Решение № 15442 от 14.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8391/2020 г.

Решение № 15442 от 14.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8391/2020 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба от [фирма], [населено място], с предишно наименование [фирма], чрез процесуален пълномощник, срещу Решение № 132/24.06.2020 год., постановено по адм. дело № 73/2019 год. по описа на Административен съд – Велико Търново, с което е отхвърлена жалбата му срещу Ревизионен акт /РА/ № Р-04000418001286-091-001/18.10.2018 г., поправен с РА № П-04000418190161-003-001/23.10.2018 г., издадени от органи по приходите при ТД на НАП- Велико Търново, потвърден с Решение № 7/08.01.2019 г. на Директора на Дирекция "ОДОП" - Велико Търново. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че първостепенният съд не е съобразил, че оспореният РА е издаден след извършване на втора ревизия след отмяна по административен ред на предходен РА за същите данъчни задължения и периоди, в която срокът за извършването й е продължен от изпълнителния директор на НАП. Намира, че от същия орган е следвало да се възложи и повторната ревизия и тъй като това не е сторено, то оспореният РА е нищожен. Сочи, че на самостоятелно основание той е недействителен в частта относно д. п. м. 01.2015 г. за установеното задължение за ДДС над 48 178. 75 лв. до 59 999. 80 лв., тъй като с предходния РА е отказано частично правото на приспадане на данъчен кредит по фактура № 21/19.01.2015 г., издадена от [фирма] в размер на 48 175. 75 лв. Подчертава, че при първото обжалване по административен ред РА в частта, с която е признато право на приспадане за сумата от 11 821. 05 лв. по същата фактура не е обжалван поради липса на правен интерес и е влязъл в сила, с оглед на което е недопустимо при повторното ревизионно производство да се отказва право на приспадане на целия данъчен кредит по посочената фактура. Навежда доводи, че събраните доказателства установяват посочените плащания по фактурата, издадена от [фирма], включително и чрез извършеното между страните прихващане, както и реалното извършване на доставките по фактурите, издадени от [фирма] и [фирма]. Подчертава, че в частта относно определената с РА лихва за д. п. м. 04.2016 г. първостепенният съд не е посочил правното основание за начисляването й. В подкрепа на тезите си развива подробни аргументи в жалбата, позавава се и на цитираната практика на СЕС и претендира отмяна на атакуваното решение и обявяване на нищожността, респективно - отмяна на РА, ведно с присъждане на осъществените разноски. Ответникът по касационната жалба – Директорът на Дирекция "ОДОП" – Велико Търново, чрез процесуален представител, с писмен отговор оспорва основателността й и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на Първо отделение, след като съобрази наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд –Велико Търново е обосноваността и законосъобразността на Ревизионен акт / РА/ № Р-04000418001286-091-001/18.10.2018 г., поправен с РА № П-04000418190161-003-001/23.10.2018 г. на органи по приходите при ТД на НАП- Велико Търново, потвърден с Решение № 7/8.01.2019 г. на Директора на Дирекция "ОДОП" - Велико Търново, с който за " [фирма] / с настоящо наименование [фирма]/ в резултат на отказано признаване на право на приспадане на данъчен кредит за д. п. м. 01., м. 06. и м. 07.2015 г. е установен допълнително дължим ДДС за внасяне в размер на 103 367. 66 лв., ведно с лихва за забава в размер на 38 530. 49 лв., както и за д. п. м. 04.2016 г. са начислени лихва за забава в размер на 4 324. 21 лв. За да достигне до извод за законосъобразност на обжалвания РА първоинстанционният съд е приел следното от фактическа и правна страна: Ревизията е възложена в изпълнение на Решение № 45/26.02.2018 г. на Директора на Дирекция "ОДОП" - Велико Търново, с което е отменен РА № Р-04000416003202-091-001/1.12.2017 г. и преписката е върната за възлагане на нова ревизия за определяне на задълженията по ЗДДС за данъчните периоди м. 01, м. 06 и м. 07.2015 г. и м. 04.2016 г. В хода на ревизията органите по приходите са констатирали, че не е осъществена доставка от [фирма] по договор с ревизирания от 5.12.2014 г., във връзка с която е издадена фактура за авансово плащане № [ЕГН]/19.01.2015 г. на стойност 359 998. 80 лв. с ДДС. Поради това са приели, че не е установено настъпване на данъчното събитие досежно плащането по фактура № [ЕГН]/19.01.2015 г., издадена от [фирма], с оглед на което същата се явява издадена без основание и за получателя по нея не е възникнало право на приспадане на данъчен кредит. След анализ на събраните доказателства, относими към 6 бр. фактури, издадени от [фирма], с предмет – "краве сирене и кашкавал" органите по приходите са приели, че доставките не са реално извършени, с оглед на което и на основание чл. 70, ал. 5 ЗДДС са отказали признаване на право на приспадане на данъчен кредит по тях. Претендираното от ревизирания данъчно предимство е отказано и за фактурите, издадени от [фирма] поради неустановеност на материалната, техническа и кадрова обезпеченост на доставчика за осъществяването на доставките съгласно събраните доказателства в извършена му ревизия. За данъчен период м. 04.2016 г. органите по приходите са съобразили, че на 4.04.2016 г. между [фирма] и [фирма] е постигнато съгласие за разваляне на договор за покупко- продажба на недвижими имоти и издаване на кредитно известие към издадената фактура за авансово плащане. Кредитното известие № [ЕГН] е издадено от продавача на 4.04.2016 г., но е отразено в ДП на ревизирания за данъчен период м. 08.2016 г., с оглед на което и на основание чл. 124, ал. 5 ЗДДС са счели, че регистрираното лице дължи лихви за забава за периода 16.05. - 14.09.2016 г. в размер на 4 324. 21 лв. В хода на съдебното производство са приети писмени доказателства, представени и от двете страни, както и заключенията по проведената ССчЕ, единична и тройна СГрЕ, кредитирани от съда като обективно и компетентно дадени. На основание чл. 193 ГПК вр. с § 2 ДР ДОПК е открито производство по оспорване на автентичността на представените във връзка с доставките от [фирма] фактури, приемо- предавателни протоколи, складови/стокови разписки, търговски документи, спогодба от 19.06.2015 г. и пътни листи, които съдът е приел за неистински поради неполагане на подписите в тях от законния представител на дружеството - доставчик. За неавтентични са признати и фактурите, описите към тях, приемо- предавателните протоколи, ПКО и ЧМР, съпътстващи доставките от [фирма] поради неподписването им от представляващия дружеството – доставчик. При тази фактическа установеност първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентни органи и при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Преценил е, че при повторна ревизия срокът за извършването й не следва да бъде продължаван по реда на чл. 114, ал. 4 ДОПК със заповед на изпълнителния директор на НАП, поради което доводите на оспорващия за нищожност на РА са неоснователни. Счел е, че установеният при втората ревизия по- висок размер на данъчното задължение за д. п. м. 01.2015 г. в сравнение с този по първия, отменен РА, не влошава положението на жалбоподателя, поради което и в тази си част оспорения РА е действителен. Относно непризнатото право на приспадане по данъчен кредит по фактурата за авансово плащане, издадена от [фирма] решаващият състав е съобразил, че уговорената доставка по договора от 5.12.2014 г. не е извършена, поради което е приел, че законосъобразно ревизиращите са изискали коригиране на приспаднатия данък от получателя. За доставките по фактурите, издадени от [фирма] съдът е преценил, че представените неавтентични документи не установяват предаването на правото на разпореждане със стоките като собственик от доставчика на получателя. Подчертал е, че липсват " специфични доказателства", съпътстващи търговията със стоки от животински произход, съставени съгласно Закона за ветеринарно медицинската дейност, Закона за храните и приложимите подзаконови нормативни актове. Позовал се е и на констатациите в издаден на доставчика РА, съгласно които през процесния данъчен период той не е разполагал с доставените количества сирене и кашкавал. Спрямо доставките по фактурите, издадени от [фирма] съдът е достигнал до аналогични крайни изводи с оглед неавтентичността на представените доказателства, съпътстващи стопанските операции и констатациите в РА, издаден на доставчика. За определените лихви за забава за данъчен период м. 04.2016 г., начислени за периода 16.05.2016 – 14.09.2016 г. поради неотразяване на издаденото от [фирма] кредитно известие от 4.04.2016 г. в същия данъчен период, решаващият състав е съобразил разпоредбата на чл. 124, ал. 5 ЗДДС, въз основа на която е достигнал до извод за законосъобразност на РА и в тази му част. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, но частично неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Неоснователна е тезата на касатора, че оспореният РА е нищожен, тъй като е издаден в ревизионно производство, чийто срок за извършването му не е продължен от изпълнителния директор на НАП. Независимо, че ревизията е повторна, то сроковете за провеждането й не са обвързани със сроковете за осъществяване на първата ревизия, поради което не е необходимо на това основание те да се продължават със заповед за удължаване на срока по чл. 114, ал. 4 ДОПК на изпълнителния директор на НАП. Визираната разпоредба е приложима когато сроковете по ал. 1 и ал. 2 се окажат недостатъчни поради особена фактическа сложност на конкретния случай, но при процесната повторната ревизия тези срокове са спазени. В своята практика ВАС многократно е уточнявал, че само по себе си неспазването на срока за извършване на ревизията не обуславя нищожност на издадения РА, а единствено е основание да не се вземат предвид извършените след срока процесуални действия и събраните въз основа на тях доказателства. Основателни са доводите в касационната жалба за нищожност на РА в частта, с която за д. п. м. 01.2015 г. е отказано признаване на право на приспадане на данъчен кредит в размер над 48 178. 75 лв. до 59 999. 80 лв. по фактурата, издадена от [фирма]. С първия, отменен по административен ред РА, за този данъчен период и по тази фактура е отказан частично данъчен кредит само в размер на 48 178. 75 лв., поради което неправилно първоинстанционният съд е приел, че за разликата над нея, до пълния размер на ползвания данъчен кредит, първият РА не е влязъл в сила. Напротив, в тази му част, с изтичането на 14- дневния срок от съобщаването му, е настъпил неговия стабилитет, тъй като ревизираният не го е обжалвал поради липса на правен интерес. Противно на приетото от съда, при повторна ревизия, приключваща с РА, с който се установява по- висок размер на данъчното задължение за същия данъчен период и на същото фактическо и правно основание спрямо определеното с първия, отменен РА, се нарушава съдържащата се чл. 155, ал. 8 ДОПК забрана за влошаване на положението на жалбоподателя. Именно той е инициирал производството пред решаващия орган, а в изпълнение на издаденото решение при административното обжалване е образувана и повторната ревизия. След като решаващият орган не е сезиран от ревизирания поради неоспорването на РА по административен ред в тази му част, то обективните предели, в които Директорът на дирекция "ОДОП" може да отмени първия РА и да върне преписката на органа, издал ЗВР, са дефинирани от обхвата на обжалването по чл. 152, ал. 1 ДОПК. Ето защо, при наличието на частично влязъл в сила РА, с който е признат данъчен кредит по същата фактура в размер на 11 521. 05 лв., повторното установяване на данъчно задължение в този размер за същия период може да стане само по специалния ред за изменение на задължения за данъци и задължителни осигурителни вноски по чл. 133 и чл. 134 ДОПК. Тъй като същият не е приложен и ревизията не е възложена от териториалния директор, то в тази му част процесното ревизионно производство е недопустимо, а оспореният РА е нищожен. Като е приел друго, първоинстанционният съд е постановил неправилно в тази му част решение, което следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което се обяви нищожността на РА в тази му част относно отказаното право на приспадане на данъчен кредит за данъчен период м. 01.2015 г. в размер над 48 178. 75 лв. до 59 999. 80 лв., ведно със следващите се лихви за забава. /в този смисъла и Решение № 6604 от 15.05.2013 г. по адм. д. № 12143/2012 Г., VІІІ отд. на ВАС и Решение № 7895 от 13.06.2018 г. по адм. д. № 14045/2017 Г., VІІІ отд. на ВАС. / Несподелими са аргументите на касатора относно претендираното данъчно предимство за д. п. м. 01.2015 г. по фактурата за авансово плащане, издадена от [фирма]. Независимо от извършеното частично плащане и прихващане на насрещни парични задължения между продавача и купувача по договора от 5.12.2014 г., определящо е, че доставките, по повод които е издадена фактурата за авансово плащане не са извършени. Нормата на чл. 25, ал. 7 от ЗДДС предвижда, че когато преди да е възникнало данъчно събитие по ал. 2, 3 и 4, се извърши цялостно или частично авансово плащане по доставка, данъкът става изискуем при получаване на плащането (за размера на плащането), с изключение на получено плащане във връзка с вътреобщностна доставка. Нейният логически анализ сочи, че плащането не представлява данъчно събитие, но ЗДДС регламентира изискуемост на данъка, респ. възможност за приспадане на данъчен кредит при наличие на плащане, но само ако са налице достатъчно доказателства, които да сочат, че след това плащане е налице и реално предаване на стоката. В този смисъл са и разясненията на СЕС, дадени с Решението по дело C-107/13 ("Фирин"), според което чл. 65, чл. 90, параграф 1, чл. 168, буква а), чл. 185, параграф 1 и чл. 193 от Директива 2006/1128 ЕО на Съвета трябва да се тълкуват в смисъл, че изискват корекция на правото на данъчен кредит за авансово плащане, когато доставката не е извършена, въпреки, че доставчикът все още дължи този данък и не е възстановил авансово платената сума. В случая самият ревизиран изрично е заявил, че доставката, за която е платен частично аванс по процесната фактура не е извършена дори и към момента на депозиране на писмените му обяснения, поради което правилно първоинстанционният съд е приел, че законосъобразно с РА е отказано признаване на право на приспадане на данъчен кредит по фактурата за авансово плащане, издадена от [фирма] в размер на 48 178. 75 лв. за д. п. м. 01.2015 г. Предвид констатираното с РА за поправка внасяне от ревизирания на сумата от 7 678. 18 лв. ДДС за д. период м. 01.2015 г. оспореният РА е законосъобразен до установения с него дължим ДДС в размер на 40 500. 57 лв. главница, ведно със следващата се върху тази главница лихва за забава. В останалата му част обжалваното решение е неправилно. Съобразно чл. 68, ал. 2 ЗДДС възникването на субективното публично право на приспадане на данъчен кредит на данъчно задълженото лице е обусловено от кумулативното осъществяване на елементите от регламентирания в ЗДДС сложен фактически състав. Същият, наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 ЗДДС включва и установяването на реалното получаване на стоките или извършването на услугите по облагаемата доставка - арг. от чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗДДС. При липсата на нормативна уредба, която да изисква наличието на конкретен вид документи за доказване на относимите в тази връзка факти и обстоятелства, определящ за преценката дали една услуга е действително осъществена е съвкупният анализ на всички събрани по делото доказателства. Същите, в преобладаващата си част и в унисон със спецификата на търговската дейност, са частни документи, тъй като за изключително малко факти и обстоятелства, относими към данъчното облагане, могат да бъдат съставени официални документи по чл. 179 ГПК. Поради това не би могло да се приеме, че доказателствената сила на събраните частни документи следва да се изключи априори, тъй като липсата на обвързваща материална сила не е равнозначна с липсата на каквато и да е доказателствена сила. Този извод следва пряко от нормата на чл. 180 ГПК, която при преценката на доказателствената сила на частни документи, касаещи правоотношения между търговци, следва да бъде съобразена и с разпоредбите на чл. 301 и чл. 55, ал. 1 ТЗ. Нормата на чл. 301 ТЗ намира приложение както при сключването на търговски сделки между търговци, така и при потвърждаването на тяхното изпълнение и регламентира правните последици при действия на лице без представителна власт от името на търговец и обвързващото им действие спрямо последния при липса на изрично противопоставяне веднага след узнаването. Нормата на чл. 55, ал. 1 ТЗ сочи, че редовно водените търговски книги и записванията в тях могат да се приемат като доказателства между търговци за установяване на търговски сделки. В случая, съгласно констатациите на експерта по проведената ССчЕ, всички спорни доставки от [фирма] и от [фирма] са надлежно осчетоводени от ревизирания, с оглед на което редовните вписвания в търговските му книги е следвало да бъдат обсъдени във връзка с останалите събрани частни свидетелстващи и диспозитивни документи. Именно с оглед разпоредбата на чл. 301 ТЗ първоинстанционният съд е следвало да съобрази, че тяхната формална доказателствена сила не се опровергава от обстоятелството, че представените фактури, приемо- предавателни протоколи, стокови разписки, търговски документи, спогодба от 19.06.2015 г., пътни листи описите към фактурите, ПКО и ЧМР не са подписани от лицата, представляващи дружествата – доставчици. Това е така, тъй като законните представители на доставчиците не само, че не са се противопоставили на подписването на посочените документи от лица без представителна власт, а са включили спорните фактури в дневниците си за продажба и при извършените насрещни проверки сами са представили своите екземпляри от съпътстващите доставките документи. При липсата на противопоставяне от търговците срещу извършените от името на дружествата, но от трети лица без представителна власт действия по подписването на документите, първоинстанционният съд е следвало да съобрази, че самоцелното оспорването на тяхната автентичност поради неподписването им от законните представители на дружествата- доставчици е ирелевантно за спора. Противното означава да се допусне злоупотреба с процесуално право на ответника и със самото оспорване на авторството на всеки документ, неподписан от законния представител на дружеството, да се изключи формалната доказателствена сила на относимите частни документи, като се игнорира нормата на чл. 301 ТЗ. Неотносими към дължимата преценка са и мотивите на съда относно необходимостта от представянето на "специфични" търговски документи, които обичайно съпътстват търговията със стоки от животински произход. Изпълнението на изискванията, предвидени в Закона за ветеринарномедицинската дейност, Закона за храните и приложимите подзаконови нормативни актове са ирелеванти за дължимата преценка по ЗДДС относно възникването и законосъобразното упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит. Без значение са и изложените от ревизиращите и решаващия орган мотиви относно неустановеността на кадровата, ресурсна и техническа обезпеченост на доставчиците. Същите не са съобразени с тълкувателно приложимите поради сходство на фактическия състав решения на СЕС по дела С- 324/11 и С - 18/13 г., които подчертават недопустимостта на национална практика, при която нередностите при доставчика са основание за отказ за признаване на претендираното данъчно предимство от получателя. СЕС уточнява, че само по себе си, за да се откаже признаване на правото на приспадане, не е достатъчно да липсва материална и персонална обезпеченост на доставчика или негов подизпълнител, нито разходите за услугата в счетоводната им документация да са неоправдавани или в някои документи да липсват подписи на посочените като доставчици лица. Необходимо е още тези обстоятелства да сочат за наличието на измама и от обективните данни, предоставени от органите по приходите, да се установява, че данъчно задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото на приспадане, е част от измама. Тези релевантни факти и обстоятелства следва да бъдат проверени от националния съд и за тях е необходимо той да следи служебно, като тълкува вътрешните норми в светлината на текста и в съответствие с целта на Директива 2006/112 за борба с данъчните измами, избягването на данъци и евентуални злоупотреби." В своята практика ВАС е единодушен, че правната уредба по действащия ЗДДС сочи, че при преценката на възникването и упражняването на правото на данъчен кредит на изследване подлежи реалността единствено на пряката доставка, но не и на предходните по веригата. Наред с това, констатациите в други ревизионни производства, включително и такива, съдържащи се в ревизионни актове, издадени на преките доставчици по спорните фактури, не могат да се противопоставят на ревизирания, тъй като той не е бил страна по тях. В случая към фактурите, издадени от [фирма], са представени както от получателя, така и от доставчика кореспондиращи по между си двустранно подписани приемо- предавателни протоколи, складови/ стокови разписки и пътни листи за транспортирането на стоките от доставчика до получателя. Събрани са и фактурите за предходните доставки към [фирма] и 6 бр. търговки документи. Непредставянето от предходния доставчик на изисканите пътни листи, товарителници и приемо- предавателни протоколи не може да се противопостави на ревизирания, нито обсъжданите нередности при по- предходни доставчици по веригата. Определящо е, че в своята съвкупност представените и кореспондиращи по между си документи, съпътстващи доставките, както и анализираните от експерта по ССчЕ счетоводни вписвания установяват както разполагаемостта на доставчика със стоките, така и прехвърлянето на правото на разпореждане с тях като собственик от [фирма] на ревизираното дружество. От това следва, че липсват обективни данни за наличието на сочената от ответника абсолютна симулация, както и индиции, че доставките са белязани с измама или злоупотреба, с оглед на което незаконосъобразно с РА е отказано претендираното данъчно предимство за тях и е установен дължим ДДС в размер на 41 999. 04 лв. и следващата се лихва за забава. Гореизложените принципни съображения са относими и към доставките, обективирани във фактурите, издадени от [фирма]. Неподписването на относимите към тях документи от законния представител на доставчика не е основание да се отрече доказателствената им сила, тъй като дружеството -търговец не се е противопоставило на извършените от негово име от трето лице действия без представителна власт. Напротив, той е представил своите екземпляри от изисканите документи и е отразил доставките в своя ДП за съответния данъчен период. Издателят на фактурите изрично е разяснил, че стоките са внос от Гърция и е представил инвойс- фактури, опаковъчен лист, ЧМР и ордери за разплащане с предходния доставчик. Предоставил е и същите описи към фактурите и приемо- предавателни протоколи за преките доставки. Напълно ирелевантно за спора е от кого е извършен превозът от Гърция, кой е собственик на товарния автомобил, както и нередностите при предходните доставчици. При установена разполагаемост със стоките при прекия доставчик, потвърдена счетоводно и от вещото лице по ССчЕ, наред с предаването на правото на разпореждане като собственик с тях на ревизирания следва да се приеме, че спорните доставки са реално извършени. Липсват обективни данни, а и констатации на приходните органи, че сделките са белязани с измама, с оглед на което незаконосъобразно с РА е отказано претендираното данъчно предимство за д. п. м. 07.2015 г., ведно със следващите се лихви за забава. Относно установената лихва за забава за д. п. м. 04.2016 г.: Разпоредбата на чл. 124, ал. 5 от ЗДДС предвижда, че регистрираното лице е длъжно да отрази получените от него кредитни известия в дневника за покупки за данъчния период, през който са издадени, независимо от правилото на чл. 124, ал. 4 ЗДДС / в приложимата редакция/ - да включи получените данъчни документи най-късно до дванадесетия данъчен период, следващ данъчния период, през който са издадени, но не по-късно от последния данъчен период, в който може да упражни правото си данъчен кредит по чл. 72, ал. 1 ЗДДС. Поради това, за да възникне задължение за включване в отчетните регистри на кредитни известия, не е достатъчно да се установи, че такива са издадени, а е необходимо те и да са получени от данъчно задълженото лице. / така и Решение № 13290 от 8.12.2015 г. по адм. д. № 15523/2014 Г., І отд. на ВАС, Решение № 6188 от 25.05.2016 г. по адм. д. № 1952/2015 г., VІІІ отд. на ВАС, Решение № 16902 от 17.12.2013 г. по адм. д. № 4780/2013 г., VІІІ отд. на ВАС, Решение № 11769 от 6.11.2015 г. по адм. д. № 4412/2014 г., І отд. на ВАС. / В случая органите по приходите са приели, че КИ е следвало да се отрази в ДП на ревизирания за д. п. м. 04.2016 г., но не са коригирали резултата за този данъчен период, а са установили дължима лихва за забава. Тази лихва обаче обхваща периода 16.05.2016 г. до 14.09.2016 г., който е бъдещ спрямо д. п. м. 04.2016 г. и в който ревизираният не е бил в забава. Поради това за д. п. м. 04.2016 г. той не дължи лихва по чл. 175, ал. 2, т. 1 ДОПК за неотразяването на процесното КИ в ДП за този данъчен период в установения размер, с оглед на което РА в тази му част е незаконосъобразен. Гореизложеното обуславя крайния извод на настоящия състав, че първоинстанционното решение следва да се остави в сила в частта, с което е отхвърлена жалбата срещу оспорения РА относно установения за д. п. м. 01.2015 г. допълнително дължим ДДС в размер на 40 500. 57 лв., ведно със следващата се лихва за забава. В останалата му част атакуваният съдебен акт следва да се отмени и вместо него да се постави друго решение, по изяснения от фактическа страна спор, с която обжалваният РА в частта относно установения за д. п. м. 01.2015 г. допълнително дължим ДДС в размер над 40 500. 57 лв., ведно със следващите се лихви за забава се обяви за нищожен. В останалата му част РА следва да се отмени. При този изход на спора и направеното искане, в полза на касатора, съобразно материалния интерес по уважената част от жалбата следва да се присъдят разноски за първоинстанционното и касационното производство в общ размер от 4079. 06 лв. В полза на НАП следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното и касационното производство в общ размер от 3794. 34 лв. След насрещна компенсация НАП следва да бъде осъдена да заплати на касатора разноски в размер на 284. 72 лв. Така мотивиран и на основание чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК, състав на Първо отделение на ВАС