Решение № 10969 от 5.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7127/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административно процесуалния кодекс (АПК) във връзка със Закона за устройство на територията (ЗУТ). Образувано е по касационна жалба на Я. В. Б. от [населено място], общ Враца, чрез процесуалния й представител адв. Стоянов, против решение 866 от 16.05.2025г., постановено по адм. дело 46/2025г. по описа на Административен съд гр. Враца, с което е отхвърлена жалбата й против заповед 10 от 03.01.2025г. на кмета на община Враца, с която на основание чл. 225а ал. 1 във връзка с чл. 225 ал. 2 т. 2 ЗУТ е наредено да бъде премахнат незаконен строеж, представляващ "пристройка към селскостопанска постройка от допълващото застрояване", намираща се в урегулиран поземлен имот (УПИ) VIII - 485, кв. 56 по регулационния план на [населено място], общ. Враца, с административен адрес [населено място], [улица], с възложители П. Б. Т., М. В. Ф., Б. В. Б. и Я. В. Б. наследници на Б. Ф. П.. В касационната жалба жалбоподателката твърди неправилност на оспореното решение, като постановено в противоречие с материалния закон и поради необоснованост отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди и неправилност на извода за липса на предпоставките за приемане на строежа като търпим, тъй като посочва, че в случая спорната постройка покрива калканна стена на такива постройки в съседния имот, макар и не изцяло. Посочва и че отклонението и навлизането в съседния имот на пристройката е само 0,75м., което е в рамките на геодезическата грешка при заснемането, съответно в тази връзка навежда съображения за неспазване на принципа за съразмерност и нарушение на чл. 6 АПК при издаване на заповедта. Иска оспореното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което се отменя оспорената заповед. Претендира разноски за двете инстанции. Ответникът кметът на община Враца, чрез процесуалния си представител юрк. Стойчева, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от страна адресат на оспореното решение, и срещу съдебен акт, който подлежи на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да постанови оспореното решение Административен съд гр. Враца е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган в рамките на неговите правомощия с представена заповед, при спазване на изискванията за форма и без допуснати съществени нарушения на административно производствените правила. Приел е, че от всички събрани в хода на производството доказателства се установява, че безспорно е налице незаконен строеж по смисъла на § 5 т. 38 ДР на ЗУТ, извършен без строителни книжа, което съответства на правното основание, посочено в заповедта чл. 225 ал. 2 т. 2 ЗУТ. Изложил е съображения, че спорният строеж не е търпим, тъй като макар и да е изпълнена първата предпоставка, а именно да е извършен до 07.04.1987г., тъй като от доказателствата се е установило, че годината на извършването му е 1983г., същият не отговаря на предвижданията на действащия ПУП от 1968г., тъй като навлиза в съседен имот, както и поради липсата на учредено право на строеж, както и на нормите по устройство на територията, действали към момента на изграждането му, както и на изискванията на сегадействащите. Приел е, че разположението на пристройката противоречи на изискванията на чл. 121 ал. 2 от Наредба 5 от 1977 г. за правилата и нормите по териториално и селищно устройство, действала към момента на извършване на пристройката, както и чл. 42 ал. 2 от сегадействащия устройствени правила по ЗУТ, тъй като дори да се приеме, че тя е разположена на страничната регулационна линия не покрива калканна стена на подобна постройка в съседния имот, както и не е предвидена такава. Поради това несъответствие с действалите към момента на изграждането и сега действащите норми по устройство на територията, съдът е приел, че спорният строеж не е търпим по правилата на § 16 ал. 1 и 2 от ПР на ЗУТ. Въз основа на изложеното е обосновал, че заповедта е законосъобразна и е отхвърлил оспорването. Решението е правилно. Оспореното решение е постановено в съответствие с материалния закон и със събраните доказателства. Правилно съдът е приел, че оспореният административен акт е издаден при спазване на административно производствените правила и в съответствие със закона. Аргументирани и в съответствие със закона и обосновани от представените доказателства са и изводите на първоинстанционния съд, че оспореният административен акт е постановен при наличие на материално правните предпоставки за това. Съгласно чл. 225а, ал. 1 ЗУТ незаконните по смисъла на чл. 225, ал. 2 ЗУТ строежи от четвърта до шеста категория се премахват със заповед на кмета на общината. В случая при правилно тълкуване и прилагане на закона първоинстанционният съд е приел, че предпоставките за премахване на строежа са изпълнени. Безспорно е установен незаконен строеж, извършен без строителни книжа, който подлежи на премахване. Правилен е и извода на съда за това, че спорният строеж не е търпим нито по смисъла на § 16, ал. 1 от ДР на ЗУТ, която е приложимата разпоредба съобразно годината на построяване. Неотносимо към преценката за това дали един строеж е търпим или не е факта дали е имало учредено право на строеж, тъй като това не е измежду предпоставките визирани в § 16 ПР на ЗУТ. Въпреки това по изложените други съображения е правилен извода на съда, че строежът не е търпим, тъй като не е бил допустим нито по правилата и нормите, действали към момента на извършването му, нито по сегадействащите такива., както и на действащия за района ПУП от 1968г. Това е така, тъй като безспорно се касае за пристройка, елемент на допълващото/второстепенното застрояване. Како изградена към 1983г., то по отношение на нея са приложими разпоредбите на чл. 119 от ППЗТСУ и чл. 121 от Наредба 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство (ДВ бр. 69 от 1977 г.), като според ал. 1 на тази разпоредба "Второстепенните постройки не могат да се разполагат на улично регулационната линия или близо до нея пред жилищната сграда. От регулационните линии на съседните парцели те трябва да са на разстояние най-малко 3 м или най-малко 1, 50 м от южна, югоизточна или югозападна (до 45 градуса отклонение от южната посока) регулационна линия към съседите", а според втората алинея "Второстепенните постройки могат да се разполагат на страничната регулационна линия, ако калканната им стена се покрива напълно от калканната стена на заварена сграда в съседния парцел или със съгласие на собственика на съседния парцел, изразено в нотариално заверено заявление до техническата служба при общинския народен съвет или декларация, подписана в присъствието на длъжностни лица от техническата служба при съвета, при задължение от негова страна да направи също такава постройка така, че калканните стени да се покрият напълно". В случая правилно съдът е приложим ал. 2 на чл. 121 от Наредба 5, като при разполагане на второстепенната пристройка на странична регулационна линия законът изисква тя да покрива напълно от калканната стена на заварена сграда в съседния парцел. Т.е. частичното покриване не е условие за търпимост, законът изисква пълното покриване на калканната стена, а в случая не само не е налице пълно, но не е налице и частично покриване. Такова е налице по отношение на съседна сграда, но не и на пристройката, предмет на тази заповед. Не е налице и втората предпоставка, а именно да е било налице съгласие от собственика на съдебния парцел и то в разписаната в посочената разпоредба форма, а именно нотариално заверено заявление до съответните одобряващи органи. Наредената за премахване пристройка е недопустима и по сега действащите норми, тъй като съобразно чл. 42, ал. 2 от ЗУТ "Постройки на допълващото застрояване, с изключение на гаражи, работилници и обекти за търговия и услуги, не могат да се разполагат на уличната регулационна линия или между нея и сградите на основното застрояване. Постройки на допълващото застрояване могат да се изграждат на вътрешната граница на урегулирания поземлен имот, ако калканните им стени покриват калканни стени на заварени или новопредвидени постройки в съседния урегулиран поземлен имот, или плътни огради". Т. е. забраната за разполагане на пристройката на страничната регулационна линия при липса на изградена или предвидена такава в съседния имот и непокриване на калканната или плътна ограда, каквато в случая също не се установява, съществува и по сегадействащите норми по устройство на територията. Поради това е правилен извода на съда, че нареденият за премахване строеж не е допустим по действалите, както към момента на извършването му, така и по сегадействащите правила и норми по устройство на територията, поради и което не е търпим, съответно подлежи на премахване. Най накрая неоснователно е възражението, че при издаване на заповедта е нарушен принципа за съразмерност, тъй като спорната пристройка навлизала само с 0,75м. в съседния имот, което е в рамките на допустимата грешка в измерването. В случая това възражение е неотносимо към оспорената заповед, тъй като същата не е издадена, поради това, че пристройката навлиза в съседния имот /това е само посочено като констатация/, а е издедана с правно основание по чл. 225 ал. 2 т. 2 ЗУТ, а именно поради това, че пристройката е изградена без строителни книжа одобрен проект и разрешение за строеж. В случая нареденото премахване на извършения в противоречие с предвидения ред строеж, е съразмерна мярка, тъй като норчите по устройство на територията и нормите по разрешаване н строителството са предвидени с оглед на защитата на гражданите и изграждането на строежи съответстващи на изискванията на плана, на закона, за здравина и конструкция. Решението като правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед на изхода на спора е основателно направеното искане от ответника по касация община Враца за присъждане на юрисконсултско възнаграждение съгласно чл. 143 ал. 3 АПК, което съобразно чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ следва да бъде определено в минимален размер от 200 лева. Предвид изхода на спора е неоснователно искането на касатора за присъждане на разноски. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение