Решение № 6594 от 2.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 4368/2021 г.

Решение № 6594 от 2.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 4368/2021 г., IV о., докладчик съдията Красимир Кънчев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба и частна жалба. Касационната жалба е от заместник-председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет (ДАБ при МС), подадена чрез процесуалния представител юриск. Н. Ч.. Жалбата е срещу решение № 982 от 17.02.2021 г., постановено по адм. дело № 11570/2020 г. от Административен съд София – град. С него по жалба на Х. Х. - гражданин на Ислямска Република Иран, е отменено решение № 2379/12.11.2020 г. на заместник-председателя на ДАБ при МС, с което на Х. Х. е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут. Делото е върнато като преписка на председателя на ДАБ за ново произнасяне, при спазване на задължителните указания по тълкуване и прилагане на закона, дадени в мотивите на решението. С касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се отмяна на оспореното решение и потвърждаване на решение № 2379/12.11.2020 г. на заместник-председателя на ДАБ при МС. Ответникът - Х. Х., в открито съдебно заседание лично и чрез процесуалния си представител адв. И., оспорва касационната жалба. Моли същата да бъде отхвърлена. Частната жалба е от заместник-председателя на ДАБ при МС, подадена чрез процесуалния представител юриск. Х. П. Частната жалба е срещу разпореждане от 22.03.2021 г. по адм. дело № 11570/2020 г. на АССГ, с което е оставена без уважение молбата на заместник-председателя на ДАБ при МС за освобождаване от държавна такса. С частната жалба се излагат твърдения за неправилност на обжалваното разпореждане поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 във вр. с чл. 236 от АПК. Иска се отмяна на посоченото разпореждане. Препис от частната жалба е връчен на Х. Х., чрез адв. И., който не е подал писмен отговор и не изразява становище по частната жалба в съдебно заседание. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба и неоснователност на частната жалба. Счита, че оспореното решение е неправилно като постановено при неточно приложение на материалния закон и предлага същото да бъде отменено. По отношение на частната жалба на ДАБ счита, че за отказа от освобождаване от държавна такса, важат общите правила на чл. 143, ал. 1 от АПК и административният орган дължи държавна такса. Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалбата е неоснователна. Производството пред административния съд е било образувано по жалба, подадена от Х. Х., гражданин на Иран, против решение № 2379 от 12.11.2020 г. на заместник - председателя на ДАБ при МС. С него на основание чл. 8, чл. 9 и чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 от ЗУБ на Х. Х. е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. С обжалваното решение, първостепенният съд е отменил решението на административния орган и е върнал административната преписка на органа за ново произнасяне, при спазване на задължителните указния по тълкуване и прилагане на закона, дадени в мотивите на решението. За да постанови този резултат съдът е приел за безспорно, че Х. Х. отговаря на условията за статут на бежанец по смисъла на чл. 2, б. "г" от Директива 2011/95/ЕС, в който "бежанец" означава гражданин на трета държава, който поради основателни опасения от преследване, основано на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група се намира извън държавата, чийто гражданин е, и който не може или поради тези опасения не желае да се обърне за закрила към тази държава, или лице без гражданство, което, като се намира по горепосочените причини извън държавата на предишното си обичайно пребиваване, не може или поради такива опасения не желае да се завърне в нея. За този си извод съдът се е позовал на приетата от чужденеца [религия] и е счел, че поради своята религия за Х. Х. има опасения, че завръщайки се в страната по произход ще бъде подложен на преследване. По отношение на отказа за предоставяне на хуманитарен статут административният съд се е позовал на представената и приета от него присъда, на отдел 29-ти на Обществен и правен съд на Съдебна палата Ш. М. в гр. Техеран, с което Х. Х. е осъден на седем години затвор, 74 удара с камшик и смърт чрез обесване, за да загуби душата си, заради приемането на [религия]. Административният съд е приел, че за съществуването на присъдата Х. Х. е знаел за нея, като е разказал подробностите около налагането й при даденото пред интервюиращия орган интервю. Този основен аргумент за търсене на международна закрила не бил обсъден при вземане на оспорения административен акт и бил споменат съвсем повърхностно. По никакъв начин не било обсъдено твърдението на чужденеца, че в страната си по произход е бил съден, както и какви биха били последствията при евентуалното му завръщане в Иран, още повече, че в представените от органа справки за актуалната обстановка в тази държава се съдържали факти в тази връзка. Съдът е разгледал и анализирал подробно дадените от чужденеца сведения на проведеното с него интервю. Приел е, че търсещият закрила бил направил всичко, предвид положението си, за да обоснове истинността на представения документ и така да докаже твърдените факти. В същото време представената осъдителна присъда не била оспорена по реда на чл. 193 от ГПК, поради което съдът е приел, че същата е официален свидетелстващ документ, имащ обвързваща доказателствена сила, досежно фактите и обстоятелствата, обективирани в него. Тоест следвало да се приеме, че Х. Х. е бил осъден на смърт в Иран поради вероотстъпничество. Позовал се е на решение на ЕСПЧ по дело № 52589/2013 г. M. A. v. SWITZERLAND, влязло в сила на 18.02.2015 г. по идентичен казус. Приел е също, че определената присъда не можела да се счита за недостоверна в контекста на общоизвестни факти за наказателната система в Иран, където вероотстъпничеството се наказва със смърт. Съдът е разгледал казуса и в контекста на чл. 3 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, като е приел, че дори при индиция за наличие на възможност от налагане на смъртно наказание, чужденецът не може да бъде върнат в страната си на произход. Обжалваното решение е правилно. Неоснователно е възражението в жалбата, че административният съд неправилно е приел, че религиозните убеждения на чужденеца са осъзнати, истински и дълбоки, и че това обстоятелство не е от основно значение за спора. Касаторът набляга на това, че в бежанския разказ липсвало позоваване на причини от религиозен характер, породени от религиозни убеждения и вярвания. Първоинстанционният съд се е произнесъл по този въпрос, като обосновано е приел, че е без значение обстоятелството дали чужденецът принадлежи към тези раса, религия, националност, социална група, или изразява политическо мнение, които са в основата на преследването. Достатъчно е органът или организацията, осъществяваща преследването, да смята, че чужденецът има такава принадлежност. По друг начин казано, няма отношение към настоящото производство твърдението на Х. Х., че е възприел [религия], как точно е приел тази религия, дали сведенията, които дава във връзка с това, че е участвал в сбирки с други [религия], и че се страхува да се върне в Иран поради основателен страх от преследване на тази основа, са противоречиви или не. Важното в случая е, че данните от чужденеца за приетата от него [религия] не са обсъдени в контекста на представената от чужденеца присъда за вероотстъпничество. Видно от проведеното на 25.09.2020 г. интервю с Х. Х., чужденецът е казал, че знае, че срещу него е издадена присъда, като подробно е разказал защо тази присъда му е наложена и защо не може да я представи, като обясненията му в тази насока звучат достоверно. Административният орган обаче въобще не е разгледал това в решението си. Констатирал, е че бежанската история на чужденеца е недостоверна, защото жалбоподателят се е представил с друго име, напуснал е страната си на произход по легален начин, веднъж се представил като [вероизповедание] след това като [вероизповедание], от което направил извод че чужденеца не излага твърдения, че е изложен на реална опасност от смъртно наказание или екзекуция, нито от изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, или наказание. В административния акт са използвани данни от справка за правото на свободно движение, паспортен режим – излизане и влизане в Иран. Административният орган приел, че ако молителят е имал проблеми с властите, той не би могъл да напусне страната си на произход - защото ще фигурира в списъка на лица извършили престъпления, според представеното копие на съдебното решение, с което е осъден на смърт и този факт опровергавал изцяло бежанската история на чужденеца. Видно от представените доказателства, длъжностното лице е допуснало две технически грешки в изписването на имената на чужденеца, като е извършил превода на шофьорската книжка на Х. Х. (стр. 40 от адм. д. № 11570/2020 г.). Административният орган не е разгледал и съпоставил представените писмени документи с другите данни по делото, а директно не ги е кредитирал, като не е изложил мотиви за това. Използвани са бланкетни мотиви и е обсъдена основно политическата обстановка в Иран, която няма отношение към наведеното от чужденеца твърдение, че е осъден в държавата си по произход. Правилно първоинстанционният съд е приел, че търсещият закрила е направил всичко възможно, предвид трудностите да се снабди и представи присъдата, за която е твърдял, че му е наложена, за да докаже този факт, и да обоснове достоверността на представената от него бежанска история, както и че сведенията от тази история звучат достоверно. Съгласно чл. 75, ал. 3 от ЗУБ, когато твърденията на молителя не са подкрепени с доказателства, те се приемат за достоверни, ако той е положил усилия да обоснове молбата си, дал е задоволително обяснение за липсата на доказателства и изявленията му са преценени като непротиворечиви и достоверни. Видно от представената присъда се установява, че лицето е осъдено за вероотстъпничество на седемдесет и четири удара с камшик по повод обвинение за поругаване на пророка; на пет години затвор по обвинение за поругаване на имамите; на две години затвор по обвинение за поругаване управлението на хазрат И. Х., основателя на Ислямска република, и на смърт по обвинение в убедено вероотстъпничество. Следователно липсата на достатъчно данни в подкрепа на изявленията на Х. Х., че е осъден, както и че издадената му присъда поражда опасения за живота му, не могат да бъдат самостоятелно основание за отказ за предоставяне на статут, в това число и хуманитарен. Обстоятелството, че жалбоподателят веднъж се е представил като [вероизповедание], след това за [вероизповедание]и накрая за [вероизповедание], не съставлява достатъчно основание да се приеме за неоснователно искането за закрила. Правилно първоинстанционният съд е приел също, че след като представената пред него присъда не е била оспорена по реда на чл. 193 от ГПК, същата следва да се ползва с доказателствената сила на официален свидетелстващ документ. Българските власти са могли да изискат по официален дипломатически път от Република Иран данни дали такава присъда е издавана срещу търсещия закрила и какви са възможностите за реалното й изпълнение. Предвид тази възможност, звучат необосновани наведените в жалбата доводи. Преводът на представения документ сочи на наличието на осъдителна присъда за смъртно наказание, съставляваща основание за напускане на държавата по произход, в качеството му на заплаха за сигурността и живота на лицето, което административният орган следва да провери и установи. Според чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗУБ, хуманитарен статут се предоставя на чужденец, принуден да напусне или да остане извън държавата си по произход, тъй като в нея е изложен на реална опасност от тежки посегателства, като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко или унизително отнасяне, или наказание. В случая, както правилно е преценил и първоинстанционният съд, административният орган е взел решението си без да прецени всички факти и обстоятелства, имащи значение за случая, в това число за осъществяване на преценка относно наличието на материалноправните предпоставки, съгласно цитираната разпоредба, както и в нарушение на административнопроизводствените правила. По изложените съображения обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Не са налице сочените в касационната жалба отменителни основания. По отношение на частната жалба: Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира частната жалба като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 230 от АПК за процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С обжалваното разпореждане /имащо характер на определение предвид чл. 213а, ал. 3, пр. 2 от АПК/ от 22.03.2021 г., постановено по адм. д. № 11570 по описа за 2020 г. на Административен съд София-град (АССГ), е оставена без уважение молбата на заместник-председателя на ДАБ при МС за освобождаване от държавна такса. Съдът е приел, че логическото тълкуване на чл. 92 от ЗУБ, не предполага освобождаването на касатора от задължението му за внасяне на държавна такса, защото анализът на разпоредбата сочи, че тя е създадена единствено с цел защита правото на лицата, търсещи закрила и осигуряването на достъпът им до правосъдие. Обжалваното определение е правилно като краен резултат, но по различни от изложените в него мотиви. С обжалваното разпореждане първоинстанцоннят съд с произнесъл по молба на заместник-председателя на ДАБ при МС за освобождаване от държавна такса по касационната му жалба срещу постановеното по делото решение № 982 от 17.02.2021 г. по адм. дело № 11570/2020 г. на Административен съд – София град. Основанията за освобождаване от държавна такса по касационно производство за само тези по чл. 227а, ал. 2 от АПК. Според тази разпоредба държавна такса по производството не се внася от граждани, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да я заплатят. При разглеждане на молбата за освобождаване от държавна такса съдът взема предвид: 1. доходите на лицето и на неговото семейство; 2. имущественото състояние, удостоверено с писмена декларация; 3. семейното положение; 4. здравословното състояние; 5. трудовата заетост; 6. възрастта; 7. други относими обстоятелства. Видно е от разпоредбата на чл. 227а, ал. 2 от АПК, че от държавна такса по касационно производство могат да бъдат освободени само граждани, не и административен орган, какъвто е заместник-председателя на ДАБ при МС. Затова частният жалбоподател не отговаря на условията за освобождаването му от държавна такса и с обжалваното разпореждане правилно като краен резултат му е отказано да бъде освободен от държавна такса по касационно производство. Предвид на това обжалваното разпореждане следва да бъде оставено в сила при тези коригиращи мотиви. Същевременно с обжалваното разпореждане първоинстанционният съд неправилно е приел, че заместник-председателят на ДАБ при МС дължи държавна такса по касационното производство. Според чл. 92 от ЗУБ производствата по реда на глава седма "Съдебен контрол" се освобождават от държавни такси и заплащане на други разноски с изключение на разноските за експертизи. Едно от производствата по глава седма от ЗУБ е касационното производство – чл. 85, ал. 4 от ЗУБ. Разпоредбата на чл. 92 от ЗУБ не прави разграничение между оспорващи граждани /физически лица/ и административни органи - издатели на оспорения административен акт. Това е в унисон и с последните изменения в АПК, с които в чл. 227а, ал. 1 от АПК се регламентира еднакъв правен режим по отношение на дължимите държавни такси по касационното производство - без оглед качеството на оспорващия – дали той е гражданин /физическо лице/ или държавен /административен орган/. С оглед на това и двете групи касационни жалбоподатели са освободени от държавна такса в касационното производство по ЗУБ. Разпоредбата на чл. 92 от ЗУБ е специална и по аргумент от чл. 91 от ЗУБ изключва приложението на общото правило на чл. 227а, ал. 1 от АПК, предвиждащо дължимост на държавна такса за касационното производство. Позоваването в обжалваното разпореждане на определение № 13746 от 5.11.2020 г. по адм. д. № 11389/2020 г. на ВАС, е неудачно. Това определение е постановено в съдебен състав на ВАС, включващ двама от членовете и на настоящия съдебен състав – неговият председател и докладчик. Посоченото определение обаче е постановено по спор относно дължимостта на разноски за осъществено адвокатско представителство. Изложените в посоченото определение мотиви са относими за така разрешения спор. В него обаче не е коментирано дали административният орган дължи държавна такса по касационното производство. Предвид изложеното касаторът - заместник-председателят на ДАБ при МС, не е дължал държавна такса по настоящото касационно производство. Същата е недължимо събрана. Затова след приключване на настоящото касационното производство заместник-председателят на ДАБ при МС може да поиска нейното възстановяване по установения във ВАС ред. Воден от горното, и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, и във вр. с чл. 236 от АПК Върховният административен съд, четвърто отделение,