Решение № 54 от 4.01.2013 г. на ВАС по адм. д. № 902/2012 г.

Решение № 54 от 4.01.2013 г. на ВАС по адм. д. № 902/2012 г., I о., докладчик председателят Здравка Шуменска Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на адв. Светлин Панов, в качеството му на процесуален представител на Салвадор Монтагут Субира, управител на "Сомонтифия" ООД, срещу решение № 2064 от 5.12.2011 г. по адм. дело № 2068 по описа за 2011 г. на административния съд - Пловдив. С него е отхвърлена жалбата на търговското дружество срещу ревизионен акт (РА) № 161100305 от 13.04.2011 г. на органа по приходите при ТД на НАП-гр. Пловдив, потвърден в обжалваната част с решение № 568 от 28.06.2011 г. на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението"-гр. Пловдив. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушаване на материалния и процесуалния закони, както и поради необосноваността му, което съставлява отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора, както и присъждане на съдебни разноски. Ответната страна по касационната жалба - директорът на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението"-гр. Пловдив оспорва същата като неоснователна чрез депозирано по реда на чл. 163, във връзка с чл. 228 от АПК писмено становище на юрисконсулт Нели Новакова. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведеното отменително основание, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна, а разгледана е неоснователна. Предмет на съдебния контрол в производството пред административния съд - Пловдив е бил ревизионен акт № 161100305 от 13.04.2011 г. на органа по приходите при ТД на НАП-гр. Пловдив, потвърден в обжалваната част с решение № 568 от 28.06.2011 г. на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението"-гр. Пловдив. Същият е издаден в резултат на осъществена ревизия на търговското дружество, като са определени допълнителни задължения за данък по чл. 37 от ЗДДФЛ за 2007 г. в размер на 711.87 лв. и лихви за забава в размер на 284.27 лв.; за 2008 г. в размер на 1 340.81 лв. и лихви за забава в размер на 328.76 лв. и за 2009 г. в размер на 985.11 лв. и лихви за забава в размер на 121.77 лв. В хода на ревизията е установено, че дружеството е сключило договори за заем с физическите лица Едуардо Давид Монтатут Субира (1 брой); с Мария Анония Рамонет Субира (5 броя); със Салвадор Давид Монтатут Субира (1 брой). В тях е предвидена лихва равна на основния лихвен процент определен от БНБ с надбавка 1.5 пункта върху непогасената част от заема, като тя се начислява и изплаща еднократно при погасяване на пълната сума. Получените суми в договорите са осчетоводени при ревизираното дружество, като задължението за лихви не е намерило отражение в счетоводните регистри. Административният орган е приел, че е нарушен принципът на текущото начисляване, а именно, че приходите и разходите, произтичащи от сделки и събития се начисляват към момента на тяхното възникване, независимо от момента на получаването или плащането на паричните средства или техните еквиваленти и се включват във финансовите отчети за периода, за който се отнасят. Така е приел, че дружеството е следвало да начисли договорената лихва и съответно да определи окончателен данък върху брутния размер на начисления доход от лихви в полза на чуждестранните лица, на основание чл. 37, ал. 1, т. 3 от ЗДДФЛ. Административният съд - Пловдив е изложил фактическата страна по делото, по която няма спор, като е направил извод за законосъобразност на оспорения ревизионен акт. Съдът правилно е отграничил основния спорен момент, а именно дали съществува задължение за счетоводното начисляване на лихвите, след като между страните е уговорено, че лихвата се изплаща еднократно при погасяване на пълната дължима сума, който момент още не е настъпил. Също така съдът е изложил подробни съображения относно възникването на задължението за начисляване на лихвите текущо, независимо, че те ще бъдат изплатени в края на периода, едновременно с връщането на главниците по заемите от посочените чуждестранни лица. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е правилно постановено. Съгласно чл. 37, ал. 1 от ЗДДФЛ с окончателен данък се облагат доходи от източник в България, начислени/изплатени в полза на чуждестранни физически лица, когато не са реализирани чрез определена база в страната от ... т.3 лихви. По делото е установено, че посочените физически лица са чуждестранни, като същите се реализирали доходи от лихви по договори за заеми, предоставени на ревизираното дружеството. Същото е следвало да осчетоводени освен средствата по тях, но и договорените лихви. Правилно административният съд е приел, че това дружество в нарушение на чл. 4, ал. 1, т. 1 от ЗСч, в който е уреден принципът за текущото начисляване, не е начислило лихвите по договорите за заем към момента на възникване на дохода за него, а не към момента на тяхното изплащане, който не е настъпил. Това е и първото касационно възражение по делото. Този извод произтича от не само от тълкуването на посочената законова разпоредба, в която са посочени алтернативно двете възможности, а именно "облагат се доходи, начислени и или изплатени в полза на чуждестранни физически лица". От това посочено съдържание на нормата следва да се преценяват предпоставките за облагане с окончателен данък. От друга страна тълкуването при прилагането й следва да се свързва с един от основните счетоводни принципи, а именно този за текущото начисляване. Аналогично е съдържанието и на ал. 2 от чл. 37 от ЗДДФЛ, в която разпоредба е посочен начинът на формиране на облагаемия доход. Също така в чл. 65, ал. 1 от ЗДДФЛ е определен и срокът за внасяне на окончателния данък от платеца на дохода, който се облага, а именно до края на месеца, следващ месеца на начисляването на дохода от предприятието или изплащането на дохода от самоосигуряващото се лице, като в случая се съобразява първата хипотеза. Следва да бъде споделен и аргумента на административния орган и съда, че МСС 23 "Разходи за заеми" като правило изисква незабавното признаване на разходите за заеми като разход, което се свързва със съдържанието на посочения счетоводен принцип. Второто касационно възражение е относно приложение на Спогодбата между НРБългария и Кралство Испания. Същото е неоснователно, понеже данъчните облекчения, предвидени в нея могат да се ползват само след удостоверяване на основания за това по реда на чл. 135 и сл. от ДОПК. По повод третото касационно възражение относно наличието на издадени АПВ за ревизирания период следва да се има предвид, че такъв аргумент не е съобразяван както в административното, така и в съдебното производства, понеже не е било направено оспорване на ревизионния акт с такова позоваване, т.3. липсва такъв довод. В касационната жалба също няма посочване на конкретни актове за прихващане и възстановяване, съставени на касатора, за да бъде преценявано и това обстоятелство. По изложените съображения не може да се приеме, че е налице нарушаване на съдебнопроизводствените правила, поради неговото необсъждане и непреценяване, както се твърди от касатора. Обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход от спора съдебни разноски не се дължат на касатора, като на ответната страна по касационната жалба са присъдени съдебни разноски в съответствие с чл. 161, ал. 1, изр. трето от ДОПК. Съобразно изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, първо отделение