Решение № 9329 от 9.07.2009 г. на ВАС по адм. д. № 4986/2009 г.

Решение № 9329 от 9.07.2009 г. на ВАС по адм. д. № 4986/2009 г., I о., докладчик съдията Атанаска Дишева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Димитър Трайков Димитров, действащ като ЕТ "Адема - Димитър Димитров" - гр. Пазарджик, против решение № 69/16.02.2009 г., постановено по адм. дело № 640/2008 г. по описа на Административен съд гр. Пазарджик, в частта, с която е отхвърлена жалбата му против акт № 2/3.10.2008 г. за установяване на вземания за такса по чл. 72 ЗМДТ за сумата 3385 лв. Касаторът твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излага съображения, че изискуемостта на вземането е в зависимост от влизане в сила на заповедта за предоставяне на терена; в конкретния случай заповедта му е връчена на 27.04.2005 г. и затова не е могъл да ползва терена преди това. В писмени бележки от пълномощника адв. Пл. Хаджийски се прави възражение за погасяване по давност. Касаторът моли решението да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъде отменен изцяло обжалвания акт. Ответникът по касационната жалба - кметът на Община Пазарджик, оспорва жалба и моли решението в обжалваната част да бъде оставено в сила. В писмен отговор от пълномощника юрисконсулт Иванка Борисова се излагат подробни съображения за правилност на решението. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, като прецени наведените в жалбата касационни основания и доказателствата по делото, приема следното: С обжалваното решение на Административен съд гр. Пазарджик е отменен акт № 2/3.10.2008 г. за установяване на вземания за такса по чл. 72 ЗМДТ за ползване на общински терен, издаден от кмета на Община Пазарджик, в частта, с която е определена такса за периода от 20.09.2001 г. до 31.12.2002 г. в размер на 2582, 16 лв. и за периода от 3.06.2005 г. до 22.08.2005 г. в размер на 292, 32 лв. или общо - 2874, 48 лв. Съдът е отхвърлил жалбата против същия акт в останалата част, с която е определена такса по чл. 72 ЗМДТ за периода от 1.01.2003 г. до 2.06.2005 г. в размер на 3385, 76 лв., ведно с дължимата лихва за забава. Осъдил е Община Пазарджик да заплати на жалбоподателя разноски в размер на 330, 70 лв. Предмет на настоящото производство е решението само в частта, с която съдът е отхвърлил жалбата против акта за установяване на вземания за такса. В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила. За да отхвърли жалбата против акта в посочената част съдът е приел за установено, че със заповед № 1367/13.09.2001 г. на кмета на Община Пазарджик е наредено на жалбоподателя да се предостави терен за поставяне на преместваемо съоръжение за търговия - павилион с площ от 28 кв. м., находящ се в кв. 417 по плана на гр. Пазарджик за срок от 5 години, считано от датата на издаване на разрешението. Издадено е и разрешение за поставяне № 125/20.09.2001 г. от главния архитект на общината, в което е определено жалбоподателят да ползва посочения терен за периода от 20.09.2001 г. до 20.09.2005 г. С писмо изх. № 40-00-85/2.11.2001 г., получено от жалбоподателя на 7.11.2001 г., същият е поканен в 7-дневен срок да се яви в общинската администрация, за да получи необходимите документи относно ползвания от него общински терен, а според товарителница № 781527 от 27.04.2005 г. жалбоподателят е получил заповед № 1367/13.09.2001 г. на 27.04.2005 г. За същия терен между страните по делото е имало сключен предходен договор за наем от 12.10.2004 г. за срок от 4 години. Според констативен протокол № 0005925/9.02.2005 г., съставен от служители на общинската администрация, в кв. 417 са поставени два павилиона, които не извършват търговска дейност към момента на проверката, единият от които е на жалбоподател. С декларация от 15.12.2004 г. жалбоподателят се е задължил да демонтира павилиона в едномесечен срок от датата на провеждане на търга за продажба на имота - УПИ ХVIII, кв. 417, като със заповед № 888/2.06.2005 г. на кмета на общината ЕТ "Ели Йорданова" е обявена за купувач на имота. Съдът е приел, че обжалвания акт за установяване на вземане от такси за ползване на общински терен е издаден на правно основание чл. 9б, ал. 2, вр. чл. 72 ЗМДТ, като е установено, че ползвателят не е плащал дължимата такса за имота, определена съобразно действащата към съответния период Наредба на общинския съвет за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги. Във връзка с определянето размера на дължимата такса съдът е възприел заключението на вещото лице, изслушано по делото, според което за периода до 13.03.2003 г. дължимата такса съобразно наредбата, приета с решение № 6/18.01.2001 г. е в размер на 6 лв. за 1 кв. м., а за останалата част от периода - съобразно наредбата, приета с решение № 28/21.02.2001 г. - по 4 лв. за 1 кв. м. Съдът е приел за неоснователно възражението на жалбоподателя за това, че задължението за заплащане на таксата е обвързано от влизането в сила на заповедта, с която се нарежда предоставянето на терен за ползване. В тази връзка е изложил съображения, че според чл. 79 ЗМДТ таксите се заплащат при издаване на разрешението за посочения в него период. В случая на жалбоподателя е изпратено писмо, връчено на 7.11.2001 г. за получаване на необходимите документи относно ползвания от него общински терен, но същият не се е явил да ги получи. Същевременно терена е използван като върху него е било поставено преместваемото съоръжения за търговия на жалбоподателя. Затова съдът е приел, че задължението за такса за ползване на общински терен е дължимо. За периода от 20.09.2001 г. до 31.12.2002 г. е приел, че задължението е погасено по давност, а за периода от 2.06.2005 г. до 22.08.2005 г. е приел, че такса не се дължи поради това че със заповед № 888/2.06.2005 г. е обявен купувач на имота при проведения търг за продажбата му. Предвид това съдът е отменил акта за установяване на вземането за сума в размер общо на 2874, 48 лв., представляващи размера на таксата за ползване за посочените периоди. Както се посочи, в тази част решението на административния съд не е обжалвано и е влязло в сила. Решението в обжалваната част е правилно. Съдът е обсъдил подробно и последователно събраните по делото доказателства и доводите на страните и въз основа на тях е направил обосновани фактически и правни изводи, които се споделят от настоящата инстанция. Безспорно е установено по делото, че през периода от 1.01.2003 г. до 2.06.2005 г. жалбоподателят, касатор в настоящото производство, е ползвал общински терен в кв. 417 по плана на гр. Пазарджик, като е имал поставено върху терена преместваемо съоръжение за търговия с площ от 28 кв. м. Съоръжението е поставено въз основа на договор за наем между същия и Община Пазарджик от 1994 г. Безспорно е също, че са били издадени заповед № 1367/13.09.2001 г. на кмета на Община Пазарджик, с която е наредено да се предостави терен за поставяне на преместваемо съоръжение за търговия - павилион с площ от 28 кв. м., находящ се в кв. 417 по плана на гр. Пазарджик за срок от 5 години, както и разрешение за поставяне № 125/20.09.2001 г. от главния архитект на общината, в което е определено жалбоподателят да ползва посочения терен за периода от 20.09.2001 г. до 20.09.2005 г. Безспорно е, че тези актове са издадени въз основа на искане от страна на ЕТ "Адема - Димитър Димитров". Касаторът по принцип не оспорва факта, че върху терена е имал поставено преместваемо съоръжение, като до същия извод водят и представените по делото писмо - покана за плащане изх. № 40-00-90/26.11.2003 г., констативен протокол № 0005925/9.02.2005 г., както и декларация от Д. Димитров от 15.12.2004 г., че ще демонтира павилиона в срок от 1 месец от провеждане на търга за продажба на имота. Както е приел и първоинстанционният съд жалбоподателят не е направил необходимото, за да получи издадените му документите във връзка с предоставеното право на ползване, съобщението за което е редовно получено на 7.11.2001 г. Същевременно през целия процесен период от време, включително и през периода, за който съдът е отменил акта за установяване на вземания за такса поради погасяване по давност, павилионът обективно се е намирал върху общинския терен, съответно не е бил демонтиран от жалбоподателя. Касаторът не може да черпи права от недобросъвестното си поведение, след като сам не е получил заповедта, с която е разрешено поставянето на преместваемо съоръжение, за което е бил уведомен. Предвид изложеното, правилно е прието, че общинският терен е бил използван за поставянето на павилиона. Възражението на касатора, че самият павилион не е бил използван и че не са реализирани приходи от дейността му е неоснователно, тъй като безспорно е установено че преместваемото съоръжение е било поставено върху общинския терен въз основа на искане за това от самия жалбоподателя, което съответно е било уважено от компетентния административен орган. Поради това, налице е основание за заплащане на местна такса за ползване на терен - общинска собственост, регламентирана в чл. 72 ЗМДТ. Задължението е дължимо за процесния период от 1.01.2003 г. (предвид изтичането на давностния срок за задълженията преди тази дата) до 2.06.2005 г., когато имотът е престанал да бъде общински. Първоинстанционният съд правилно е определил размер на дължимата такса за този период, като е съобразил приложимите разпоредби на Наредбата за определяне и администриране на местните такси и цени за услуги на Общински съвет гр. Пазарджик, съобразно редакцията, която е била приложима за съответния период. В тази връзка обосновано се е позовал на заключението на вещото лице и е изчислил размера на задължението за целия период, което е 3385, 76 лв. Възражението за погасяване по давност на това задължение, направено едва с писмените бележки на касатора, е неоснователно. При действието на ДПК (отм., в сила до 31.12.2005 г.) общинските вземания за такси са публични вземания според чл. 13, ал. 1, т. 2 ДПК, затова относно давностния срок за задълженията е приложима разпоредбата на чл. 140, ал. 1 ДПК, която има същото съдържание като разпоредбата на чл. 171, ал. 1 ДОПК. За задълженията от 2003 г. давностният срок е започнал да тече от 1.01.2004 г., поради което не е бил изтекъл към датата на издаване на обжалвания акт. Поради наличието на специален режим за института на давността по данъчното право, общите правилна за давността по гражданското право са неприложими. Задължението за лихви като акцесорно задължение следва главното задължение, поради което също представлява публично вземане. Това е изрично регламентирано в сега действащата разпоредба на чл. 162, ал. 1, т. 8 ДОПК. Затова за погасяването му по давност важат правилата на съответния данъчен процесуален закон, а не на ЗЗД. По изложените съображения не са налице твърдяните касационни основания за отмяна. Обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, за производството пред настоящата инстанция не се присъждат разноски, тъй като ответната страна не е претендирала такива. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, първо отделение