Решение № 477 от 26.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6051/2007 г.

Решение № 477 от 26.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6051/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Марио Първанов Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Д. П., град София, подадена от пълномощника и адвокат М, срещу въззивно решение № 480 от 20.03.2007 г. по гр. дело № 903/2006 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е отменено първоинстанционното решение и е осъдена да предаде владението на И. Д. И. и В. Н. Д. на 2/3 идеални части от дворно място с площ 221 кв. м., находящо се в град П., ул. ". броде" № 26, съставляващо УПИ * от кв.78 по плана на град П., кв. "В". Изложени са твърдения за допуснати нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за отмяна по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.). Според жалбоподателката въззивният съд в нарушение на процесуалните правила се е произнесъл по непредявено основание за правото на собственост на ищците - отказ от наследство на наследодателя и Д. В. По този начин е нарушено правото и на защита. Освен това отказът от наследство е недействителен, тъй като по делото са представени доказателства - нотариален акт № 55 от 1976 г. и строително разрешение от 28.09.1976 г., които свидетелстват за явни намерения за приемане на наследството. Ответниците по касационната жалба И. Д. И. и В. Н. Д., двамата от град П., не са заявили становище. Жалбата е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, като взе предвид доводите на касатора и данните по делото, намира следното: С решение от 07.07.2004 г. по гр. дело № 577/2004 г. Пловдивският окръжен съд е оставил в сила решение от 13.11.2003 г. по гр. д. № 2950/2003 г. на Пловдивския районен съд, с което са отхвърлени предявените от И. Д. И. и В. Н. Д. срещу М. Д. П. искове за предаване владението на 2/3 идеални части от дворно място с площ 221 кв. м., находящо се в град П., съставляващо УПИ * от кв.78 по плана на град П., кв. "В" заедно с построената в югозападната част на същото място едноетажна, паянтова жилищна сграда с площ от 36 кв. м. и с построения в източната част на същото място масивен гараж. С решение № 386 от 04.04.2006 г. по гр. дело № 3144/2004 г. на ВКС на РБ е отменено решението на Пловдивския окръжен съд. Делото е върнато за новоразглеждане от друг състав на съда с указания да бъде съобразен направения отказ от наследството на Х. Д. В. и М. А. В. от двама от наследниците им Д. В. и С. В. С решение № 480 от 20.03.2007 г. по гр. дело № 903/2006 г. на Пловдивския окръжен съд е отменено решение от 13.11.2003 г. по гр. д. № 2950/2003 г.на Пловдивския районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от И. Д. И. и В. Н. Д. срещу М. Д. П. искове за предаване владението на 2/3 идеални части от дворно място с площ 221 кв. м., находящо се в град П., съставляващо УПИ * от кв.78 по плана на град П., кв. "В". По реда на чл. 208, ал. 1 ГПК (отм.) въззивният съд е уважил исковете в тази част. Прието е, че ищците са собственици на по 1/3 идеална част от процесното дворно място въз основа на договори за покупко-продажба, оформени с нотариални актове № 73/1991 г. и № 74/1991 г. При нотариалното изповядване на сделките продавачите са се легитимирали като собственици въз основа на нотариален акт № 92 от 1981 г., с който А. Х. В., З. Х. Т. и Е. Х. Д. са признати за собственици по давностно владение и наследство на цялото дворно място. По делото е безспорно установено, че същото място е придобито по давност от техните родители и наследодатели Х. Д. В., починал 1962 г., и М. А. В., починала 1976 г. Двама от синовете им Д. В., наследодател на ответницата, и С. В., са се отказали от наследството им през 1981 г. Не са доказани твърденията на ответницата, че отказът от наследство на наследодателя и е недействителен, тъй като преди това е приел наследството с фактически действия по построяването на северозападната жилищна сграда, за собствеността върху която се е снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка, както и по изграждането на гаража до нея. Тези обекти не се включват в наследството на Х. и М. В., поради което не може да се счита, че преди отказа има приемане на наследството. Правилно е прието с оглед събраните доказателства, че ищците, чиято е доказателствената тежест по реда на чл. 127 ГПК (отм.), са доказали правото си на собственост върху процесното дворно място. Те са придобили по 1/3 идеална част от него въз основа на договори за покупко-продажба, оформени с нотариални актове № 73/1991 г. и № 74/1991 г. Неоснователни са доводите на жалбоподателката, че въззивният съд се е произнесъл по непредявено основание за правото на собственост на ищците - отказ от наследство на наследодателя и Д. В. Изпълнявайки посочените по-горе указания на ВКС, съдът е обсъдил доводите за недействителност на отказа от наследство с оглед възражението на самата жалбоподателка. Правилен е изводът, че този отказ е действителен. По начало, отказът от наследство, извършен след като последното е прието, е недействителен. По делото обаче не са събрани доказателства за твърдяното от ответницата мълчаливо приемане на наследството на Х. и М. В. от наследодателя и Д. В. Сочените от нея доказателства, установяват извършването от последния на строеж на къща в чужд имот и преустройство на масивна барака в гараж в същия имот. Обосновано въззивният съд е приел, че тези действия не могат да обусловят извод за несъмнено намерение за приемане на наследството. Само обстоятелството, че те са извършени в имот, който е бил собственост на наследодателите, не означава че предполагат воля за приемане на наследството. Това е така, защото къщата и гаражът въобще не са част от наследственото имущество. След като по делото е установено обаче, че ответницата е собственик на къща и гараж в процесното дворно място, то съобразно разпоредбата на чл. 64 ЗС собственикът на постройката може да се ползва от земята доколкото това е необходимо за използуването на сградата според нейното предназначение. При така създадената суперфициарна собственост за ответницата по иска съществува правото да ползва част от незастроената част от терена, необходима за използване на северозападната жилищна сграда и гаража до нея. Това ползване, като базиращо се на правно основание, не е неоснователно и представлява тежест върху мястото, която изключва възможността за уважаване на иска за предаване на владението. Ето защо ревандикационният иск следва да бъде уважен в установителната част и отхвърлен в осъдителната. Това налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Съобразно изложеното по-горе предявеният иск трябва да бъде уважен в установителната част и отхвърлен в осъдителната. Съобразно изхода на спора на жалбоподателката трябва да бъдат присъдени 15 лв. деловодни разноски. По изложените съображения и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на III г. о.