Решение № 10595 от 19.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 6417/2012 г.

Решение № 10595 от 19.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 6417/2012 г., V о., докладчик председателят Диана Добрева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационни жалби на директора на Агенция "Митници" срещу решение № 6079 от 30.12.2011 г. и решение № 1675 от 28.03.2012 г., постановени по адм. дело № 558/2010 г. на Административен съд София - град (АССГ). Иска се отмяната им с доводи за недопустимост и неправилност на първото оспорено решение и за неправилност на второто решение. Ответникът Цветан Василев Мирчев оспорва жалбите по съображения в писмено възражение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за потвърждаване на решение № 6079 от 30.12.2011 г. Настоящата инстанция намира касационното оспорване и по отношение на двата съдебни акта за процесуално допустимо. За да се произнесе по същество съобрази следното: Касае се за предявен пред АССГ иск по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл за обезщетение за вреди за времето, през което държавният служител не е заемал държавна или друга служба поради прекратяване на служебното му правоотношение на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 от ЗДСл със заповед № 8555/18.11.2009 г. на директора на Агенция "Митници", отменена като незаконосъобразна с влязло в сила съдебно решение. Решение № 6079 от 30.12.2011 г. е постановено в производство по реда на чл. 203 и сл. от АПК във връзка чл. 1, ал. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) и чл. 121, ал. 1, т. 3 от Закона за държавния служител (ЗДСл). С този съдебен акт Агенция "Митници" е осъдена да заплати на Цветан Василев Мирчев сумата 6496 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.05.2011 г. до окончателното й изплащане, като искът с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на законна лихва за периода от 01.12.2009 г. до 09.05.2011 г. е отхвърлен като неоснователен. Касационното оспорване е по отношение на първата част от диспозитива на решението. Изложените оплаквания на касатора са, че съдът е дал повече от една възможност на ищеца Мирчев да уточни претенцията си, което се счита за недопустимо, че е извършена неправилна правна квалификация на предявения иск, че не е безспорно доказано обстоятелството, че за процесния период ищецът не е осъществявал трудова дейност и не е получавал възнаграждение за престиране на личен труд, включително под формата на свободна професия или по силата на сключен граждански договор, че неправилно съдът не е уважил направеното от ответника по иска възражение за прихващане с изплатените на Мирчев като обезщетение по чл. 106, ал. 2 от ЗДСл две брутни заплати от 1299.20 лева и една брутна заплата от 649.60 лева на основание чл. 106, ал. 4 от ЗДСл. При така направените доводи жалбата се явява частично основателна. Ищецът разполага с процесуална възможност да предяви иска си за обезщетение за вреди от неполучени доходи за определен период от време в резултат на незаконно уволнение както заедно с жалбата срещу заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, така и отделно след приключване на това производство при благоприятен за него изход - отмяна на административния акт като незаконосъобразен. Ако е избрал първия вариант, както е в случая, а исковото производство е разделено от производството по съдебен контрол за законосъобразност на административния акт и е спряно до неговото приключване, това не преклудира правото на ищеца да прави допълнителни уточнения на претенцията си за обезщетение след възобновяване на исковото производство и не ограничава правомощието на съда да изисква уточнения при констатирана нередовност на исковата молба, въпреки че указания в тази насока са давани и преди разделяне на делата. Що се касае до надлежната правна квалификация на иска, тя се определя от съда, а не от ищеца, а и в конкретния случай още в молбата за възобновяване на делото същият е посочил разпоредбата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл при направеното искане ответникът да представи доказателства за размера на брутната заплата за заеманата длъжност. Неоснователно е и оплакването за недоказаност на обстоятелството, че за процесния период ищецът Мирчев не е работил и не е получавал възнаграждение от престиране на личен труд. Представени са копия от служебната и трудовата книжка на служителя, както и официална справка от ТД на НАП - София, че няма подавани уведомления за сключен от него трудов договор след прекратяване на служебното му правоотношение. При оспорване верността на удостоверените факти и обстоятелства в тези документи, в тежест на ответника е да докаже обратното, което не е сторил. Правилно съдът не е уважил искането за прихващане с изплатеното на ищеца обезщетение по чл. 106, ал. 4 от ЗДСл в размер на 649.60 лева за неспазено предизвестие от органа, като изложените в тази насока мотиви изцяло се споделят от настоящата инстанция, без да е необходимо преповтарянето им. Касационното оспорване обаче е основателно по отношение на неуваженото от съда искане на ответника за прихващане между дължимата на Мирчев сума на основание чл. 104, ал. 1 от ЗДСл и полученото от него обезщетение по чл. 106, ал. 2 от ЗДСл, дължимо от органа ex lege предвид конкретната хипотеза за прекратяване на правоотношението - чл. 106, ал. 1, т. 2 от същия закон (при съкращаване на длъжността). Неправилно е прието в решението, че след като едната сума се дължи, а другата вече е изплатена, но на различно правно основание, е налице неоснователност на направеното възражение за прихващане. Мотивите на съда възпроизвеждат тези, изложени в постановено решение на ВАС, което обаче е изолиран случай в сравнение с константната съдебна практика по аналогични казуси, както на ВАС, така и на ВКС. Припокриването на обезщетението по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл и такова, получено по чл. 106, ал. 2 от ЗДСл, би довело до неоснователно обогатяване, респективно до репариране на една и съща вреда два пъти. Ето защо, предвид безспорното установяване на брутния размер на месечното трудово възнаграждение за длъжността, заемана от Мирчев и изплащането на обезщетение по чл. 106, ал. 2 от ЗДСл в размер на 1299.20 лева, решението в осъдителната му част следва да бъде отменено за сумата над 5196.80 лева (6496 лева - 1299.20 лева) и претенцията да бъде отхвърлена за разликата над тази сума. В останалата част решението е влязло в сила. Второто атакувано съдебно решение № 1675 от 28.03.2012 г. е постановено в производство по чл. 176 от АПК. Касационната инстанция намира, че по съществото си това решение е правилно. Законосъобразно и обосновано е прието, че искането на ответника за допълване на първоначалното решение е неоснователно. Налице е формирана воля на съда в мотивите на съдебния акт относно размера, в който исковата претенция е основателна, както и защо не се уважава възражението за прихващане с цел намаляването й. Тази воля е изразена и в диспозитива на решението, така че съдът се е произнесъл по цялото оспорване, поради което това решение следва да се остави в сила. При този резултат от касационната проверка съдът счита за неоснователна претенцията на касатора за присъждане на разноски за настоящата инстанция под формата на юрисконсултско възнаграждение. Воден от изложеното и на основание чл. 218, ал. 2 вр. с чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение,