Решение № 11053 от 2.11.2021 г. на ВАС по адм. д. № 6218/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на М. Никитиев, чрез пълномощник адвокат З. Горанова Маркова, срещу Решение 176/13.04.2021г., постановено по адм. дело 510/2020г. по описа на Административен съд Монтана, с което е отхвърлено оспорването против Решение Ц 2153-11-34 от 30.10.2020 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт - гр. Монтана и потвърденото с него Разпореждане РВ-3-11-00817732 от 30 09 2020 г. на началник отдел КПК за възстановяване на добросъвестно изплатено парично обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване в размер на 5066.24 лв., за периода май декември 2018 г. Поддържат се оплаквания за неправилност на първоинстанционния съдебен акт поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон досежно нормите на чл.114, ал.2 КСО, във връзка с чл.10 КСО и чл. 4 КСО и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Формулиран е петитум за отмяна на първоинстанционното решение и вместо него постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени издадения индивидуален административен акт. Претендира се присъждане на съдебни разноски. Ответникът - директор на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) - гр. Монтана не изразява становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Поддържа становище, че след изпълнение на задълженията по чл.172а АПК решаващият състав обосновано е приел, че оспореният административен акт е законосъобразен и правилно е отхвърлил оспорването. Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, настоящият състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство e Решение Ц 2153-11-34 от 30.10.2020 г. на директора на ТП на НОИ - гр. Монтана и потвърденото с него Разпореждане РВ-3-11-00817732 от 30 09 2020 г. на началник отдел КПК, с което на основание чл.114, ал.2, т.2 КСО и чл. 114, ал.3 КСО е разпоредено лицето М. Никитиев да възстанови добросъвестно получено парично обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване, за периода 02.05.2018г. до 20.12.2018г., в размер на 5 066, 24 лева - главница. С постановеното решение първоинстанционният съд отхвърля жалбата като неоснователна, след като приема, че оспореният акт е издаден при наличие на предпоставките по чл. 114, ал. 2, т. 2 от КСО. Изводите на съда произтичат от преценката на събраните по делото доказателства - трудов договор 008/03.07.2017г., трудова книжка 94, протокол от извършена проверка от ТД на НАП Велико Търново, влезли в сила задължителни предписания за заличаване на подадените данни по чл. 5, ал. 4 КСО, свидетелски показания и др. Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба, първоинстанционният съд намира, че жалбоподателят не е полагал фактически труд за съответния осигурителен период при съответния работодател, вследствие на което същият не е бил страна в осигурително правоотношение и не е придобил качеството на осигурено лице по смисъла на чл. 4, ал. 1 от КСО, респективно за него не е възникнало и право на парично обезщетение по чл. 11, ал. 1, т. 1, буква а КСО за временна неработоспособност поради общо заболяване. Обоснован е извод за наличие на предпоставките, установени в нормата на чл. 114, ал.2, т.2 КСО, в хипотезата на представени нови документи или данни, които имат значение за определяне на правото, размера и срока на изплащане на полученото обезщетение за временна неработоспособност, при което е прието за дължимо възстановяването на получените суми за осигурителни плащания. Върховният административен съд шесто отделение споделя изводите на първоинстанционния съд и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно. Процесното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. В хода на производството пред Административен съд Монтана, инстанцията по същество на спора, пред която се установяват юридическите и доказателствени факти от значение за законосъобразността на обжалвания административен акт, са проверени констатациите на административния орган. Неоснователни са изложените в касационната жалба оплаквания за необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила. Първоинстанционният административен съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните, а формираното вътрешно убеждение относно фактите и обстоятелствата от обективната действителност не се отклонява от правилата на формалната и правната логика. Съдът е изпълнил процесуалното задължение за обсъждане на доказателствата по делото в тяхната съвкупност, като във връзка със свидетелските показания, които не са възприети от него, са изложени подробни мотиви. Решаващият съд надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал релевантните за спора факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните, като е проверил законосъобразността на оспорения административен акт, съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 АПК на всички основания по чл. 146 АПК. Касационните доводи за неправилно прилагане на материалноправните разпоредби на чл. 10, ал. 1 КСО и § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО са неоснователни. В Кодекса за социално осигуряване са разграничени съществените елементи на трудовото и осигурителното правоотношение. В съответствие с легалната дефиниция, установена в § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО, "осигурено лице" е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл.4 и чл. 4а, ал. 1 и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. Осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10 КСО, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1-3 и 5 КСО. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 КСО изрично определя момента, от който възниква осигуряването денят, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 и продължава до прекратяването й, респ. лицето следва добросъвестно да участва в осигурителното правоотношение и обуславящото го трудово такова, за да придобие право на парично обезщетение. Защитими са единствено реално възникнали трудови и осигурителни права. Наличието на трудов договор не е достатъчно условие за възникване на осигурително правоотношение, от което могат да се черпят осигурителни права, включително правото на обезщетение за временна неработоспособност, ако лицето реално не е осъществявало трудова дейност. В разглеждания случай с Декларация вх. 1004- 11 75 # 1 от 02 07 2019 г., управителят на Те Групама ЕООД, К. Кръстев декларира, че като управител и собственик на дружеството, не е сключвал трудови договори и не знае каква дейност е извършвало дружеството, нито какви обекти има. При проведения разпит на управителя на Те Групама ЕООД, в качеството му на свидетел, същият заявява, че поводът да се запознае с М. Никитиев е било предложение да му направят фирма. К. Кръстев твърди пред първоинстанционния съд, че е работил като дърводелец, на 29.04.2018г. е получил [заболяване] и не си спомня да е назначавал оспорващия на работа, респ. да се е подписвал на трудов договор, тъй като е бил постоянно пиян. Една година след [заболяване] Кръстев е бил в болничен, а след това десет месеца на трудовата борса. Същият заявява, че е получавал пари от оспорващия, около 20 лева на месец и докато е ходил на работа, го е виждал на автомивката, тъй като там чакал автобуса си, за да отиде на работа в [населено място]. В заключение К. Кръстев сочи, че ако е имал фирма е щял да работи в нея, а всъщност е безработен от 22.04.2020г. - деня преди деня на съдебното заседание, за което е призован. При изложените фактически констатации, противоречията в показанията на свидетеля А. Асенов и в обясненията на оспорващия, съпоставени с показанията на управителя К. Кръстев, първоинстанционният съд правилно приема, че не може да се обоснове извод за надлежно упражнявана трудова дейност по сключения трудов договор, подписан неясно от кого и при какви обстоятелства. Самостоятелно основание за правилността на оспорения акт е, че към дата 23.04.2020г., има влезли в сила Задължителни предписания ЗД-1-11-00738860/24.03.2020 г., с които на дружеството е предписано, в срок от 15 работни дни от получаването, да заличи данните по чл. 5, ал. 4 от КСО за изброените лица и период, в т.ч. и за М. Никитиев за периода 03.07.2017г. 21.02.2019 г. Поради липса на доброволно изпълнение, данните по чл. 5, ал. 4 от КСО, подадени от осигурителя Те Групама ЕООД, са заличени служебно при условията на чл. 4, ал. 10, т. 4, вр. с ал. ал. 13 от Наредба Н-13 от 17 12 2019 г. за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица, според които текстове, Националният осигурителен институт подава данни и за заличаване на декларации образец 1 или образец 5, подадени за лицата по чл. 4 и 4а от КСО, когато не е изпълнено в срок влязло в сила задължително предписание по чл. 108, ал. 1, т. 3 от КСО и в 7 дневен срок от неговото влизане в сила. Заличените данни касаят периода, в който оспорващият е ползвал отпуск за временна неработоспособност поради общо заболяване. Предвид изложеното, касационната инстанция намира, че след изплащането на сумите за парични обезщетения за временна неработоспособност поради общо заболяване, са представени нови документи и са събрани допълнителни данни, от които е установено, че извършените осигурителни плащания са без правно основание. Налице са предпоставките по чл. 114, ал. 2, т. 2 от КСО за възстановяване на сумите за осигурителни плащания от получилото ги лице без лихва до изтичането на срока за доброволно изпълнение. В касационната жалба не се сочат обстоятелства, водещи до промяна на изводите, формирани от първоинстанционния съд при осъществения съдебен контрол за материална законосъобразност на оспорения административен акт, обхващаща преценката досежно наличието на установените от компетентния орган релевантни юридически факти (изложени като мотиви в акта) и съотнасянето им към нормите, посочени като правно основание за неговото издаване, с оглед разпореденото възстановяване на получено парично обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване, за периода 02.05.2018г. до 20.12.2018г., в размер на 5 066, 24 лева главница. Предвид изложеното Върховният административен съд състав на шесто отделение намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд състав на шесто отделение,