ал.4,т.1 от същия закон, този вид такса се определя на базата на разрешен обем на изземване. Наведените в касационната жалба оплаквания, че предмет на акта, разглеждан от първоинстанционния съд, са двете издадени на дружеството разрешителни за ползване на повърхностен воден обект, в които няма посочен обем на разрешеното количество материали, които могат да бъдат добивани, което не е съобразено от съда, са неоснователни. На първо място, предмет на спора по делото е акт, с който са определени задължения, свързани с издадени разрешителни, а не самите разрешителни. На второ място, след като по силата на закона таксата в тази хипотеза се определя на базата на разрешен обем на изземване, е без значение, че в разрешителните не е посочено количеството материали, които могат да бъдат добивани. Наведените доводи на касатора за неправилно приложение на материалния закон, обосновани с това, че то не е добивало инертни материали на база на издадените му разрешителни, поради което не дължи такса за това, също не могат да бъдат споделени. При условията на чл.221,ал.2 АПК настоящата съдебна инстанция напълно споделя изложените аргументи от първоинстанционния съд по това възражение, без да е необходимо те да бъдат преповтаряни. Не могат да бъдат споделени и оплакванията на касатора, че от страна на първоинстанционния съд е допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващи се в необсъждане на доводи на страната. Както бе посочено по-горе, решаващият съд е направил внимателен анализ на приложимите правни разпоредби и е отговорил на доводите на жалбоподателя защо в случая са приложими разпоредбите на Тарифата за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и замърсяване в съответната редакция. В допълнение следва да бъде посочено, че относимите по спора разпоредби на Тарифата са били оспорени от жалбоподателя пред Върховния административен съд, като с влязло в законна сила решение 9323 от 21.10.2022г., постановено по адм.д. 12312/2020г. на ВАС, второ отделение, жалбата му е била отхвърлена. Басейнова дирекция няма задължение да изпраща фактури за дължимите суми по издаденото разрешение, съответно да уведомява носителят на правото на ползване за възникнали промени в режима за определяне на дължимите такси, поради което оплакванията в този смисъл също са неоснователни. Като е стигнал до краен извод за законосъобразност на оспорения АУПДВ и е отхвърлил жалбата като неоснователна, Административен съд Бургас е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл.221,ал.2 АПК следва да бъде оставено в сила. При този изход на процеса дружеството касатор следва да бъде осъдено да заплати на ответната Басейнова дирекция Дунавски район - Плевен разноски по делото за настоящата съдебна инстанция в размер на 100лв., съставляващи юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното и на осн.чл. 221, ал.2 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,