Решение № 1728 от 17.02.2016 г. на ВАС по адм. д. № 6526/2015 г.

Решение № 1728 от 17.02.2016 г. на ВАС по адм. д. № 6526/2015 г., II о., докладчик съдията Галина Солакова Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на "Ф. л." АД, със седалище и адрес на управление гр. Монтана, чрез адв. Маркова срещу решение № 142/24.04.2015 г., постановено по адм. дело № 21/2015 г. по описа на Административен съд-Велико Търново. Релевират се оплаквания за неправилност на обжалваното решение- отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК, като се излагат доводи за налични документи по доставките на процесните услуги /СМР/ и тяхната удостоверителна сила за реалност на доставката по процесната фактура. Претендира се отмяна на решението със законните последици. Ответникът директор на Дирекция "Обжалване и данъчно - осигурителна практика" /ОДОП/ - Велико Търново, чрез процесуалния си представител юрк. Р., излага становище за неоснователност на касационната жалба и моли за потвърждаване на решението. Претендира разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и предлага да се потвърди решението като обосновано и правилно. Върховният административен съд, второ отделение намира касационната жалба, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК за процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на настоящия касатор против Ревизионен акт /РА/ № Р-12-1400983-091-01/19.09.2014 г. на органа по приходите при ТД на НАП Велико Търново, потвърден с решение 484/19.12.2014 г. на Директор Дирекция Обжалване и данъчно осигурителна практика-Велико Търново при ЦУ на НАП, с който е отказано право на приспадане на данъчен кредит, поради липса на осъществена облагаема доставка по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗДДС на СМР, в размер на 18000.00 лв., за данъчен период м. 03.2014 г. по фактура № 14/26.03.2014 г., издадена от "Аналог 777" за доставка на "Извършени СМР по преустройство на парна централа в автосервиз". При изключително подробен анализ на установената по делото фактическа обстановка и приложимите норми на ЗДДС и практиката на СЕС е прието, че изводът за фиктивност на фактурираната доставка е правилен, поради липса на документи и ангажирани от жалбоподателя доказателства, сочещи на реалност на СМР - договор от 28.01.2014 г. е представен за първи път пред орган по приходите и е възприета достоверна дата по реда на чл. 181, ал. 1 от ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК, уговорените СМР не съответстват на тези по приемо-предавателен протокол от 26.03.2014 г., а описаните строителни книжа в чл. 7, ал. 1 от договора, изискуеми по ЗУТ не се представят, въпреки уговореното задължение в договора и преюдициалното им значение за извършване на СМР по фактурираното преустройство. Липсват доказателства и за единична цена, обем на извършените дейности, вид и количество на изразходваните материали за изпълнение на конкретните СМР, както и за техническа и материална обезпеченост и аналитична отчетност за направени разходи за конкретния обект. Така постановеното решение е правилно, законосъобразно и съответно на изяснената по делото фактическа обстановка. Процесната фактура е за доставка на услуги -СМР по преустройство на парна централа в автосервиз. За законосъобразното упражняване на правото на получател по една облагаема доставка на услуга да приспадне платения от него на доставчика му ДДС като данъчен кредит, предвид дефиницията на чл. 8, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 9, ал. 1 от ЗДДС, е необходимо по категоричен начин да се докаже, че фактурираните от доставчика услуги са реално извършени от него или негов подизпълнител, т. е. правото на данъчен кредит не възниква, а ако е упражнено, то ще е незаконосъобразно, ако се установи че услугите са само договорени и фактурирани, тъй като ЗДДС поставя условие за реалното извършване на услугата. Получаването на услугата /чл. 9 ЗДДС/ е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на приспадане на данъчен кредит, поради което претендиращия данъчно предимство субект е длъжен да установи осъществяването на тези правно релевантни факти по реда на чл. 154, ал. 1 във вр. с чл. 193 ГПК и § 2 ДР ДОПК. В този смисъл е и практиката на СЕС по решение от 21.06.2012 г. по съединени дела C-80/11 и C-142/11 и решение по дело С-285/11, както и изискванията по Директива 2006/112/ ЕО, и многократните произнасяния на СЕС в смисъл, че за възникването и признаването на правото на данъчен кредит е необходимо да се установи действителното извършване на доставките, по които то се претендира. Действително, същестува и практика на СЕС, че не се допуска национална практика, съгласно която, данъчният орган отказва да признае на данъчно задълженото лице право да приспадне данъчен кредит за предоставените му услуги, поради това, че издателят на фактурата за тези услуги или някой от неговите доставчици са извършили нарушения, липсва материална и персонална обезпеченост на доставчика или негов подизпълнител, разходите за услугата в счетоводната им документация са неоправдавани или в някои документи липсват подписи на посочените като доставчици лица, без да се доказва въз основа на обективни данни, че това право е упражнено с измамна цел или цел злоупотреба /С- 80/11 и С- 142-11, С-324/11 и С-18/13/. Тези разяснения обаче са предпоставени от наличието на фактури, които съдържат цялата изискуема информация по чл. 226 от Директива 2006/112/ЕО, който предвижда като задължителен реквизит на фактурата вписването на степента и естеството на предоставените услуги. Нормата на чл. 178 от Директивата изрично сочи, че притежаването на фактура, съставена в съответствие с чл. 220 - 236, е условие за упражняване на правото на приспадане, което е изрично подчертано от СЕС и в решението по дело С-271/2012 г. В конкретния случай във фактура № 14/26.03.2014 г., издадена от "А. 777" е посочена само обща сума, без конкретизация на единичната цена, брой отработените часове и др., т. е. посоченият предмет на доставките по фактурата не позволява да се определи вида на съответните услуги. Такава конкретика не е налична и в представения в хода на ревизията договор, още повече, че има разминаване на визираните в него СМР и тези по приемо-предавателен протокол от 26.03.2014 г. Изпълнението само на формални изисквания относно документирането и отразяване за данъчни цели на доставките, когато тези документи не отразяват факти от обективната действителност / реалното получаване на услугата/ не може да обоснове правото на данъчен кредит. Спорният въпрос по делото е именно дали доставките на услуги /СМР/ по процесната фактура са реални, за което не са представени доказателства по реда на чл. 154, ал. 1 във вр. с чл. 193 ГПК и § 2 ДР ДОПК. С оглед на това, доводите за съответствие на фактурата на изискванията на ЗСч и включването им в дневниците, както и налично плащане, правилно са възприети от съда като недостатъчни, тъй като чл. 68, ал. 1, т. 1 ЗДДС при определяне на понятието данъчен кредит, изрично включва изискването за реално осъществена облагаема доставка, т. е. наличието на такава доставка, а не притежаването на данъчен документ е основна предпоставка за възникване на претендирането право. Представения договор, за който се твърди, че конкретизира предмета на доставките на услуги по процесната фактура, удостоверява възникнали облигационни задължения, но не покрива изискванията на данъчния закон за осъществяване на облагаема доставка. Неоснователни са доводите за несъобразяване на съдебното решение с практиката на СЕС по съединени дела С-80 и 142/2011 на СЕС, с оглед изложеното по-горе. При липса на доказателства за реално извършване на доставката, а само фактуриране, казусът няма връзка с посочената практика. Обратно на доводите в касационната жалба, цитираното решение, както и решенията по дела С-642/12 и С-643/12 обосновават тезата, че не е изключена възможността компетентната администрация да провери дали фактурираните доставки са действително извършени и с оглед на това да установи данъчно задължение, т. е. да обследва налице ли е реално изпълнение на фактурираните услуги по смисъла на чл. 9 от ЗДДС. Това е в унисон с решенията по дела C-342/87, C-454/98, С-152/02 и т. 49 от решението по дело С-285/09 на СЕС, визиращи, че упражняването на правото на данъчния кредит се ограничава само до действително дължимите данъци. С оглед на изложеното, обжалваното решение като постановено при отсъствие на касационни основания за отмяна по чл. 209 АПК, следва да се остави в сила. Предвид изхода на делото и своевременно заявената претенция за разноски от ответника, касаторът дължи разноски в размер на 500 лв - юрк. възнаграждение за настоящата инстанция. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК Върховният административен съд, второ отделение,