Решение № 5641 от 14.05.2020 г. на ВАС по адм. д. № 1847/2020 г.

Решение № 5641 от 14.05.2020 г. на ВАС по адм. д. № 1847/2020 г., I о., докладчик съдията Таня Комсалова Образувано е по касационна жалба на "МН Груп България" ООД, гр. София, подадена чрез процесуалния му представител адв. Жеков, против Решение № 6392/30.10.2019 г., постановено по адм. дело № 2210/2018 г. по описа на Административен съд – София-град /АССГ/, поправено с Решение № 45 от 6.01.2020 г., постановено по същото дело, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт /РА/ № Р-22221916006618-091-001/26.04.2017 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. София, в частта му изменена и потвърдена с Решение № 1677/23.12.2017 г. на Директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /ОДОП/– гр. София при ЦУ на НАП с който на дружеството са определени задължения по ЗДДС за внасяне в резултат на отказано право на данъчен кредит в размер общо на 62 323,80 лева, ведно с прилежащи лихви за забава в размер общо на 31 436, 77 лева. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт, поради допуснати нарушения при прилагането на материалния закон, постановяването му в противоречие с процесуалните правила и необоснованост – касационни отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Конкретно се твърди, че неправилно не е признато правото на данъчен кредит по всяка една от спорните фактури, с аргумента че в случая от събраните по делото доказателства безспорно се установява че дружеството е получател по облагаеми доставки, обективирани със спорните първични счетоводни документи. Подробни съображения обосноваващи оплакванията се съдържат в касационната жалба, с която се иска отмяна на обжалваното решение и отмяна на ревизионния акт, както и да се присъдят направените по делото разноски. Ответникът по касационната жалба директорът на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" София, не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, Първо отделение счита, че касационната жалбата е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: За да отхвърли жалбата на "МН Груп България" ООД срещу цитирания по-горе ревизионен акт за установени задължения за ДДС в размер общо 62 323, 80 лева, ведно с прилежащи лихви за забава в размер общо на 31 436, 77 лева за конкретно посочени данъчни периоди, вследствие на отказано право на данъчен кредит, първоинстанционният съд е приел, че не е спорно между страните, че дружеството притежава издадени от доставчиците "Тротор голд груп" ЕООД, "Енерджи конструкшън" ЕООД, "Спийд логистик" ЕООД, "Транс-Строй 2011Е" ООД, "ТМ транси" ЕООД и "Елшадай-5" ЕООД данъчни документи - фактури, но е спорно действителното получаване на стоките, респ. извършването на услугите от посочените търговци и затова са възприети констатациите в ревизионния акт за незаконосъобразно упражняване правото на данъчен кредит от жалбоподателя. Според съда в хода на ревизионното и на съдебното производство не са ангажирани надлежни писмени доказателства, въз основа на които да се обоснове извод, че спорните фактури отразяват реално извършени доставки. Този факт е подчертано, че не се установява единствено и само с представянето на първичен счетоводен документ и включването му в дневника за покупки или продажби или в съответните счетоводни регистри за съответните данъчни периоди, а следва именно получателят, като лице претендиращо правото на данъчен кредит по спорните първични счетоводни документи, да установи в условията на пълно доказване осъществяването на обективираните в тях доставки на стоки/услуги по смисъла на понятието, залегнало в чл. 6, ал. 1 от ЗДДС, респ. чл. 9, ал. 1 от ЗДДС. Съдът е възприел констатираното от ревизиращите органи, че безпротиворечиви доказателства в тази връзка не са ангажирани по делото. Обосновал се е с обстоятелството, че от една страна предметът на част от доставките изисква специални знания и умения в областта на "рекламната дейност", "поддръжката на интернет сайт", поради което и правилно е търсена от органите по приходите съответната кадрова обезпеченост от съответния доставчик; от друга – че липсват доказателства извън самите фактури и счетоводното им отразяване за извършен "международен транспорт", вкл. и такива относно дестинация, предмет на превоза и прочие; по отношение на останалите доставки са представени единствено еднотипни договори, без конкретни уговорки – в какво например се изразява поддръжката на интернет сайта, какви са рекламните материали, в какво се изразява и по какъв начин следва да бъде осъществена рекламната кампания, респ. презентиране, в какво се изразява консултантската дейност и по какъв начин е извършена, в какво се изразяват консултациите по ISO системи и управление на системи, като самите приемо-предавателни протоколи, а и фактури също, не съдържат каквато и да било конкретика, а са аналогично общи; като цяло по отношение на рекламните материали, респ. реклама и прочие липсват данни за рекламното послание. С тези аргументи е прието, че съгласно цитираната практика на СЕС са на лице условията, изключващи признаването на правото на данъчен кредит за получателя по тези фактури. Обжалваното решение е правилно постановено. При постановяването му не са допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон, липсва и твърдяната необоснованост. Извършената от съда проверка на РА е в съответствие с чл. 160, ал. 2 от ДОПК. Преценени са цялостно доказателствата по делото, приетата ССЕ, възраженията на жалбоподателя, изяснени са релевантните факти и обстоятелства по спора. Всъщност единственият спорен въпрос между страните в процеса е наличието на реално осъществени доставки на стоки/респ. услуги между страните, посочен в спорните фактури, като нито една от тях не отрича значението на реалността на доставката като едно от задължителните условия за възникване на правото на данъчен кредит, съобразно установената съдебна практика както на националните съдилища, така на Съда на Европейския съюз. Разпоредбите на чл. 68, ал. 1 и ал. 2 ЗДДС обуславят възникването на правото на приспадане на данъчен кредит от кумулативното осъществяване на елементите на регламентирания в ЗДДС сложен фактически състав, който наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС, включва и установяването на реалното получаване на стоките или извършването на услугите по облагаемата доставка - арг. от чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗДДС. Необходимостта от установяване на обективното извършване на доставките не се отрича от СЕС и в Решението от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11, който в своята практика многократно подчертава, че националният съдия следва да осъществи конкретна преценка на всички събрани в производството пред него доказателства и въз основа на тях да формира изводите си за наличието или липсата на реална доставка. Това негово разбиране е отново застъпено в Решение от 31.01.2013 г. по дело С-643/11, съобразно което "Правото на Съюза, както и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на равно третиране допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на ДДС, платен за получена доставка, по съображение, че липсва действително извършена облагаема сделка". Или вярно първоинстанционният съд е определил материалноправните предпоставки за възникване и упражняване на правото на данъчен кредит по чл. 68 и чл. 69 ЗДДС. Законосъобразно е изследвал фактите, релевантни за настъпване на данъчно събитие по смисъла на чл. 25 от ЗДДС. Правилно съдът е определил, че спорът между страните е относно основната предпоставката за възникване на правото на данъчен кредит – доставката на стоки/извършването на услугите от съответния издател на фактурите. Установените в решението факти, които са изложени подробно и систематизирано, се подкрепят от събраните доказателства. Настоящият състав споделя изводите на съда, че събраните по делото писмени доказателства, както и заключението съдебно-счетоводната експертиза не установяват действителното извършване на спорните доставки. В крайна сметка по всяка една от спорните доставки извън както е констатирал и първоинстанционния съд твърде общите и бланкетни договори, и аналогично съставени приемо-предавателни протоколи липсват каквито и да било доказателства примерно относно начина на калкулиране на цената на съответната услуга и нейните елементи - материали, труд и др. По отношение на доставките с предмет рекламни материали, рекламна кампания, поддръжка на интернет сайт, консултантски услуги, управление и поддръжка на системи за качество и прочие, не са представени доказателства, за да се установи какво се рекламира, по какъв начин, какви по вид и количество са самите рекламни материални, не е ясно в какво се изразяват въпросните консултантски услуги и соченото управление и поддръжка на системи за качество, липсват каквито и да било доказателства във връзка с т. нар. поддръжка на сайт. В крайна сметка дори и при доставки на услуги е на лице опредметен техен резултат, с който касаторът следва да разполага при положение, че твърди услугите да са били действително осъществени. Що се касае до услугите по "международен транспорт" то очевидно е, че дружеството следва да разполага с необходимите за целта транспортни документи, а такива липсват, вкл. и в приемо-предавателните протоколи не са индивидуализирани каквито и да било данни за МПС с което е осъществен транспортът, каква е била дестинацията, какво точно е транспортирано, от кой/до кой субект и прочие обстоятелства. Т. е. липсата на доказателства за действителното осъществяване на фактурираните доставки на стоки и услуги води до единствения законосъобразен извод за тяхната нереалност. Що се касае до оплакванията в касационната жалба, следва да се посочи че същите са аналогични на изложените съображения в жалбата до административния съд. Неправилно е възражението, че в случая отказът от право на данъчен кредит е единствено и само с аргумента, че дружествата-доставчици не разполагат с кадрова, материална и техническа обезпеченост – това е само един от аргументите, изложени от първоинстанционния съд, но не и водещият за да отхвърли жалбата. Възраженията относно плащанията на цената при липсата категорични доказателства за осъществяването на самите доставки, също не са аргумент, че следва да бъде признато правото на данъчен кредит. Всъщност по делото противно на твърденията на касатора не се установява използването на процесните доставки за последващи облагаеми такива, както е неоснователно е възражението, че без същите не би могло дружеството да осъществява търговската си дейност в декларираните от него размери. Правото на данъчен кредит по доставките, които са обективно свързани с основната дейност на "МН Груп България" ЕООД е признато в хода на ревизията, респ. от горестоящия административен орган. Или след като липсват по делото доказателства, които да установят в условията на пълно доказване действително осъществени доставки на стоки, респ. услуги по начина по който са обективирани същите в първичните счетоводни документи, то правилно съдът е обсъдил и преценил издадените фактури от доставчиците, като мотивите в обжалваното решение изцяло кореспондират с възприетата практика на ВАС, че те са доказателства за възникнали облигационни взаимоотношения, но не и за реалността на доставките. Първоинстанционният съд е съобразил мотивите си със съдебната практика на СЕС и на ВАС, поради което неоснователно е оплакването в този смисъл, изложено от защитата на касационния жалбоподател. В този смисъл законосъобразни са изводите на съда, че не е достатъчно само издаването на фактури за признаване правото на данъчен кредит за доставка на стоки, респ. на услуги, респ. установено плащане на стойността й, а следва по категоричен начин да се установи, че стоките са предадени на получателя или че фактурираните услуги са действително осъществени. Предвид гореизложеното настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита, че обжалваното решение не страда от сочените от касатора пороци, които да водят до неговата отмяна. Решението, като правилно на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК следва да бъде оставено в сила. От ответника не е заявено присъждане на разноски пред касационната инстанция, поради което и съдът не присъжда такива. При този изход на спора на касационния жалбоподател не се дължат разноски. Водим от горното, Върховният административен съд, Първо отделение