Решение № 8044 от 27.6.2024 г. на ВАС по адм. д. № 3769/2024 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи гр. Пловдив, срещу Решение 1693/ 21.02.2024 г. по адм. дело 1263 по описа за 2023 г. на Административен съд Пловдив, с което частично е уважен иск по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и касаторът е осъден да заплати на А. С. сумата от 2500 лв. за причинени неимуществени вреди, в следствие на незаконосъобразна заповед за задържане на лице. Според касатора първоинстанционното решение е незаконосъобразно, неправилно и необосновано, като излага твърдения за наличие на касационни отменителни основания по чл. 209,т.3 от АПК. Иска неговата отмяна и постановяване на друго по същество на спора, с което да бъде отхвърлен искът изцяло. Ответникът по касация А. Д. С. в писмен отговор по касационната жалба оспорва наведените касационни основания. Също така оспорва решението в отхвърлителната му част, което представлява самостоятелна касационна жалба срещу решението на съда. Претендира разноски пред касационната инстанция. Представителят на Върховна прокуратура на Република България дава заключение за допустимост на касационната жалба на Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи гр. Пловдив, но неоснователност на същата. По насрещната жалба на А. С. не взима конкретно отношение, но смята първоинстанционното решение за правилно Върховният административен съд, Трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба на Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи гр. Пловдив е подадена в срок, от надлежна страна, срещу съдебен акт, който е неблагоприятен за нея, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба на Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи гр. Пловдив е неоснователна. Касационната жалба на А. Д. С. оформена като насрещна жалба в отговор на касационната жалба на Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи гр. Пловдив е просрочена и поради това недопустима. А. С. е бил уведомен за първоинстанционното съдебно решение на 26.02.2024г. и срокът му за подаване на касационна жалба срещу решението в отхвърлителната му част е изтекъл на 11.03.2024г., който е бил работен ден. Отговорът на касационната жалба и инкорпорираната в него самостоятелна жаба срещу решението е постъпил на 03.04.2024г., далеч след срокът за обжалване, поради което жалбата му е недопустима. Административен съд Пловдив е уважил частично иска на А. Д. С., с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ срещу Областна дирекция на МВР гр. Пловдив за причинени неимуществени вреди за сумата от 2 500 лв., като е отхвърлил иска до претендирания размер от 5 000 лв., както и лихва върху тази сума. Съдебното решение в частта, с която е отхвърлен искът за сумата над 2 500 лв. е обжалвано, но поради просрочието на касационната жалба не е предмет на касационна проверка, на основание чл. 213а, ал. 6, т. 2, във връзка с чл. 211 и чл. 215, т. 3 АПК. За да постанови този резултат първоинстанционният съд е приел за установено, че със Заповед за задържане на лице peг. 329зз-127/12.07.2022г. на началник на група Криминална полиция при РУ-Раковски на ОД на МВР гр. Пловдив, ищецът е бил задържан за срок от 24 часа, на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от Закона за министерството на вътрешните работи. Установил е, че цитираната заповед е била обжалвана и отменена по съдебен ред с влязло в сила Решение 1123 от 14.03.2023 г. постановено по гражданско дело 10881/2022 г. по описа на Районен съд - Пловдив. От фактическа страна съдът е установил, че със Заповедта за задържане на лицето е била мотивирана с придобити данни за извършено престъпление по чл. 216, ал. 1 от НК, във връзка с ДП ЗМ188/2022 г. по описа на РУ Раковски, като задържането е извършено в 14.00 часа на 12.07.2022 г. и лицето е освободено в 13.40 часа на следващия ден. Ищецът е оспорил цитираната заповед пред съда, като с Решение 1123 от 14.03.2023 г. постановено по гражданско дело 10881/2022 г. по описа на Районен съд Пловдив, заповедта е отменена. Решението на РС-Пловдив е влязло в сила на 08.04.2023 г. По делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на св. Д. С., син на ищеца, който е и присъствал по време на задържането. От тях се установява психологическото и емоционално състояние на последния след задържането. Назначена и приета е съдебно-психологична експертиза за психо-емоционалното състояние на ищеца, породено от задържането При тези фактически установявания съдът е приел от правна страна, че конкретната заповед за задържане на лице е отменена като незаконосъобразна с влязло в сила съдебно решение, поради което е налице първият елемент от фактическия състав на иска за обезщетение по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, тъй като е налице незаконосъобразен акт на орган на МВР, отменен по съдебен ред с влязло в сила решение. Съдът е счел същевременно, че е налице неимуществена вреда, която е пряка последица от незаконосъобразния акт, с оглед на което е уважил частично исковата претенция на ищеца, като е съобразил обезщетението с правилата на чл. 52 ЗЗД. Така постановеното решение е правилно. По делото няма спор, че в резултат на Заповед за задържане г-н С. е престоял в мястото за задържане почти пълните 24 часа от 14.00 часа на 12.07.2022 г. до 13.40 часа на следващия ден 13.07.2022 г. Няма спор, че заповедта за задържане е отменена с влязло в сила съдебно решение. Спорът се състои в това, претърпял ли е ищецът вреди от незаконното задържане и съответно дължи ли му се обезщетение за това и в какъв размер. Настоящата инстанция, намира за безспорно, а и такава е последователната практика на съдилищата, че самият факт на незаконно задържане поражда неимуществени вреди или защото нарушава основното право на свобода, или защото може разумно да се приеме, че всяко лице би изживяло стрес и безпокойство при незаконосъобразно задържане. Създадените за времето на задържане дискомфорт и неудобства произтичат вследствие на изпълнението на незаконосъобразна принудителна административна мярка, каквато по своята същност е заповедта за задържане. Вредите се изразяват освен в ограничение на свободата на движение на ищеца за едно денонощие, още и в унижение, неудобство, страх и притеснение. В този смисъл е налице основание за уважаване на иска. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразен акт, действие или бездействие на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. 3а да възникне законовата отговорност следва да е налице незаконосъобразен акт или незаконосъобразно действие или бездействие и реално причинена вреда, произтичаща от тях в пряка причинна връзка. Административният съд правилно е приел, че в случая по делото е установено наличието на законовите предпоставки, обуславящи основателност на предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди, произтичащи от конкретната незаконосъобразна заповед, установена като такава с влязло в сила съдебно решение. В процесния случай по делото безспорно са доказани, както възникването на претендираните от ищеца неимуществени вреди, така и причинно-следствената връзка между тях и незаконосъобразния акт, поради което и съдът е следвало да уважи иска по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Правилен е изводът на съда, че вредите са били доказани. Дадените свидетелски показания, които в своята последователност са логични и представят пряко възприетото от свидетеля за преживяното от ищеца и неговото състояние в резултат на незаконосъобразната заповед и задържането му. Вредите се доказват и от заключението на вещото лице по назначената съдебно-психологична експертиза. Настоящият състав счита, че присъденият размер на обезщетение съответства на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Справедливостта по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение, за да се намери паричният еквивалент на необходимото и дължимо обезщетение. Като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служат още икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането. От друга страна размерът на обезщетението обаче не следва да бъде и източник на обогатяване за пострадалия. От значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз, а справедливостта" до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални блага. Незаконосъобразното задържане несъмнено е повлияло върху психиката на С. до степен да промени неговото ежедневие и контакт с хората около него. Фактът, че задържането е станало пред очите на непълнолетното му внуче, както и че животът в малкото населено място, където авторитетът и доброто име на лицето много лесно и бързо могат да бъдат накърнени без да има възможност да се поправят достатъчно бързо след това са допълнителни фактори, които обуславят справедливо определения от съда размер. Поради изложеното настоящия състав на ВАС, Трето отделение намира, че решението на АДМС-Пловдив е правилно и обосновано, и като такова следва да бъде оставено в сила. С касационните жалби на двете страни има направено искане за присъждане на разноски, което съдът не следва да уважи, поради това че едната е недопустима, а другата неоснователна. С оглед гореизложеното и на основание чл. 213а, ал. 6, т. 2, във връзка с чл. 211 и чл. 215, т. 3 АПК, и чл. 221, ал.2 АПК, Върховният административен съд, Трето отделение