Решение № 7384 от 3.06.2010 г. на ВАС по адм. д. № 517/2010 г.

Решение № 7384 от 3.06.2010 г. на ВАС по адм. д. № 517/2010 г., I о., докладчик председателят Бисерка Коцева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Образувано е по касационна жалба на ЗКПУ "Волово" с. Волово, общ. Борово, подадена чрез пълномощника й адв. Георги Недков, срещу решение № 35/26.11.2009 г. по адм. дело № 204/2009 г. на Административен съд - Русе, VIII състав, в частта, в която е отхвърлена жалбата на ЗКПУ "Волово" против Акт за установяване на публично общинско вземане по подадена декларация № 10/18.05.2009 г., издаден от Кмета на Община - Борово. В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната част е неправилно, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд - Русе в обжалваната му отхвърлителна част и вместо него да постанови друго такова по същество на спора, с което да уважи жалбата и да отмени акта. Претендира се присъждане на разноски. Ответникът по касационната жалба - Кметът на Община гр. Борово, в писмен отговор от 6.01.2010 г. и писмена защита от 30.04.2010 г., излага доводи за неоснователност на касационна жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба, по съображения подробно изложени в хода по същество на делото. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 211, ал. 1 от АПK. Разгледана по същество е неоснователна. С решението Административен съд - Русе е отменил Акт за установяване на публично общинско вземане по подадена декларация № 10/18.05.2009 г. на Кмета на Община Борово в частта, в която е разпоредено плащане на определеното задължение за ТБО за 2009 г. за вноските след първата в 14-дневен срок от връчване на акта. В тази си част като необжалвано решението на административния съд е влязло в законна сила и не е предмет на касационно разглеждане. С другата част от решението съдът е отхвърлил жалбата на ЗКПУ "Волово"- с. Волово, общ. Борово, срещу АУПОВ по подадена декларация № 10/18.05.2009 г. на Кмета на Община Борово в останалата й част. Административният съд е описал много подробно установената фактическа обстановка по издаване на оспорения административен акт, приложените по делото писмени доказателства, дал е обширно тълкуване на разпоредбите, регламентиращи установяването и събирането на местните данъци, след което е пристъпил към изграждане на своите правни изводи. В тази насока е прието, че обжалваният индивидуален административен акт е издаден от компетентен орган, в кръга на правомощията му по чл. 9б, ал. 2 от ЗМДТ, при спазване на предписаната от закона писмена форма и съдържа всички реквизити по чл. 59, ал. 2 от АПК, като при издаването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Съдът е изложил и съответните мотиви защо приема, че актът е издаден при спазване на материалния закон. Същият е намерил за неоснователно възражението на оспорващия, че не се дължи такса за услугата сметосъбиране и сметоизвозване, тъй като услугата не се предлага от общината в района на процесния имот. В тази насока са изложени мотиви, че от многобройните писмени и гласни доказателства се установява категорично, че услугата се предоставя на територията и в регулационните граници на с. Волово, където попада имотът на кооперацията, като същата се извършва регулярно, с честота два пъти месечно, без прекъсване от 2004 г. и понастоящем. Предвид на установено, че в близост до стопанския двор има разположен контейнер съдът е приел, че услугата се предоставя и в района на процесния имот. Първоинстанционният съд е счел за неотносимо към спора възражението, че поради неудобството да ползва най-близко разположения контейнер кооперацията извършва със собствени сили и средства събирането и извозването на битови отпадъци, и в този смисъл не е налице хипотезата на чл. 71, т. 1 от ЗМДТ. Административният съд е приел за неоснователни и доводите на жалбоподателя за недължимост на такса за втората услуга поради това, че общината не е изградила, поддържа, и експлоатира депа или други съоръжения за битови отпадъци. На база на събраните в хода на делото доказателства е направен извод за наличие на депо за битови отпадъци, като въпросът дали то отговаря на законовите изисквания не следва да бъде обсъждан в това производство и че в случая не са налице предпоставките за неплащане на тази услуга в хипотезата на чл. 71, т. 3 от ЗМДТ. В сходен смисъл са и мотивите на съда за недължимост на такса за третия компонент поради това, че ответната община не извършва почистване и хигиенизиране на териториите за обществено ползване. Посочено е, че такса за такава услуга не се събира, ако тя не се предоставя, а въз основа на събраните доказателства може да бъде формиран извод, че услугата е предоставяна от общината за процесния период. В тази насока съдът е изложил своите аргументи: - извършени разходи за хигиенизиране на местата за обществено ползване, почистване на парка и центъра на селото, осигуряване на щат за персонал, извършващ тази работа, извършване на снегопочистване на улиците през зимата, а обстоятелството относно качеството на услугата е без значение за правилното решаване на спора. На база на изложеното е направен краен извод за законосъобразност на издадения акт в посочената част. Така постановеното решение е правилно и законосъобразно в обжалваната му отхвърлителна част. Основните оплаквания на касатора могат да бъдат систематизирани в две направления - неправилно административният съд приема, че издаденият акт е законосъобразен, без да съобрази, че същият страда от съществен порок, изразяващ се в това, че в него не е направено разграничение между отделните съставки за заплащане на задължението за такса битови отпадъци, както и необосновани на фактите по делото изводи, че за целия процесен период Община Борово е извършвала услугите. Настоящият състав на ВАС намира за неоснователни направените оплаквания. Съгласно чл. 62 от ЗМДТ таксата се заплаща за услугите по събирането, извозването и обезвреждането в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, както и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места; размерът на таксата се определя по реда на чл. 66 за всяка услуга поотделно - сметосъбиране и сметоизвозване; обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения; чистота на териториите за обществено ползване. В чл. 71 от същия закон определя, че не се събира такса за: 1. сметосъбиране и сметоизвозване, когато услугата не се предоставя от общината; 2. поддържане чистотата на териториите за обществено ползване - когато услугата не се предоставя от общината; 3. обезвреждане на битовите отпадъци и поддържане на депа за битови отпадъци и други съоръжения за обезвреждане на битови отпадъци - когато няма такива. От данните по делото е видно, че основното оплакване на касатора, изложено в жалбата му до административния съд е относно това, че ответната община не е извършила нито една от услугите по чл. 62 от ЗМДТ и са налице хипотезите по чл. 71 от закона. Поради това основните усилия на съда в рамките на първоинстанционното производство са били насочени към установяване на спорния въпрос - извършвала ли общината въпросните услуги. За да изгради изводите си в тази насока административният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства - писмени и гласни такива, в който смисъл е спазена разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК. Обстоятелството, че същият е възприел доводите на административния орган, който носи тежестта на доказване съгласно чл. 170, ал. 1 от АПК, респективно че не е възприел възраженията на жалбоподателя за неизвършване на услугите, не може да бъде квалифицирано като необоснованост, тъй като изводите му в тази насока са логически издържани на фактите по делото. Изложени са обстойни мотиви по възраженията на жалбоподателя за всеки един от компонентите на ТБО и оплакванията в обратния смисъл се явяват неоснователни. Разпоредбата на чл. 62, изр. 2 от ЗМДТ действително изисква размерът на таксата да се определя по реда на чл. 66 за всяка една услуга по-отделно, което изискване в случая наистина не е спазено, но жалбоподателят не е правил възражения пред първоинстанционния съд в тази насока, нито пък е оспорвал размера на определените задължения за ТБО, а единствено е оспорвал извършването на отделните услуги в рамките на процесния период. В този смисъл и с оглед на това, че въз основа на от събраните доказателства е направен обоснован извод за извършване на всички услуги по чл. 62 от ЗМДТ от страна на ответната община, следва да бъде прието, че в конкретния случай допуснатото нарушение е несъществено и не опорочава административния акт до степен, обосноваваща неговата отмяна единствено и само на това основание. По изложените съображения следва да бъде прието, че решението на Административен съд - Русе в обжалваната част е правилно и законосъобразно и не страда от пороците, изложени в касационната жалба и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд - I А отделение,