Решение № 1635 от 14.2.2023 г. на ВАС, VII о.

Производството e по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР/Комисията) срещу Решение 4066 от 16.06.2022 г. по адм. д. 11909/2021 г. на Административния съд София-град, с което съдът е отхвърлил жалбата на Комисията срещу отказ за верификация рег. 02.50-121 от 12.11.2021 г. на ръководителя на Управляващия орган на Оперативна програма Добро управление по искане на КЕВР за междинно плащане 3 от 09.11.2020 г.

Според касатора решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподател твърди, че изводите на съда не съответстват на събраните по делото доказателства и приложимия закон. Иска отмяна на обжалвания съдебен акт и решаване на делото по същество, като касационната инстанция отмени административния акт. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.

Ответникът - ръководителя на Управляващия орган (УО) на Оперативна програма Добро управление (ОПДУ) и директор на Дирекция Добро управление при Министерския съвет, чрез процесуалния си представител изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Иска обжалваното решение да бъде оставено в сила и присъждане на съдебните разноски за защита от юрисконсулт.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба.

Върховният административен съд, седмо отделение, въз основа на събраните по делото доказателства, след като обсъди доводите и възраженията на страните и прецени наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, при спазване на срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество, касационната жалба е основателна.

С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на КЕВР срещу отказ за верификация рег. 02.50-121 от 12.11.2021 г. на ръководителя на Управляващия орган на Оперативна програма Добро управление по искане на КЕВР за междинно плащане 3 от 09.11.2020 г.

Отказът е за разходи в общ размер на 1 149,93 лв., от които:

1. сума в размер на 1 095,17 лева, представляващи разходи за възнаграждения, отчетени с РОД Ведомост 1 от 11.06.2020 г., бюджетни редове 111.5.1 Персонал на КЕВР (дейност 1), III 5.2 Персонал на КЕВР (дейност 2) и III.5.3 Персонал на КЕВР (дейност 3) в тази част отказът е издаден на основание чл. 57, ал. 1, т. 4 от Закона за управление на средствата от Европейските фондове при споделено управление (ЗУСЕФСУ - загл. изм., ДВ, бр. 51 от 2022 г., в сила от 1.07.2022 г.) във връзка с чл. 28, ал. 6 от Постановление 189 на МС от 28.07.2016 г. за определяне на национални правила за допустимост на разходите по програмите, съфинансирани от Европейските структурни и инвестиционни фондове, за програмен период 2014-2020 г.;

1. сума в размер на 54,76 лева, отчетени с РОД Друг 1 от 05.02.2020 г., бюджетен ред IV.6.1 Разходи за организация и управление и разходи за информация и комуникация, представляващи непреки разходи на бенефициера в тази част отказът е издаден на основание чл. 57, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 55, ал. 1, т. 4 ЗУСЕФСУ и т. 4.14 от Условията за изпълнение на проекти, финансирани по ОПДУ по процедура BG05SFOP001-2.012.

За да отхвърли жалбата на КЕВР, първоинстанционният съд е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на процесуалните правила, в съответствие с материалноправните разпоредби и с целта на закона.

Решението е валидно и допустимо, но неправилно.

Видно от съдържанието на обжалвания отказ органът е извършил с него корекция на верифицирани разходи. В акта е посочено, че след като процесните разходи са били вече верифицирани, органът е констатирал, че за месеците март, юни, юли и август 2020 г. неправилно е изчислен размерът на часовите ставки на служителите. Посочено е също така, че органът е извършил възобновяване на верификацията на същите разходи, в резултат на което е постановен настоящият отказ.

По делото обаче няма данни нито за спазване на административнопроизводствените правила за възобновяване на производството по реда на чл. 99 и сл. АПК, нито в самия акт се сочи коя хипотеза от изчерпателно изброените в чл. 99 АПК е налице.

Без да е провел производство при условията на чл. 99 АПК и в сроковете по чл. 100 АПК органът не може да постанови нов акт с противоположно съдържание на вече издаден такъв.

Неспазването на реда и условията за възобновяването на производството за верификация е достатъчно основание за отмяна на отказа за верификация, без да е необходимо касационната инстанция да обсъжда становищата на страните относно размера на часовите ставки.

По горните съображения обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго по съществото на спора, с което да се отмени административният акт.

С оглед изхода на делото в полза на касационния жалбоподател следва да бъдат присъдени разноски за двете инстанции в общ размер на 270 лв., както следва: по 100 лв. юрисконсултско възнаграждение на инстанция и 70,00 лв. държавна такса за касационното производство.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1-во, предл. 2-ро и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение