Решение № 16914 от 20.12.2011 г. на ВАС по адм. д. № 6835/2011 г.

Решение № 16914 от 20.12.2011 г. на ВАС по адм. д. № 6835/2011 г., VIII о., докладчик съдията Мира Райчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по две касационни жалби против решение № 317/01.03.2011 г. на Административен съд - Пловдив. "В и К" ООД - гр. Сливен обжалва решение № 317/01.03.2011 г. на АДмС - Пловдив, десети състав по адм. д. № 2035/07 г. в частта, в която, след като е отменен АУПДВ № 26/19.11.2007 г. на Директора на Басейнова дирекция за управление на водите в Източнобеломорски район с център Пловдив, с който на "В и К" ООД - гр. Сливен по реда на чл. 195б, ал. 1 и ал. 2, чл. 194, ал. 1, т. 1, б. "а" и "б", чл. 194, ал. 1, т. 3, б. "а" от Закона за водите и чл. 166 от ДОПК, е определена такса за плащане за водовземане по разрешителни № 0039/28.08.2000 г. и № 0396/04.07.2001 г. и разрешително за заустване № 300607/22.11.2003 г. в размер на 863 509.59 лв. за периода 2005 г. - 2006 г. е върната преписката на органа в тази част за ново определяне на таксите за ползване на водни обекти за този период, при съобразяване с мотивите на съдебното решение по тълкуване и прилагане на закона - след надлежно определяне на реалното количество ползван обем по години, категория на водата и съответното изчисляване на лихвите. От съдържанието на касационната жалба, допълнително уточнено с писменото становище на дружеството, депозирано в съдебно заседание чрез пълномощника адв. Рафаилов, могат да бъдат извлечени основания по чл. 209, т. 3 АПК - неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост. Според касатора, връщането на преписката на административния орган на основание чл. 173, ал. 2 АПК е изключение от принципа за решаване на въпроса по административния акт по същество от съда и съобразно утвърдената доктрина е приложимо само в ограничен брой случай. Анализирайки мотивите на обжалваното решение, касаторът счита, че първоинстанционният съд е установил, че оспорения АУДПВ е издаден без в процедурата по издаването му да е извършено административно-производствено действие, без което издаването на акта е невъзможно и което не може да бъде извършено от съда. Според касатора, обаче, този извод не може да бъде споделен, тъй като, за да е налице тази хипотеза, е необходимо административно-производственото действие да е част от административното производство по издаване на оспорения акт, а не друго административно производство, съответно друг административен акт. Като не поддържа оплакването си, че съдът е следвало да прогласи акта за нищожен, а не да го отмени като незаконосъобразен, касаторът моли да бъде отменено решението, в частта, с която преписката е върната на Директора на Басейнова дирекция за управление на водите в Източнобеломорски район - Пловдив за издаването на нов, законосъобразен акт. Този касатор пледира наред с това за отхвърляне на частната жалба на Директора на Басейнова дирекция за управление на водите в Източнобеломорски район с център Пловдив. Срещу така депозираната касационна жалба не е подаден писмен отговор. Директорът на Басейнова дирекция за управление на водите в Източнобеломорски район с център Пловдив обжалва решение № 317/01.03.2011 г. на Административен съд - Пловдив, Х състав, по адм. д. № 2035/07 г. в частта, с която Дирекцията е осъдена да заплати на "В и К" ООД - Сливен сумата 18 897 лв., представляваща заплатената държавна такса, възнаграждение за вещи лица и заплатено адвокатско възнаграждение. В депозираната жалба срещу решението в частта за разноските, се твърди, че посочената по-горе сума е прекомерна и не отговаря на действителната правна и фактическа сложност на делото, видно от събраните по делото доказателства. Отправя се искане до ВАС за отмяна на постановеното решение в частта за разноските. Ответникът по така подадената жалба я оспорва като неоснователна по подробно развити съображения в писменото си становище по делото. Счита, че договореният адвокатски хонорар е по същество минималният възможен размер на договорен хонорар за защита по административно дело с материален интерес от 863 509.59 лв. поддържа, че възнаграждението не е прекомерно и с оглед правната и фактическа сложност на спора. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на двете жалби. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, преценявайки допустимостта на касационните и на частната жалби, правилността на решението и на определението на релевираните основания и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното: Касационната жалба на "В и К" ООД - гр. Сливен е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество тя е неоснователна. Касационната жалба на Директора на БДУВ в Източнобеломорски район с център Пловдив е процесуално допустима и неоснователна. За да постанови обжалваното решение, административният съд е установил следното: Предмет на съдебен контрол в производството пред административния съд - Пловдив е бил акт за установяване на публични държавни вземания № 26 от 19.11.2007 г. на Директора на Басейнова Дирекция за управление на водите в Източнобеломорски район с център Пловдив, издаден на основание чл. 195б, ал. 1 и ал. 2 от Закона за водите, във връзка с чл. 194, ал. 1, т. 1, б. "а" и "б" и т. 3, б."а" от ЗВ, § 9 на ПЗР на Закона за водите и чл. 166 от ДОПК, чл. 2, чл. 4, чл. 5, чл. 6 и чл. 9 от Тарифа за таксите за правото на водоползване и/или разрешено ползване на воден обект, приета с ПМС № 154 от 28.07.2000 г. С него са определени дължими суми за такси за водоползване и такса за заустване на отпадъчни води за периода 2005 г. - 2006 г. по разрешителни за водоползване № 0039/28.08.2000 г., № 0396/04.07.2001 г., както и разрешително за заустване № 300607/22.11.2003 г. Дружеството е било уведомено за започналото административно производство с писмо от 23.10.2007 г. Едновременно с уведомяването, за започналото производство, с писмо с изх. № ПО-02-134/23.10.2007 г. дружеството е поканено да заплати доброволно, в 10-дневен срок, дължимата сума в размер на 943 509.79 лв. за периода 2005- 2006 г. По делото са приети две експертни заключения на вещо лице - биолог - еколог и на вещо лице - специалност "В и К", изготвило технико-икономическа експертиза. Установено е, че "В и К" ООД, Сливен, добива вода за питейно- битови нужди от яз. "Асеновец", река Циганска, река гр. Твърдица и речно водохващане "Домуз дере", гр. Шивачево, които са повърхностни водоизточници, както и общо 325 броя подземни водоизточници. По отношение на повърхностните водоизточници вещото лице Писанов е посочило, че първите два за процесния период са категория А2, докато третият - р. "Домуз дере", е от категория А3, определени съгласно Наредба № 12 от 18.06.2002 г. за качествените изисквания към повърхностни води, предназначени за питейно-битово водоснабдяване. Според вещото лице - "В и К" експертиза, третирането на водите от подземни водоизточници, участващи във водоснабдяването със смесен начин се налага от задължителните нормативни изисквания към водоснабдителните организации да предприемат всички необходими мерки, за да осигурят снабдяването на населението с безопасна и чиста питейна вода. Съгласно препращащата норма на чл. 3, ал. 2 от Тарифа за таксите за правото на водоползване и/или разрешено ползване на воден обект, приета с ПМС № 154/28.07.2000 г. и съответната норма на чл. 84 от Наредба № 1/2000 г. за проучването, ползването и опазването на подземните води именно необходимостта от извършване на третиране на водите и липсата на такава необходимост поради естествените качества на водите, категоризира същите в първия случай като категория II, а във втория - като категория I. Съгласно цитираната тарифа и установения с нея корекционен коефициент за подземни води втора категория единичният размер на таксата за водоползване за кубичен метър е 0.01 лв., а видно от оспорения АУДПВ административният орган е определил единичен размер на таксата като за първа категория, или два пъти по-висока, без тази категория да е доказана по несъмнен начин. Експертите са категорични, че по делото липсват пълни данни, от които да се направи извод за това дали процесните количества вода са от първа или от втора категория. Относно дължимостта на таксите в оспорения АУПДВ въз основа на разрешително за водоползване № 0039/28.08.2000 г. и № 0396/04.07.2001 г., съдът е приел, че независимо от обстоятелството, че цитираните в АУДПВ разрешителни са прогласени за нищожни /с решения на АССГ/, жалбоподателят на общо основание дължи такава за използваните от същия количества вода. Съдът се е позовал на разпоредбата на § 9 от ПЗР на ЗВ, съгласно която, когато използването на водите се осъществява на основата на издадени разрешителни или без основание, лицето, използващо водите, дължи заплащане на таксите, предвидени в този закон /чл. 194, ал. 1 от ЗВ/, считано от влизането в сила на тарифите, предвидени от този закон, независимо от етапа, на който се намира процедурата за издаване или преоформяне на разрешителното му. Посочено е, че по делото не се твърди, нито са ангажирани доказателства, че "В и К" Сливен не е използвало или е използвало по-малки количества от разрешените му, съгласно прогласеното за нищожно Разрешително № 0268/2001 г. По отношение на оплакването на жалбоподателя свързано с категорията на подземните води - съдът е приел, че цитираните разрешителни за водоползване за питейно-битовото водоснабдяване, категорията на подземните води е определена като първа, съгласно чл. 84 от Наредба № 1 (отм.), но с оглед прогласяването им за нищожни, същите не могат да служат като годно доказателство за определяне на категорията на водата, респективно на размера на дължимата държавна такса според категорията. Отбелязано е, че категоризирането на подземните води се извършва в рамките на административна процедура уредена в Наредба № 1/2000 г. (отм.), сега Наредба № 1 от 10.10.2007 г. за проучване, ползване и опазване на подземните води, поради което съдът не е компетентен, в хода на съдебното производство, което има за предмет оспорване на дължимостта и размера на таксите за водоползване, да установява и определя категорията на използваните подземни води. В този контекст съдът е приел, че след като нищожните разрешителни не могат да служат като годно доказателство за определяне на категорията, то не могат да служат и за определяне на количеството отнета вода. позовал се е на разпоредбата на чл. 2 от Тарифата за таксите за правото на водоползване и/или разрешено ползване на воден обект, съгласно която размерът на ползвания годишен обем е един от елементите имащ съществено значение при определяне размера на дължимата такса. В тази връзка е дал и задължителни за административния орган указания за определяне на количествата отнета вода за процесния период, тяхната категория и изчисляване на дължимата такса. Съобразно горното, Административният съд - Пловдив е обосновал извода, че жалбата на дружеството е основателна в частта относно определената такса за водовземане за 2005 г. за подземни и повърхностни води в размер на 474 078.02 лв. (от които платени 100 000 лв.); за водовземане и заустване за периода 2006 г. - в размер на 489 431.59 лв., въз основана определената категория вода с Разрешителни за водоползване № 0039/28.08.2000 г. и № 0396/04.07.2001 г. и Разрешително за заустване № 3000607 от 22.11.2003 г., поради което е отменил АУПДВ, а преписката е върнал на административния орган за предприемане на необходимите действия по установяване на категорията на подземните води, респ. определяне на съответната дължима такса при дадените задължителни указания по прилагане и тълкуване на закона. Решението е правилно. По касационната жалба на "В и К" ООД - гр. Сливен: Настоящият касационен състав на ВАС, осмо отделение не споделя възражението на представителя на ВАП за недопустимост на касационната жалба на "В и К" ООД - Сливен, насочена срещу решението на административния съд в частта, с която е отменен АУПДВ и е върната преписката на административния орган. Правният интерес на дружеството да обжалва решението е обусловен от факта, че отмяната на акта е последвана от връщане преписката на административния орган с конкретни указания по тълкуване и прилагане на закона. Оспореният акт е издаден на основание чл. 195б ЗВ, като ал. 1 от цитирания текст в редакцията, приета с ДВ, бр. 65/06 г., предвижда вземанията за неплатените такси да бъдат определяни с акт, издаден по реда на чл. 166 ДОПК. Разпоредбата на чл. 160, ал. 3 ДОПК регламентира хипотезата при която съдът отменя акта и връща преписката на компетентния орган със задължителни указания по тълкуване и прилагане на закона, (така решение № 3990/04.04.2008 г. на ВАС по адм. д. № 238/08 г., I о; решение № 10507/13.07.2011 г. по адм. д. № 16030/2010 г., осмо отд.). Подобна е и разпоредбата на чл. 173 АПК. Основното оплакване на касатора "В и К" ООД - Сливен се изразява в това, че естеството на акта и наличните доказателства позволяват определяне от съда на размера на дължимите такси и лихви, без необходимостта от връщане преписката на административния орган. Оплакването е неоснователно. Съобразявайки правилно релевантните за решаване на административния спор факти и обстоятелства, административният съд е допуснал изслушването на две съдебни експертизи, които сами по себе си не позволяват в конкретното съдебно производство да бъде определен способа за измерване на ползваното количество вода и нейната категория. Този извод са налага от анализа на събраните в първоинстанционното производство доказателства и се споделя и от настоящия състав на касационната инстанция. Съгласно чл. 194, ал. 1, т. 1, б. "б" ЗВ за правото на използване на водите се заплащат такса за водовземане, каквато такса в случая е определена с обжалвания АУПДВ. В разпоредбата на § 9 от ПЗР на ЗВ също е предвидено, че когато използването на водите се осъществява на основата на издадени разрешителни или без основание, лицето, използващо водите, дължи заплащане на таксите, предвидени в този закон. Предвид това, правилно съдът е направил извода, че таксата е дължима, независимо от факта, че издадените на "В и К" ЕООД гр. Сливен разрешителни за водовземане са обявени за нищожни. Правилен е също извода, че таксата се дължи за добитото водно количество. В разпоредбата на чл. 194, ал. 2 ЗВ е посочено, че таксата по ал. 1, т. 1 се определя на база отнетия обем вода. В чл. 193 ЗВ /в съответните приложими редакции/ е предвидено, че в цената на водоснабдителната услуга се включва и таксата за реално ползвания обем вода от абонатите. Цената на тази услуга обаче не е идентична на размера на таксата по чл. 194 ЗВ във връзка с чл. 2 от тарифата. Таксата включва не само реално ползвания обем от абонатите, а цялото количество отнета вода от подземните източници, които ползва водоснабдителното дружество. Решението на Административен съд - Пловдив в обсъдената по-горе част част е правилно и трябва да бъде оставено в сила. По касационната жалба на Директора на Басейнова дирекция за управление на водите в Източнобеломорски район с център Пловдив: Съобразно правилото по чл. 78, ал. 5 от ГПК, искането на този касатор за отмяна на решението в частта за разноските е неоснователно. В чл. 78, ал. 5 от ГПК, приложим в административното съдебно производство на основание чл. 144 АПК, е предвидено, че ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съгласно чл. 36 от Закона за адвокатурата. В закона не е предвиден крайният срок, в който страната може да релевира искането за редуциране на размера на разноските. Поради това следва да се приложи общото правило, че страните са длъжни да изчерпят процесуалните си искания до приключване на устните състезания. Видно от данните по делото, касаторът Директор на БДУВ в Източнобеломорски район с център Пловдив не е направил своевременно възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на разноските, заплатени от жалбоподателя за възнаграждение на процесуалния му представител. Предвид това обстоятелство, решаващият съд е приел, че при това положение разноските следва да бъдат присъдени на страната, така, както са направени. Процесуалният пропуск на Дирекцията да направи възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК до приключване на делото пред първата инстанция не може да бъде отстранен чрез отмяна на решението в частта за разноските. Възраженията за липса на правна и фактическа сложност не могат да бъдат релевирани едва с жалба пред касационната инстанция. Поради това, касационната жалба на дирекцията следва да бъде отхвърлена като неоснователна. При този изход на спора разноски по делото пред касационната инстанция не следва да бъдат присъждани. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд - осмо отделение,