Решение № 3994 от 15.4.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10041/2024 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на заместник-кмета на Община Казанлък срещу Решение 2205 от 04.07.2024 г. по адм. дело 393/2024 г. на Административен съд (АС) - Стара Загора. С обжалваното решение е обявена нищожността на Заповед 789/30.04.2024 г. на заместник-кмета на Община Казанлък, с която е прекратено действието на Разрешение за таксиметров превоз на пътници [номер]/01.01.2024 г. на Джипи-Н ООД, за автомобил с рег. [рег. номер]. Касационният жалбоподател заместник-кметът на Община Казанлък, счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и необосновано отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Поддържа доводи за недопустимост на проведеното съдебно производство. Оспорва извода на първоинстанционния съд за наличие на правен интерес и активна процесуална легитимация на А. Д. С., като сочи, че в качеството си на водач, който извършва таксиметровия превоз от името на търговеца и за своя сметка, С. не се явява засегнат от прекратеното действие на издаденото разрешение. Твърди, че страни в административното производство, регламентирано с разпоредбите на Раздел V от Наредба 34 от 06.12.1999 г. за таксиметров превоз на пътници (Наредба 34/1999 г.), са кметът на съответната община или оправомощено от него длъжностно лице и търговецът, и макар да е посочен в разрешението за таксиметров превоз, водачът не се явява засегнат по смисъла на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България (КРБ/Конституцията) от извършеното със заповедта по чл. 38 от Наредбата прекратяване, т. к. от този акт за него не произтичат права, още по-малко възникват задължения. Позовавайки се на съдебна практика на Конституционния съд и на Върховния административен съд, касаторът сочи, че наличието на правен интерес предполага правната сфера на оспорващия да е пряко и непосредствено засегната, както и инициираното обжалване да е единственият път за защита на накърнените права, какъвто в случая не е налице. Счита, че дори когато осъществява таксиметрова дейност, водачът го прави за своя сметка, но от името на търговеца, както и че именно последният е задължен по силата на закона да върне отнетото разрешение. Според касатора, изводът на съда за некомпетентност на издателя на оспорената заповед също не отговаря на установените по делото факти и обстоятелства. В тази връзка твърди, че със свои заповеди (Заповед 190/01.02.2024 г. и Заповед 689/17.04.2024 г.) кметът на Община Казанлък е предоставил на заместник-кмета Строителство, транспорт и екология не само правомощието по издаване на разрешения за ползване на таксиметров превоз, а имплицитно е включил в делегацията и правото за прекратяване действието на такива. Прави искане обжалваното решение да бъде обезсилено като недопустимо, алтернативно отменено като неправилно. Претендира разноски по делото, като прави възражение за прекомерност на претендираните от ответника разноски. Ответникът по касационната жалба А. Д. С., изразява становище за неоснователност на жалбата. Излага подробни възражения на релевираните от касатора доводи. Прави искане обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски въз основа на представен списък. Ответникът по касационната жалба Джипи Н ЕООД, не изразява становище по жалбата. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника и провери обжалваното решение, с оглед правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима подадена е в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна, но по различни от изложените в нея съображения. За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел от фактическа страна следното: На 29.05.2019 г. между А. Д. С. и Джипи-Н ЕООД гр. Казанлък е сключен Договор 144 за извършване на таксиметров превоз на пътници за своя сметка от името на превозвача, с автомобил рег. [рег. номер], марка Опел , модел Зафира . А. Д. С. притежава Удостоверение за водач на лек таксиметров автомобил [номер], издадено от ръководителя на регионалното звено гр. Стара Загора на Изпълнителна агенция Автомобилна администрация и валидно до 20.03.2029 г. Същият е регистриран по БУЛСТАТ с код [номер] с основна икономическа дейност Пътнически таксиметров транспорт , дата на започване дейността 30.05.2019 г., упражнявана дейност/професия таксиметров шофьор . На 01.01.2024 г. кметът на Община Казанлък е издал на Джипи-Н ЕООД гр. Казанлък Разрешение [номер] за извършване на таксиметров превоз с лек автомобил с рег. [рег. номер], марка Опел , модел Зафира Тоурер и водач А. Д. С. УВЛТА [номер]. Лекият автомобил е собственост на З. И. Б., видно от представеното свидетелство за регистрация част I. Тя е дала нотариално заверено съгласие автомобилът да работи като таксиметров с превозвач Джипи-Н ЕООД гр. Казанлък. На 30.04.2024 г. със Заповед 789 на заместник-кмета на Община Казанлък, на основание чл. 44, ал. 2 от Закова за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА) и чл. 28, ал. 1, т. 6 от Наредба 34/06.12.1999 г., е прекратено действието на Разрешение за таксиметров превоз на пътници [номер] от 01.01.2024 г. на Джипи-Н ЕООД за лек автомобил с рег. [рег. номер]. По делото са приети като доказателства Заповед 190/01.02.2024 г. на кмета на Община Казанлък, допълнена със Заповед 689/17.04.2024 г. за делегиране на правомощия и Трудов договор 58/10.11.2023 г. на Д. К. за длъжността заместник-кмет Инфраструктура, строителство и транспорт в Община Казанлък. Въз основа на така установените по делото факти, първоинстанционният съд е приел от правна страна, че жалбата на А. Д. С. е допустима, като подадена от лице с пряк и непосредствен правен интерес от оспорване на процесната заповед, който произтича от обстоятелството, че административният акт засяга правната му сфера, като отнема правото му да извършва търговска дейност чрез таксиметрови превози с конкретния автомобил, а с отмяната на заповедта ще се предотврати настъпването на вреда от изпълнението й. Според съда, макар да не е посочен като адресат на заповедта, лишаването му от възможността да я оспори, означава, че ще бъде длъжен да се съобрази с фактическите и правни установявания на административния орган, които са свързани единствено с неговото поведение като водач, без да е имал възможност да защити позицията си пред съда. По същество съдът е обосновал извод за нищожност на административния акт, поради издаването му от орган, който не разполага с правомощие за прекратяване на разрешения за таксиметров превоз по смисъла на чл. 24а, ал. 8 от Закона за автомобилните превози (ЗАвтП) и чл. 28 от Наредба 34/1999 г. Приел е, че видно от приложените по делото заповеди, органът, притежаващ процесното правомощие, не е извършил действия по неговото надлежно делегиране. Според първоинстанционния съд актовете, с които се извършва делегация, следва да се тълкуват стриктно, поради което и предоставянето на компетентност по издаване на разрешения за извършване на таксиметров превоз на пътници, не включва имплицитно и волята за делегиране на правомощие по прекратяването на действието на такива актове. Изложени са съображения и за материална незаконосъобразност на оспорения акт. Въз основа на горното, съдът е обявил нищожността на оспорената заповед. Решението е частично недопустимо. В съответствие с чл. 218, ал. 2 АПК, за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съдът следи и служебно. Предметът на инициирания пред АС Стара Загора съдебен контрол се свежда до оспорената законосъобразност на Заповед 790/30.04.2024 г. на заместник-кмета на Община Казанлък, с която е прекратено действието на Разрешение за таксиметров превоз на пътници [номер] от 01.01.2024 г. на Джипи-Н ООД, за автомобил с рег. [рег. номер]. Като страни в производството са конституирани А. Д. С. в качеството му на жалбоподател, заместник-кметът на Община Казанлък в качеството му на ответник по жалбата и Джипи-Н ЕООД в качеството му на заинтересована страна. По аргумент от чл. 153, ал. 1 АПК страни по делото са оспорващият, органът, издал административния акт, както и всички заинтересовани лица. По силата на чл. 154, ал. 1 АПК съдът е длъжен да ги конституира служебно. Оспорващият е лицето, сезирало съда с жалба против акт, който го засяга неблагоприятно (чл. 147, ал. 1 АПК), а заинтересованите страни са тези лица, за които актът е благоприятен. Те имат възможността да участват в процеса, за да защитят благоприятните последици, които произтичат за тях от издаването на съответния акт, и чието отпадане е застрашено с упражненото пред съда право на оспорване. Предвид изложеното и доколкото Джипи-Н ЕООД е притежател на разрешението, което се отнема с оспорената заповед, очевидно това дружество не черпи благоприятни последици от издаването на оспорения административен акт. Тъкмо напротив, последното има отрицателно въздействие върху възможността му да упражнява дейността по осъществяване на таксиметров превоз на пътници. По изложените съображения конституирането на Джипи-Н ЕООД като заинтересована страна не отговаря на правното положение, което този субект има спрямо спорното право и съставлява порок, обуславящ недопустимостта на постановеното решение по отношение на него. Възможността на дружеството да участва в процеса е регулирана от чл. 147, ал. 1 АПК, но няма данни то да се е възползвало от нея. В останалата си част решението е допустимо и правилно. Касаторът твърди, че съдебното решение е неправилно, тъй като първоинстанционният съд е приел, че жалбата, по която е образувано съдебното производство е процесуално допустима. Тези твърдения на касатора реферират към касационното основание недопустимост по чл. 209, т. 2 АПК, а не неправилност по чл. 209, т. 3 АПК. Разпоредбата на чл. 147, ал. 1 АПК регламентира като условие за допустимост на оспорването на индивидуалния административен акт наличието на личен правен интерес за лицето, сезирало съда. Този интерес принадлежи на гражданите и организациите, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от него или за които той поражда задължения. Като една от абсолютните предпоставки за допустимост на съдебното производство, правният интерес е тясно свързан с института на правото на оспорване. Според административноправната теория и практика правото на оспорване представлява публично субективно потестативно право, осъществявано по съдебен ред, което принадлежи на граждани и юридически лица, чиито права и законни интереси са засегнати (нарушени или застрашени) със съответната проява на административна власт. (в този смисъл Решение 21/26.10.1995 г., постановено по конституционно дело 18/1995 г. на Конституционния съд на Република България). Еднозначна е съдебната практика на Върховния административен съд, че това засягане следва да е пряк резултат от действието на административния акт, а отмяната на последния трябва пряко да води до удовлетворяване интереса на адресата. Както първоинстанционният съд правилно е посочил, правният интерес е налице тогава, когато без обжалването жалбоподателят не би могъл да защити своите права или законни интереси, т. е. ако сезирането на съда е абсолютно необходим и единствен път за правна защита, чието неизползване би довело до неблагоприятни за адресата правни последици. В тази връзка, както е посочено в Решение 5/17.04.2007 г. на Конституционния съд на Република България, постановено по конституционно дело 11/2006 г., гражданите, организациите и органите, които атакуват по съдебен ред определен административен акт, следва да докажат правомерна, лична и обоснована заинтересованост. Според теорията и съдебната практика подлежащият на доказване интерес е правен, когато засяга правната сфера на оспорващия, пряк когато правата или законните интереси се засягат или могат да бъдат засегнати непосредствено от акта и когато с отмяната му непосредствено се премахват неблагоприятните последици или се постигат благоприятни такива, и на последно място, той е личен, когато отрицателната рефлексия е именно в сферата на конкретното лице, упражнило правото си на жалба когато то, а не някой друг, защитава съответните права, свободи и законни интереси. В случая жалбоподателят е мотивирал активната си процесуална легитимация и наличието на защитим правен интерес от инициираното оспорване с качеството си на водач, вписан в разрешението, чието действие е прекратено с процесната заповед. Таксиметровият превоз на пътници е правно регламентирана дейност, която се осъществява в съответствие с правилата, съдържащи се в ЗАвтП и Наредба 34/1999 г. Съгласно разпоредбата на чл. 12, ал. 1 ЗАвтП тя се извършва от търговец, притежаващ удостоверение за регистрация, или от включен в издаденото удостоверение водач, от името на регистрирания субект. По силата на ал. 2 с. з. удостоверенията за регистрация по ал. 1 се издават от кметовете на общините или от оправомощени от тях длъжностни лица по адреса на управлението на търговеца, при условие, че по отношение на последния са налице следните три кумулативни предпоставки, а именно: 1) отговаря на изискванията за благонадеждност; 2) разполага с поне едно собствено, наето или на лизинг превозно средство, което отговаря на изискванията по ал. 7, и 3) няма публични задължения. Съгласно чл. 12, ал. 6 ЗАвтП за издаване на удостоверение за регистрация и за вписване в единния таксиметров регистър (па ал. 4 ЗАвтП) търговецът подава заявление до кмета на общината, към което прилага документите, определени с наредбата по чл. 12а, ал. 5 от закона, както и списък на водачите, които ще извършват дейността от негово име, и списък на превозните средства, с които ще извършват дейността. Когато таксиметровият превоз се осъществява от лице, неидентифициращо се с търговеца притежател на удостоверението за регистрация, освен да бъде вписан в последното, водачът следва да разполага с документа, предвиден в чл. 24 ЗАвтП, а именно разрешение от съответната община, на територията на която ще се извършва превозът, по отношение на използвания за осъществяване на дейността автомобил сравн.: чл. 31, ал. 1, т. 1 от Наредба 34/1999 г. По силата на цитираната разпоредба именно този документ водачът следва да представи при евентуална проверка от компетентните органи. По аргумент от чл. 24а, ал. 1 от закона, такова разрешение се издава за всеки автомобил и в него се вписват и данните на водачите, които ще осъществяват таксиметров превоз с това МПС от името на регистрирания търговец. За целта, според ал. 2 с. з., се подава заявление, а органът преценява две обстоятелства: 1) дали таксиметровият автомобил отговаря на изискванията на наредбата по чл. 12а, ал. 5 и дали за него има издадено удостоверение за техническа изправност с допълнителен преглед за таксиметров превоз на пътници и дали е вписано в регистъра по чл. 12, ал. 4; както и 2) дали регистрираният търговец няма задължения за данъци и осигурителни вноски, освен когато са разсрочени или отсрочени по законов ред. Като един от документите, необходими за законосъобразното упражняване на таксиметровата дейност, разрешението по чл. 24 ЗАвтП несъмнено създава права за водача, чиито данни са вписани в съдържанието му. Обратно - прекратяването на действието на този документ лишава вписания водач от възможност да упражнява дейността чрез посочения автомобил. Независимо че законът предвижда издаването на това разрешение да се осъществява само между търговеца-притежател на удостоверението за регистрация, и съответния кмет, от което следва и логичният извод, че именно търговецът е този, който би следвало да върне отнетото разрешение в общината, отнемането на разрешителния акт има правопогасителен ефект спрямо възможността на вписания водач да упражнява таксиметров превоз. Следователно, както правилно е приел първоинстанционният съд, заповедта по чл. 28, ал. 1, т. 6 от Наредба 34/1999 г., с която се прекратява действието на разрешението за таксиметров превоз, засяга пряко и непосредствено лицето, което е вписано в него като водач, осъществяващ дейността от името на търговеца, но за своя сметка. Безспорно отмяната на тази заповед по съдебен ред ще има благоприятни последици лично за този правен субект, т. к. за него ще възникне отново правото да извършва таксиметров превоз в съответствие с приложимата нормативна регламентация. В този смисъл А. Д. С., за когото има данни по делото и не се спори, че и той, и управляваният от него автомобил са вписани в разрешението, което се отнема с процесната заповед, има правен интерес от оспорването й, тъй като е пряко и непосредствено засегнат от разпоредените с нея правни последици. С оглед изложеното доводите на касатора за недопустимост на съдебното производство са неоснователни. По порока неправилност на съдебното решение: Касаторът не сочи конкретни доводи в подкрепа на твърдения порок съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Налице е бланкетно твърдение за този порок, а само касаторът е този, който може да дефинира кои процесуални правила счита, че съдът е нарушил по отношение на него. С оглед на разпоредбата на чл. 218, ал. 2 АПК касационният съд не се произнася служебно по порока съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което не дължи произнасяне по този твърдян порок. Доводите на касатора за нарушение на материалния закон и необоснованост на съдебното решение са свързани с преценката на съда за компетентността на издателя на атакувания индивидуален административен акт, както и материалната законосъобразност на оспорената заповед. Доводите касаещи валидността на оспорения административен акт също са неоснователни. Компетентността е израз на разпределението между държавните органи на функциите и отговорностите, с които разполага целият държавен апарат, и създава гаранция за законност и защита интересите на субектите, които са засегнати от съответното волеизявление. В тази връзка е принципът на "законност", регламентиран в чл. 4, ал. 1 АПК, според който административните органи действат в рамките на правомощията си, установени от закона, а последното е в основата на възприетото в практиката становище, че правомощията на административните органи винаги се съдържат в конкретен нормативен акт. Както е посочено и в Тълкувателно решение 1/21.01.2022 г., постановено по т. д. 4/2019 г. на Общото събрание на съдиите (ОСС) на Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, качеството на административен орган се придобива въз основа на закон, даващ право на съответния орган (от системата на изпълнителната власт или друг правен субект или организация, осъществяващи публични функции или предоставящи обществени услуги) да издаде съответния административен акт служебно или по искане на гражданин или организация (чл. 24, ал. 1 АПК). Отличителният белег на административните органи, участници в правния оборот, е тяхната административна правосубектност, състояща се в нормативно признатата способност на органа да има административни правомощия, да бъде носител на административнопроцесуални права и адресат на административнопроцесуални задължения. Като условие за законосъобразност на административните актове (чл. 146, т. 1 АПК), компетентността на издателя предопределя валидността на направеното волеизявление. Затова Върховният административен съд е последователен в разбирането си, че нормите, уреждащи компетентността, не могат да се тълкуват разширително, те се прилагат stricto iure във всеки един конкретен случай, а липсата на правомощие на административния орган, издал съответния акт, води до неговата нищожност на самостоятелно основание. В конкретната хипотеза упражненото правомощие е нормативно регламентирано в ЗАвтП и в Наредба 34/1999 г. като принадлежащо на кмета на съответната община чл. 24а, ал. 8 ЗАвтП и чл. 28, ал. 1 Наредбата, като и двете разпоредби изрично допускат последващото му делегиране на определено от кмета длъжностно лице. И доколкото като издател на процесния административен акт е посочен заместник-кметът на Община Казанлък, валидността на акта е предпоставена от надлежната делегация на принадлежащото на кмета на конкретната община правомощие. По аргумент на чл. 170, ал. 1 АПК доказателствената тежест да установи този факт, като относим към условието на законосъобразност, предвидено в чл. 146, т. 1 АПК, е на административния орган. Както правилно е установил първоинстанционният съд обаче, това не е сторено, т. к. в приложените две заповеди Заповед 190/01.02.2024 г. и Заповед 689/17.04.2024 г., а и във всички останали документи по делото, няма данни за овластяване на заместник-кмета на Община Казанлък, без значение от ресора, с правомощието да прекратява действието на разрешения за извършване на таксиметрови превози. Със заповедта от 01.02.2024 г. на заместник-кмет Строителство, транспорт и екология е възложено да подписва разрешения за ползване на таксиметров превоз , но както вече беше посочено по-горе, актовете, с които се прехвърля компетентност, не могат да се тълкуват разширително, поради което и това оправомощаване категорично не включва и прекратяване действието на такива разрешения. Текст в подобен смисъл не е включен в делегацията, поради което и заместник-кметът на Община Казанлък не е разполагал с компетентност да упражни процесната разпоредителна власт, доколкото се касае именно за такъв акт. Липсата на компетентност за издаването на индивидуалния административен акт е тежък порок, който съществено засяга неговото съдържание, правейки го невалиден, поради което първоинстанционният съд правилно е обявил нищожността на оспорената заповед. Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на обжалваното решение са неоснователни. Съдът правилно е установил релевантните по делото факти, направил е въз основа на тях обосновани фактически изводи и правилно е тълкувал и приложил материалния закон. Това прави решението му правилно и съдът следва да го остави в сила. При този изход на спора претенцията на ответника за присъждане на разноски е основателна и следва да бъде уважена, поради което и на основание чл. 143 АПК, Община Казанлък юридическото лице, в чиято структура е органът-касатор, следва да бъде осъдена да заплати на ответника, претендираните и доказани разноски в размер на 1 000,00 (хиляда) лева за адвокатско възнаграждение за касационното производство. Възражението на касатора за прекомерност на претендираните разноски е неоснователно, доколкото дори не се твърди липса на фактическа и правна сложност. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1-во, предл. 1-во и ал. 3 АПК, Върховният административен съд,