Решение № 9056 от 13.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12911/2017 г.

Решение № 9056 от 13.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12911/2017 г., III о., докладчик съдията Юлиян Киров Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на председателя на Общински съвет - Добрич, подадена чрез процесуален представител адвокат Далакманска от АК - Добрич, против Решение № 399/20.10.2017 г., постановено по административно дело № 402/2017 г. на Административен съд – Добрич (АС - Добрич), с което е отменена Наредба № 4 за реда за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество (Наредбата), приета с Решение № 306 от 29.09.2016 г. на Общински съвет Добрич, в частта на чл. 52, ал. 1 от Наредбата, касаеща административна такса в размер на 2 %. Касационният жалбоподател счита решението за неправилно и незаконосъобразно, като постановено при нарушение на материалния и процесуален закон и неправилна преценка на събрания доказателствен материал. Посочено е, че общинският съвет не е въвел таксата самоцелно, тъй като такава се заплаща само при извършване на разпоредителни сделки, при които общината има осъществена административна дейност. Акцентира на обстоятелството, че са налице извършени плащания в полза на платеца, чиито размер е определен, съобразно необходимите материално технически и административни разходи. Моли решението на административния съд да бъде отменено и да се отхвърли протеста на ОП Добрич, като неоснователен. Ответникът - прокурор при Окръжна прокуратура – Добрич в писмен отговор намира решението на съда за правилно. Счита, че след като общинският съвет е създал разпоредба, която противоречи на нормативните разрешения от по- висок ранг, то съвсем закономерно същата е отменена от компетентния съд. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Като взе предвид касационните основания, посочени в жалбата и служебно прецени валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият състав на Върховния административен съд, трето отделение, счита следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от страна, за която оспореното решение е неблагоприятно, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Производството пред решаващият съд се е развило по реда на чл. 185 и сл. АПК по протест на прокурор от Окръжна прокуратура– Добрич с искане да бъде отменена Наредба № 4 за реда за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество, приета с решение на Добрички общински съвет № 306 от 29.09.2016 г., в частта на чл. 52, ал. 1 от Наредбата, касаеща административна такса в размер на 2%. Аргументите в протеста сочат, че с оспореният текст се изисква плащане без основание, т. е. без оказване на услуга, а съобразно чл. 6 и чл. 7, от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ), местните такси се събират при предоставяне на съответната услуга. Намира наредбата противоречаща на чл. 6, чл. 7 и чл. 8 от ЗМДТ, защото с нея се предвижда заплащане на "такса" без основание, т. е. без оказване на услуга от местния орган на власт. С обжалваното решение по протест, подаден от прокурор в Окръжна прокуратура гр. Добрич – В. Вичев е ОТМЕНЕНА Наредба № 4 за реда за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество, приета с решение на Добрички общински съвет № 306 от 29.09.2016 г., в частта на чл. 52, ал. 1 от Наредбата, касаеща административна такса в размер на 2%. За да мотивира този правен резултат съдът е приел, че са налице съществени процесуални нарушения при приемане на оспореният текст, като по отношение на приетата административна такса в размер на 2% липсват мотиви, свързани с причините, които налагат приемането на тази такса. Счел е, че предвидената административна такса не дава възможност на съда да прецени дали това е такса по смисъла на чл. 6, ал. 1, б. "е" или по чл. 6, ал. 2 от ЗМДТ, като е установена, без да е спазено изискването на чл. 7, ал. 1 от ЗМДТ за определяне на размерите им въз основа на необходимите материално– технически и административни разходи по предоставяне на услугата, като с оглед на това противоречи на разписаните в чл. 8, ал. 1 от ЗМДТ принципи за възстановяване на пълните разходи на общината по предоставяне на услугата, за създаване на условия за разширяване на предлаганите услуги и повишаване на тяхното качество и най– вече за постигане на по- голяма справедливост при определяне и заплащане на местните такси. Достигнал е извод, че при приемане на Наредбата като подзаконов нормативен акт са нарушени императивни изисквания на закона, което изисква отмяната на оспорената разпоредба от тази Наредба и уважаване на протеста изцяло. Настоящият съдебен състав намира касационната жалба за НЕОСНОВАТЕЛНА, а решението на адм. съд за правилно. Решението на адм. съд е допустимо и постановено в съответствие с материалния закон и се обосновава от представените доказателства. Първоинстанционният съд правилно приема, че протестираният текст на чл. 52, ал. 1 от наредбата противоречи на материалноправни норми от по- висока степен и следва да бъде отменен. Съгласно чл. 7, ал. 2 от Закона за нормативните актове (ЗНА), наредбата е нормативен акт, който се издава за прилагане на отделни разпоредби или подразделения на нормативен акт от по- висока степен. С разпоредбата на чл. 8 от ЗНА е указано, че всеки общински съвет може да издава наредби, с които да урежда, съобразно нормативните актове от по- висока степен неуредени от тях обществени отношения с местно значение. Аналогични в своето съдържание са разпоредбите на чл. 76, ал. 3 от АПК и чл. 21, ал. 2, вр. с ал. 1 от ЗМСМА. Като орган на местно самоуправление общинският съвет е компетентен да приема норми за поведение, задължителни за физическите и юридическите лица на територията на съответната община, по въпроси, които не са от изключителната компетентност на други органи, в сферите, очертани в разпоредбите на чл. 17, ал. 1 от ЗМСМА, които включват и общинското имущество, общинските предприятия, общинските финанси, данъци и такси, общинската администрация. Правомощията на общинския съвет в областта на местните данъци, такси и цени на услуги следва да се изпълняват при стриктно спазване на регламентацията, възприета в съответните закони, тъй като съгласно чл. 60, ал. 1 от Конституцията на Република България, данъците и таксите трябва да бъдат установени със закон, а разпоредбата на чл. 141, ал. 4 от Конституцията на Република България предоставя на общинските съвети правомощието да определят размера на местните такси по ред, установен със закон. Според Решение № 10 от 26.06.2003 г. на КС на РБ по Конституционно дело № 12/2003 г., въвеждането, посочването на данъка или таксата следва да бъде направено със закон, а точното и ясно очертаване на всички белези на таксата е част от правомощията на общинските съвети. Следователно общинският съвет може да определи размер на такса, която е установена със закон, но не и самостоятелно да въведе такава. В случая протестираният текст на 52, ал. 1 от Наредбата за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество на община Добрич, предвижда, че при разпореждане с имоти, физическите и юридическите лица, заплащат на общината административна такса в размер на 2% върху пазарната стойността на имота. Разноски с такъв характер са включени в § 1, т. 15 от ДР на ЗМДТ, като част от пълните разходи на общината по предоставяне на услугата по смисъла на чл. 8 ЗМДТ, наред с разходите за работни заплати и осигуровки на персонала; както и материални, консултантски разходи; разходи за управление и контрол; разходи по събиране на таксите и други, имащи отношение към формирането на размера на таксата, определени конкретно от общинския съвет. Следователно въведената такса е част от пълните разходи, които се покриват посредством съответната местна такса за услугата, която общината предоставя при разпореждане с имоти- общинска собственост. Налага се заключението, че в протестирания текст въведената адм. такса не е използвано в смисъла, посочен в закона като част от пълния размер на разходите, а с него е въведен размер на местна такса. Този извод не се променя от изменението на оспорения текст от наредбата, прието с Решение № 639/30.11.2017 г., в сила от 20.12.2017 г. на Общински съвет Добрич, тъй като същото е формално и не засяга смисъла на разпоредбата, която въпреки редакционните промени предвижда задължение за физическите и юридически лица, страни по договор, с който се извършва разпореждане с общинско имущество, да заплащат на общината "административна такса". В случая, както първоинстанционният съд правилно приема, че таксата в протестирания текст е определена в противоречие с изискванията на чл. 7, ал. 1, на чл. 8, ал. 1 и с чл. 115а, ал. 1 ЗМДТ, според които местните такси се определят въз основа на необходимите материално-технически и административни разходи по предоставяне на услугата, включително разходите за изпълнение на задълженията на длъжностните лица с оглед на тяхната квалификация и разходвано работно време и целят да възстановят пълните разходи на общината. С наредбата размерът на таксата не е определен по посочения в закона начин, а е обвързан с пазарната цена на имота- чл. 52, ал. 2, т. 1 и т. 2 от Наредбата, която няма отношение с материално – техническите и административни разходи по предоставяне на услугата. Действително, разпоредбата на чл. 111 ЗМДТ предвижда, че по производства за настаняване под наем, продажби, замени или учредяване на вещни права върху общински имоти се заплаща такса. Таксата обаче следва да бъде определена по правилата, цитирани по- горе, което в случая не е направено, а също и с отделен подзаконов нормативен акт, приет на това основание (чл. 9 ЗМДТ). Систематичното място на протестирания текст не е в Наредбата за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество, приета на основание чл. 8, ал. 2 от Закона за общинската собственост, а в тази по чл. 9 ЗМДТ. Този извод следва от чл. 12 от Закона за нормативните актове, който предвижда, че актът по прилагане на закон може да урежда само материята, за която е предвидено той да бъде издаден, както и от чл. 10 ЗНА, който предписва обществени отношения от една и съща област да се уреждат с един, а не с няколко нормативни актове от същата степен. Европейският съд по правата на човека в своите решения счита, че при регламентация на основните права вътрешното законодателство, следва да е достъпно, предвидимо и прецизно. Нормотворчеството изисква специализираност, пълнота, всеобхватност и изчерпателност при уреждане на обществените отношения в определена област- чл. 10, чл. 12 от ЗНА. Това от своя страна осигурява на гражданите, спрямо които се прилага достъпност, прозрачност и яснота на правната регламентация - чл. 9, ал. 1 от ЗНА, чл. 12, ал. 1 от АПК. По изложените съображения оспорения текст от Наредбата подлежи на отмяна и като е достигнал до този правен извод адм. съд е постановил правилен съдебен акт. По горните съображения касационната жалба се явява неоснователна, а обжалваното съдебно решение, като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение