Решение № 4170 от 16.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1799/2026 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на С. Р., консулско длъжностно лице - Завеждащ Консулска служба в Посолството на Република България в гр. Ташкент, Узбекистан, подадена чрез служител с юридическо образование - главен специалист И. Атанасова, против решение № 41798 от 14.12.2025 г. на Административен съд - София-град, I отделение, 9 състав, постановено по адм.д. № 7521/2025 г. С касационната жалба се релевират касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК - неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В частта на присъдените в тежест на консулското длъжностно лице разноски и наложени персонални глоби по чл. 89 ГПК, се излагат съображения за недопустимост на съдебния акт. Жалбоподателят твърди, че в представената разпечатка от Националната визова система ясно е регламентирано основанието за отказ от издаване на виза - т. 2 и т.10 Приложение VI на Визовия кодекс, и същият е мотивиран с открити редица несъответствия при предоставената от апликанта информация. Поддържа, че цялостния анализ на документите свързани с пътуването, не доказва по убедителен начин, че целта на посещението е действителна и апликантът има намерение в срок да напусне пределите на Република България. Касаторът се позовава на писмо на ДАНС М-6-4212, получено съгласно Инструкция № КОВ -04-02-351 от 15.08.2013 г., както и съдебна практика, в която са разгледани принципите на сътрудничество между договарящите държави и на държавния суверенитет. Претендира отмяна на обжалваното решение. Ответникът – Д. У. не изразява становище по касационната жалба и в съдебно заседание не се представлява. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, тъй като решаващият съд обосновано е приел, че административният орган е аргументирал отказа си като е посочил, че представената информация не е надеждна, но не е изложил в какво се изразява ненадеждността на информацията, не е анализирал приложените към заявлението доказателства, като липсват и доказателства защо и въз основа на какво целта и условията на планирания престой не са обосновани. Като прецени данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното решение № 41798 от 14.12.2025 г. е отменен отказ за издаване на виза тип „С“ от 26.04.2025 г. на Консулско длъжностно лице - Завеждащ Консулска служба в Посолството на РБ в Ташкент, Узбекистан на Д. У. – гражданин на Узбекистан; административната преписка е изпратена на Консулско длъжностно лице - Завеждащ Консулска служба в Посолството на РБ в Ташкент, Узбекистан за ново произнасяне по заявлението на Д. У. – гражданин на Узбекистан, при спазване на дадените указания по тълкуването и прилагането на закона; Консулско длъжностно лице - Завеждащ Консулска служба в Посолството на РБ в Ташкент, Узбекистан, е осъдено да заплати на Д. У. – гражданин на Узбекистан, сумата от 210 лева разноски по делото, като същата следва да бъде възстановена бюджета на Министерство на външните работи. За да достигне до този резултат първоинстанционният съд е установил, че на 11.04.2025 г. оспорващият е депозирал заявление до посолството на Република България в Ташкент, Узбекистан, за издаване на виза тип „С“ за краткосрочно пребиване до 90 дни, към което приложил следните документи: сключен Трудов договор с работодател на територията на страната „Кири биомакс фармунг“ ООД, със седалище и адрес на управление - гр. София; Списък на чужденците регистрирани в Агенция по заетостта за осъществяване на краткосрочна заетост на основанията, посочени в Декларацията в Агенция по заетостта, в който списък фигура оспорващият; Декларация от работодателя за спазване на изискванията по чл. 28, ал.1 - 2 от Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност /ЗТМТМ/ с осигурено жилище; Декларация съгласно изискванията на чл. 7, ал.1, т. 2 ЗТМТМ, както и посочване на мястото, на което ще работи оспорващият [населено място], Землище [населено място], Община Търговище през целия срок, указан в Декларацията. С процесния акт апликантът е получил отказ за издаване на виза, като в основанието за отказа са посочени т. 2 и т. 10 от Приложение VI от Визовия кодекс - целта и условията на планирания престой не са обосновани и предоставената информация относно обосновката и целта на условията на планирания престой не е надеждна и допълнителни забележки: „Отказ – т. 2 и т. 10 от Приложение VI от Визовия кодекс. Цялостният анализ на документите и фактите, свързани с пътуването, не доказва по убедителен начин, че целта на посещението е действителна и апликантът има намерение в срок и по определения ред да напусне Република България“. Въз основа на така установените факти, първоинстанционният съд е преценил, че оспореният отказ е издаден от компетентен орган, но не отговаря на изискванията за форма, визирани с чл. 59, ал. 2 АПК, защото не са изложени мотиви в какво се изразява ненадеждността на предоставената информация и не е конкретизирано кои точно документи или кои направени от кандидата декларации не са надеждни, съобразно изискването на чл. 21, пар. 7 от Визовия кодекс, следователно не е налице яснота относно това защо се отказва издаването на виза. Първостепенният съд е анализирал подробно правната регламентация на издаване на виза за краткосрочно пребиваване /виза вид „C“/ в случаите по чл. 14а от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ - за извършване не сезонна работа и при условията на чл. 24л от същия закон. Съобразил е, че липсата на мотиви на акта във всички случаи е основание за отмяната му, съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 4 от 22.04.2004 г. на ВАС по д. № ТР 4/2002 г. Преценил е, че приложените от чужденеца документи оборват доводите на административния орган за миграционен риск, а представеното отрицателно становище на ДАНС, според което през последните 5 години оспорващият е нарушил паспортно - визовия режим, не е залегнало в отказа като мотив за издаването му и представлява недопустимо домотивиране на акта. Според настоящия съдебен състав обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо постановено. Първоинстанционният съд правилно е приел жалбата за допустима, разгледал е спора по същество и законосъобразно се е произнесъл по отговорността за разноски. Дължимостта на разноски в съдебното производство по административни дела е изрично уредена в чл. 143 АПК, с оглед неговата специфика по отношение на страните - ответник е административния орган, издател на оспорения в процеса административен акт, а субектите, които се ползват от акта и тези, за които той е неблагоприятен, но не са го оспорили, са заинтересовани страни. Именно с оглед на тази специфика, ал. 1 визира дължимост на разноските по съдебното производство от административния орган, при отмяна на издадения от същия административен акт, респ. отказ. Предвид правилата за дължимост на разноски, които са обусловени от резултата при оспорването, са неоснователни възраженията на касационния жалбоподател за недопустимост на обжалваното решение в частта, с която първостепенният съд е възложил разноски в тежест на ответния административен орган. Въпросът за наложените глоби не е предмет на настоящото производство, тъй като решаващият съдебен състав се е произнесъл с определение № 35413 от 28.10.2025 г., в която хипотеза органът е разполагал с възможността по чл. 92, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 144 АПК – да подаде молба за отмяна на глобата до съда, който я е наложил. Решението е правилно като краен резултат, но по различни от изложените от първостепенния съд аргументи. Видно от приложените по делото документи, становището на ДАНС на л. 56, е представено още с административната преписка. Съгласно приложимата Инструкция № КОВ-04-02-351 от 15.08.2013 г. за условията и реда за съгласуване на заявленията за издаване на визи, Министерството на външните работи чрез дирекция „Консулски отношения“ /ДКО/ съгласува заявленията за издаване на визи по чл. 1, т. 1, 2 и 4 с Държавна агенция „Национална сигурност“ /ДАНС/, а по т. 4 – и с Дирекция „Миграция“ на Министерството на вътрешните работи /ДМ – МВР/, като съгласуването се осъществява по електронен път чрез Националната визова информационна система /НВИС/. За целта ДКО в МВнР предоставя достъп до НВИС на определените по реда на чл. 4 служители от МВР и ДАНС /така съгласно чл. 3, ал. 1 и ал. 4 от Инструкцията/. Предвид изложеното органът е разполагал с възможността да представи като част от преписката по издаване на оспорения акт единствено разпечатка от НВИС за проведената съгласувателна процедура. Според приложената разпечатката, ДАНС е изразила отрицателно становище съгласно чл. 10, т. 10 ЗЧРБ, тъй като има данни, че апликантът през последните 5 години е нарушил граничния, паспортно - визовия, валутния или митническия режим на Република България, следователно в конкретния случай могат да се извлекат мотиви на административния орган, липсващи в постановения отказ за издаване на виза. С Тълкувателно решение № 16/1975 г. на ОСГК на ВС на РБ е прието за допустимо мотивите към акта да се съдържат в друг документ, съставен с оглед предстоящото му издаване. След като консулското длъжностно лице се позовава на процесното становище, дадено в рамките на нормативноустановената съгласувателна процедура, следва да се приеме, че същото обективира фактическите основания, които са го мотивирали да вземе решението си. Тези мотиви обаче не са относими към описаното в оспорения административен акт, според който правните основания за отказа са т. 2 и т. 10 от Приложение VI от Визовия кодекс - целта и условията на планирания престой не са обосновани и предоставената информация относно обосновката и целта на условията на планирания престой не е надеждна, а фактическите - че цялостният анализ на документите и фактите, свързани с пътуването, не доказва по убедителен начин, че целта на посещението е действителна и апликантът има намерение в срок и по определения ред да напусне Република България. С касационната жалба е представено писмо с рег. № RB 202001-001-03 M-6-4212 от 21.11.2025 г. на директора на СД „М“ ДАНС, приложено и пред първата съдебна инстанция към писменото становище на административния орган /л. 138 от първоинстанционното дело/, според което апликантът не е бил идентифициран като заплаха за националната сигурност, но при извършената проверка е било установено, че чуждият гражданин е притежател на невалиден български документ за самоличност. Отрицателното становище е изразено по електронен път и няма изготвени писмени документи. С оглед изложеното в писмото, изпратено до директора на дирекция „Консулски отношения“ – МВнР за нуждите на съдебното производство и във връзка с определение № 29909 от 13.09.2025 г. на АССГ, следва да се приеме, че са налице обстоятелства, които не са относими към посочените в оспорения отказ како фактически, така и правни основания. Приложение VI на Регламент (ЕО) № 810/2009 на Европейския Парламент и на Съвета от 13 юли 2009 година за създаване на Визов кодекс на Общността /Визов кодекс/, последно изменено с Регламент (ЕС) 2019/1155 на Европейския парламент и на Съвета от 20 юни 2019 година /отбелязване М5/, съдържа в 17 точки, представляващи основания за отказ/анулиране/отмяна на виза. Обстоятелствата, на които административният орган се позовава, за да откаже издаването на процесната виза, могат евентуално да бъдат отнесени към т. 1 – представяне на фалшив/подправен/преправен документ за задгранично пътуване, т. 11 - съществуват основателни съмнения за надеждността на направените изявления или т. 12 – съществуват основателни съмнения за надеждността и автентичността на представените удостоверителни документи или истинността на тяхното съдържание, но не и към отразените в процесния отказ т. 2 и т. 10. Ето защо при новото произнасяне по заявлението на Д. У., респективно при издаването на нов административен акт, консулското длъжностно лице следва да конкретизира и да обоснове със съответните мотиви към кои от посочените в Приложение VI на Визовия кодекс основания е относимо становището на ДАНС, изразено включително в писмо с рег. № RB 202001-001-03 M-6-4212 от 21.11.2025 г. Цитираното в касационната жалба решение по адм. д. № 4211/2025 г. по описа на АССГ - решение № 21028 от 18.06.2025 г. не налага различни правни изводи, защото в него е посочено, че намерението на законодателя на Съюза да остави голяма свобода на преценка на посочените органи следва от чл. 21, § 1 и на чл. 32, § 1 от Визовия кодекс — разпоредби, които задължават тези органи да „преценяват дали кандидатът представлява риск за незаконна имиграция“, и да обръщат специално внимание на определени аспекти от положението, в което се намира последният, и да установят дали са налице „основателни съмнения“ относно определени обстоятелства. Това решение реферира към практика на СЕС, която не е конкретно посочена и не може да бъде съотнесена към настоящия случай. Независимо от изложеното, изискването отказите за издаване на виза да съдържат конкретни фактически и правни основания представлява проявление на принципа на лоялно сътрудничество между държавите членки, доколкото Шенгенската система се основава на взаимно доверие и споделена отговорност, при която държавите членки действат не само в собствен интерес, а като част от интегрирана система за управление на външните граници. За ефективното сътрудничество е необходимо еднакво и предвидимо прилагане на общностното право, което предоставя възможност за ефективно упражняване на правото на защита и осъществяване на съдебен контрол върху актовете на компетентните органи. По изложените съображения касационният състав на Върховния административен съд счита, че обжалваното решение не страда от инвокираните с касационната жалба пороци - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. С оглед на изхода на спора, релевираното от касатора искане за присъждане на разноски се оставя без уважение. Ответникът по касационната жалба не претендира разноски, поради което такива не се присъждат. На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,