Решение № 1846 от 7.02.2012 г. на ВАС по адм. д. № 11426/2010 г.

Решение № 1846 от 7.02.2012 г. на ВАС по адм. д. № 11426/2010 г., IV о., докладчик съдията Марио Димитров Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба от министъра на земеделието и храните, чрез процесуален представител юрк. Галя Василева, против решение от 15.03.2010 г., постановено по адм. дело № 4714/2006 г. на Софийския градски съд, административно отделение, III "а" състав. В касационната жалба са развити подробни доводи за неправилност на обжалваното решение, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Сочи се, че решението е изготвено при пълно противоречие с представените по делото доказателства, при неизяснена фактическа обстановка, а направените в същото изводи от правна страна са необосновани. Ответникът - Христо Димитров Нохчев, чрез процесуален представител адв. Славка Аракчиева, представя писмено възражение и писмени бележки, с които оспорва касационната жалба и развива подробни съображения за нейната неоснователност. Същите доводи поддържа и в съдебно заседание. Заинтересованите страни - Стою Митрев Митрев, Мария Митрева Павлова Митрева, Мария Димитрова Маринова и Христо Митрев Митрев не вземат становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба по наведените в същата касационни основания - необоснованост, неправилно приложение на материалния закон, както и допуснати нарушения на съществени процесуални правила. Обжалваното решение е законосъобразен съдебен акт. Несъответствието в имената на наследодателя и годината му на раждане, съдът е обосновал с конкретните фактически обстоятелства, които намират опора в доказателствата по делото, като например различната транскрипция на звуци, обстоятелството, че Карабаджака не е фамилно име, а по всяка вероятност прякор на лицето, докато фамилното име Златилов съвпада с това на дядото на лицето, в съответствие с установените на по-късен етап нормативни изисквания за три имена на българските граждани. Правилна е преценката на съда, че административният орган не е изпълнил основното си задължение да изследва материалноправните предпоставки за уважаване на претенцията, а е постановил отказ за обезщетение само поради формално несъответствие на някои от личните данни. Поради допуснатото процесуално нарушение, съдът правилно е отменил процесния акт и е върнал преписката за ново произнасяне по съществото на заявеното искане. Върховният административен съд, четвърто отделение намира касационната жалба за процесуално допустима, тъй като е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, е неоснователна по следните съображения: Производството пред Софийския градски съд е образувано по жалба от Христо Димитров Нохчев против заповед № РД 46-689/18.05.2006 г. на заместник-министъра на земеделието и горите, с която по негово заявление вх. № 94-ХХ-23/27.02.2003 г., е отказано правото на обезщетение по чл. 10в, ал. 1, т. 2 от ЗСПЗЗ на наследниците на Христо Нохчев Карабаджака, като са посочени няколко основания: името на наследодателя на заявителя по удостоверение за наследници № 2379/27.11.2002 г., издадено от община Хасково, е Христо Нохчев Златилов, роден на 25.03.1879 г., а името на бежанеца по архивни документи е Христо Ношчев Карабаджака, роден през 1880 г. Освен това, съгласно удостоверението за наследници Христо Нохчев Златилов има две деца, които към 1928 г. са под 18 г. - Димитър Христов Нохчев, роден през 1912 г. и Софийка Александрова Чанова, родена през 1919 г., а в т. 14 от Декларацията за изселване, попълнена през 1928 г., същите са посочени като деца на бежанеца, но са на различна възраст от тази на наследниците на Христо Нохчев Златилов - към 1928 г. Димитър е на 14 г., а София - на 8 г. Различно е и името на съпругата: по удостоверението за наследници съпругата на Христо Нохчев Златилов е Мария Димитрова Златилова, а съгласно архивните документи е Мария Христова Ношчева. Като самостоятелно основание за постановения отказ е посочено, че молбата за ликвидиране не е попълнена в съответствие с изискванията на чл. 47 и чл. 48 от Правилника по взаимното и доброволно изселване на гръцкото и българското етнически малцинства, изработен от Смесената комисия по гръцко-българско изселване, въз основа на гръцко-българската конвенция относно взаимното изселване, подписана на 27.11.1919 г. в Ньой на Сена (наричан в изложението Правилник), тъй като не са посочени изискуемите документи или свидетели за доказване правото на собственост на бежанците върху недвижимите имоти, определени за ликвидиране. С обжалваното решение Софийският градски съд подробно е обсъдил основния спорен въпрос, свързан с установяване на самоличността на субекта на правото на обезщетение. Приел е, че констатираните от административния орган несъответствия по отношение на името и годината на раждане на бежанеца, както и на неговите деца и на съпругата му, не са съществени и не водят до извод, че документите се отнасят до две различни лица. Съдът е счел също така, че е извън правомощията на административния орган да преценява дали молбата за ликвидиране е била попълнена съгласно изискванията на Правилника, тъй като материалноправните предпоставки за признаване право на обезщетение се съдържат в § 66 от ПЗР на ПМС № 456/1997 г. за изменение и допълнение на ППЗСПЗЗ, а не в Правилника. По тези съображения съдът е отменил оспорената заповед и е върнал преписката на административния орган за ново произнасяне, при което да се прецени дали са налице цитираните предпоставки на § 66 от ПЗР на ПМС № 456/1997 г. за изменение и допълнение на ППЗСПЗЗ и да се прецени основателността на претенцията и респективно начина на обезщетение. Обжалваното решение е правилно. Съгласно § 66 от ПЗР на ПМС № 456/1997 г. за изменение и допълнение на ППЗСПЗЗ българските граждани или техните наследници, неполучили облигации, имат право на обезщетение по чл. 10в, ал. 1, т. 2 от ЗСПЗЗ при наличието на конкретно посочени материалноправни предпоставки. Преди да пристъпи към преценка дали заявителят е правоимащо лице, административният орган следва да установи неговата самоличност, в смисъл дали от формална страна може да е субект на правото на обезщетение. В случая името на наследодателя по удостоверението за наследници не е било идентично с името му по архивните документи, което е послужило като основание за постановения отказ. По този повод първоинстанционният съд е констатирал, че в изселническите документи е имало изискване да се посочи името и презимето на лицето. Във всички приложени по делото архивни документи бежанецът е записан като Христо Нохчев или Христо Ношчев. В т. 1 от молбата за ликвидиране - "име и презиме на просителя", попълнена саморъчно от бежанеца, той е посочил, че се казва Христо Нохчев Карабаджака, но е подписал молбата като Христо Ношчев Карабаджака. Очевидно е, че самият бежанец е използвал и двете си презимена - Нохчев и Ношчев и става въпрос за едно и също лице. В документите не е имало изискване да се посочва фамилното име на просителя, поради което не е необходимо да се установява дали фамилията му е била Златилов или Карабаджака, или последното е само прякор. При така направения анализ на доказателствата, първоинстанционният съд е достигнал до обоснования извод, че същите установяват по безспорен начин самоличността на наследодателя, без да е необходимо да се изследва точната му година на раждане, и са достатъчни, за да се пристъпи към преценка на материалноправните предпоставки за обезщетяване. По отношение на констатираното несъответствие в годините на раждане на двете деца на бежанеца, съдът законосъобразно е приел, че последното не е от съществено значение, тъй като имената и пола им според удостоверението за наследници съвпадат с посочените в декларацията за изселване. Същото се отнася и за установената разлика в имената на съпругата на бежанеца. В декларацията за изселване последната е посочена като Мария Христова Ношчева, т. е. по име и презиме на съпруга си, а в удостоверението на наследници - Мария Димитрова Златилова, т. е. записана е с бащиното си име и с фамилията на съпруга си. От наличните доказателства може да се установи самоличността на наследниците на бежанеца, с оглед на което да им бъде признато качеството на субекти на правото на обезщетяване по § 66 от ПЗР на ППЗСПЗЗ. Като самостоятелно основание за отказ административният орган е посочил, че молбата за ликвидиране не е попълнена в съответствие с изискванията на чл. 47 и чл. 48 от Правилника, тъй като не са посочени изискуемите документи или свидетели за доказване правото на собственост на бежанците върху недвижимите имоти, определени за ликвидиране. В тази връзка съдът правилно е приел, че е извън правомощията на административния орган да преценява дали документите са били попълнени съгласно изискванията на правилника. В производството по обезщетяване по чл. 10в, ал. 1, т. 2 от ЗСПЗЗ не се установява правото на собственост върху изоставените земи, а основание за изплащане на обезщетението е обстоятелството, че тези земи са послужили за погасяването на държавния дълг по Спогодбата за уреждане на висящите финансови въпроси и развитие на икономическото сътрудничество между НРБ и Кралство Гърция (1964 г.), което предполага и установено право на собственост, както и обстоятелството, че собствениците не са били обезщетени. Законодателят не изисква доказателства относно това дали имотите са послужили за погасяването на държавния дълг и дали собствениците им са обезщетени или не, а тези обстоятелства се презумират с разпоредбата на § 66 от ПЗР на ППЗСПЗЗ, като за правоимащите лица не е налице задължение да доказват правото на собственост на техните наследодатели към един минал момент, както и да доказват отрицателния факт, че не са били обезщетени. Изброяването на документите, които се прилагат към заявлението за обезщетяване в чл. 19а, ал. 2, не е кумулативно и се препраща към изискванията на § 66 от ПЗР към ПМС № 456/1997 г. за изменение и допълнение на ППЗСПЗЗ. Освен това с тях се установяват правата на собственика за обезщетение, а не правото на собственост върху имотите. Доказателствената тежест за оборване на презумпцията по § 66 в конкретния случай е за административния орган. По изложените съображения правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че е налице идентичност между лицето по архивните документи и наследодателя на жалбоподателя. След като е установил самоличността на субекта на правото на обезщетение, съдът правилно е върнал преписката на административния орган за произнасяне по самите материалноправни предпоставки за признаване на това право съгласно чл. 10в, ал. 1, т. 2 от ЗСПЗЗ. Не са налице сочените касационни основания за отмяна и обжалваното решение като законосъобразно и правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение