Решение № 314 от 29.09.2015 г. на ВКС по н. д. № 955/2015 г.

Решение № 314 от 29.09.2015 г. на ВКС по н. д. № 955/2015 г., I н. о., НК, докладчик съдията Евелина Стоянова Производството е по реда на глава двадесет и трета НПК, образувано по касационна жалба на подсъдимия М. Н. Н. против нова присъда, постановена по внохд № 297/15 г. на Окръжния съд-гр. Варна. Възразява се наличието на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. т. 2 и 3 НПК и се правят алтернативни искания - за оправдаване, намаляване на наказанието, приложението на чл. 66 НК и отмяна на мерките по чл. 67, ал. 3 НК. Пред ВКС подсъдимият, редовно призован, не се явява. Защитникът му - адв. К., поддържа жалбата.

Частният обвинител К. К. и процесуалният му представител - адв. А., редовно призовани, не се явяват, но вземат отношение по жалбата на подсъдимия при съображения, изложени в писмено становище, че жалбата на подсъдимия е неоснователна.

Прокурорът при Върховната касационна прокуратура не намира основания за отмяна или изменение на оспорения съдебен акт.

За да се произнесе Върховният касационен съд, първо наказателно отделение взе предвид следното:

С присъда по нохд № 5046/13 г. Районният съд-гр. Варна оправдал подс. Н. по предявеното му обвинение по чл. 144, ал. 3, във връзка с ал. 1 НК.

С решение по внохд № 301/14 г., образувано по протест на прокурора, ВОС потвърдил присъдата на ВРС.

С решение № 17 от 24.02.2015 г. по кд № 1766/14 г., образувано по искане на главния прокурор на Република България, ВКС, III-то н. о. по реда на възобновяването, отменил решението на ВОС, постановено по внохд № 301/14 г. и върнал делото за ново разглеждане.

По внохд № 297/15 г. ВОС отменил присъдата на ВРС по нохд № 5046/13 г. и вместо нея постановил нова присъда - № 49 от 14.05.2015 г., с която осъдил подсъдимия за престъпление по чл. 144, ал. 3, във връзка с ал. 1 и чл. 54 НК на една година и шест месеца лишаване от свобода, като при условията на чл. 66 НК отложил изпълнението на наказанието за срок от три години. На основание чл. 67, ал. 3 НК ВОС постановил пробационна мярка по чл. 42а, ал. 2, т. 2 НК, която да се изпълнява в продължение на една година и шест месеца, през изпитателния срок, определен по реда на чл. 66, ал. 1 НК. ВОС се произнесъл по веществените доказателства и деловодните разноски.

Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение установи:

Налице е основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, предопределящо отмяна на новата присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд от стадия на съдебното заседание.

Проверяваният съдебен акт е постановен по въззивно производство, образувано след намесата на ВКС по реда на глава тридесет и трета НПК- "Възобновяване на наказателни дела". Това предполага най-напред проверка дали са изпълнени задължителните указания, дадени от ВКС с решението по кд № 1766/14 г., основани на чл. 426, във връзка с чл. 355, ал. 1, т. т. 1 и 3 НПК. Мотивите на последното сочат, че основанието за възобновяване на наказателното дело е това по чл. 348, ал. 3, т. 2, във връзка с ал. 1, т. 2 НПК, а съображенията на първия касационен състав, обобщено, са следните: констатирана е липса на мотиви на въззивния съдебен акт, поради липсата на дължим анализ на събраните по делото доказателства, в това число и на противоречивите такива и неизпълнение на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, а извършената проверка относно дейността на първостепенния съд е формална.

Въззивната инстанция не е провеждала съдебно следствие, а е извършила собствен анализ на събраните от ВРС доказателства и техните източници, което поначало е допустимо, но в конкретния случай не е било достатъчно.

Настоящият състав на ВКС установи, че указанията на първия касационен състав не са изпълнени надлежно - не са изяснени обстоятелства от значение за правилното решаване на делото, не са събрани всички възможни доказателства, а част от събраните не са проверени.

Данните по делото не дават възможност да бъдат направени изводи относно следните обстоятелства, обхванати от чл. 102 НПК:

• в колко часа се е състояла срещата между подсъдимия и свидетелите К., Д. и Г. ? В тази насока са налице противоречиви данни, произтичащи от обясненията на подсъдимия (21.00 - 22.00 часа), показанията на св. К. К. (след 18.00 часа), Д. (19.00-20.00 часа) и Г. (около 20.00 часа), а според св. Д. и М. (към 20.50 часа са получили обаждане от ОДЧ);

• кога и кой е инициирал телефонната връзка между св. К. К. и Х. К. ? Според последните двамата последният е позвънил на сина си, а според обясненията на подсъдимия това е сторил К. К.;

• какво е съобщено на св. Х. К. от св. К. К. ? Последният едва пред съда е заявил, че е уведомил баща си за срещата с подсъдимия, а според подс. Н. - К. К. е уведомил баща си, че го е "хванал".

• къде са се намирали участниците в инцидента към момента, в който е пристигнал патрула на МВР, състоящ се от св. Д. и М. ? Според последните двама те са били очаквани в близост до бл. 33 в квартала, а от показанията на св. Кондови, Д. и Г. - на мястото на заявения от тях инцидент.

• какви действия е предприел подсъдимия спрямо своето куче и собственото си облекло, и поради какви причини? В тази насока са налице съществени противоречия в показанията на св. К. К. и С. Д. между показанията дадени от тях пред съда и на досъдебното производство. Въпреки обективното наличие на противоречия, съдът не е предприел необходимото за изясняването им, чрез приобщаване по реда на чл. 281 НПК и изясняване на причините за това. Показанията на св. Г. от досъдебното производство са приобщени по реда на чл. 281 НПК, но от отразеното в протокола за съдебното заседание (л. 41) не става ясно, при показанията му на същото място, какви точно обстоятелства не си е спомнил свидетеля и какво се приобщава по реда на чл. 281 НПК. Нещо повече, коментираните обстоятелства въобще не са изяснявани чрез св. Х. К., Д. и М.;

• по идентичен начин стоят нещата и с поведението на подсъдимия, противоречиво изяснено от св. К. К., Д. и Г. - при срещата им той спрял пред К. К., а св. Д. и Г. останали назад, или ги задминал, а после продължил настойчиво да ги следва в посока на пътя им, което принудило К. К. да спре, а св. Д. и Г. да продължат напред;

• какви увреждания е получил подсъдимия, резултат на действията на св. К. К. ? По делото са налични медицински документи, най-вече допълнителен лист към лист за преглед на пациент в спешно отделение (л. 67), който не е датиран, нито пък е налично името на подписалия го. Макар, същият документ да се свързва със събития, намерили израз в докладна записка на л. 63, в него се съдържат данни, които имат значение за настоящото дело и следва да бъдат ценени за изясняване на посоченото обстоятелство;

• кога, кой, какъв сигнал е подал до ОДЧ? Според св. Х. К. той е заръчал, на излизане от дома си, това да стори съпругата му, респ. преди да му станат известни обстоятелствата за инцидента, а според свидетелите Д. и М. те са уведомени от ОДЧ за възникнало сбиване.

Известно е, че ВКС не може да събира доказателства, в това число и веществени такива, поради което, свързано с възраженията на защитата на подсъдимия, се явява наложително извършването на оглед и онагледяването му със снимков материал на приложеното по делото веществено доказателство - нож, предаден с протокол за доброволно предаване на л. 16 от досъдебното производство.

ВКС намира за необходимо да обърне внимание на това, че доколкото редица от обстоятелствата по чл. 102 НПК са свързани с определени места, разстояния и прочие, не само няма пречка, но е и необходимо, при разпитите на свидетелите К. К., Д., Г., Х. К., Д. и М., да се изиска саморъчна скица за онагледяване на заявеното от тях. Такъв подход не е ползван от ВРС и това е злепоставило, отделно от казаното, възможността обективно, всестранно и пълно да се изяснят обстоятелства, от значение за правилното решаване на делото.

При така констатираното съдът по същество очевидно прибързано е направил изводите си за достоверност на един или друг източник на доказателства, в частност отхвърлил изцяло обясненията на подсъдимия, а дал доверие на показанията на св. К. К., Д., Г., Х. К., Д. и М.

За пълнота на процесуалното изследване, трябва да се спомене и това, че приобщаването по реда на чл. 281 НПК не е самоцелно, а от значение за оценката за достоверност и за достигане до обективната истина, поради което в тези случаи съдът дължи ясни и детайлни съображения, каквито липсват в мотивите на оспорения съдебен акт.

Все в тази посока, е наложително да се припомни, че докладната записка (тази на л. 63 от досъдебното производство), не е процесуално годен доказателствен източник и съдържанието й не може да се обсъжда от съда, тъй като тя не е надлежен източник на каквито и да било доказателствени факти. ВОС е игнорирал това, ползвал е посочената докладна записка - извел е факти въз основа на нея и я ценил при изводите си за обема на отговорността на подсъдимия.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2, във връзка с чл. 355, ал. 1, т. т. 1и 3 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение