Решение № 166 от 21.09.2016 г. на ВКС по н. д. № 702/2016 г.

Решение № 166 от 21.09.2016 г. на ВКС по н. д. № 702/2016 г., III н. о., НК, докладчик съдията Цветинка Пашкунова Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия С. Х. срещу въззивно решение № 120 от 10.05.2016 г. на Пловдивски апелативен съд /АС/, по внохд № 192/2015 г., с което е потвърдена постановената по отношение на лицето осъдителна присъда № 6/14.04.2015 г., по нохд № 61/2014 г., по описа на Кърджалийски окръжен съд /ОС/. С визирания първоинстанционен съдебен акт, С. С. Х. е признат за виновен в извършено за времето от началото на месец февруари 2013 г. до 19.02.2013 г. в Република /населено място/ и в [населено място], Република България, в съучастие в качеството на съизвършител със С. Р. С., Ш. М. А. и Б. А. В., престъпление по чл. 354а, ал. 2, изр. 1, вр. ал. 1, пр. 3, 4 и 5, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, при форми на изпълнително деяние - придобиване и държане с цел разпространение, и разпространяване на високорисково наркотично вещество в големи размери /хероин с нетно тегло 478,3805 грама, на стойност 43 020 лева, и ангажирана неговата отговорност, чрез налагане на наказание ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, за срок от ТРИ ГОДИНИ И ШЕСТ МЕСЕЦА, при първоначален общ режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип и 12 000 /дванадесет хиляди/ лева ГЛОБА, в полза на държавата. В касационната жалба на подсъдимото лице се релевират оплаквания за нарушения на процесуалния и материален закон, и за явна несправедливост на определената наказателна санкция ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА. Обръща се внимание на несъответността на съдържанието на атакуваното решение на предписанията на чл. 339, ал. 1 и 2 от НПК, изразяваща се в липса на мотиви, обективирана в отсъствие на очертани фактически положения, приети за установени при спазване на разпоредбите на чл. чл. 13, 14 и 107 от НПК, и след прецизен анализ на доказателствата по делото, с последваща интерпретация на приложимото материално право. Излагат се съображения за недоказаност на повдигнатото срещу подсъдимия С. Х. обвинение и за субективна престъпна несъставомерност на инкриминираното от прокурора поведение на лицето, с поставен акцент на неправилното кредитиране на изтъканите от съществени противоречия показания на разпитаните в хода на наказателното разследване полицейски служители Н. Г. и В. Д., и на депозираното от съпричастния към престъпната дейност свидетел Ш. А.. Аргументира се пренебрегване на конкретните данни за личността на С. Х. и на изтеклия продължителен период от престъпното посегателство при индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимото лице. При условията на алтернативност се предлага отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане на Пловдивски АС или оправдаване на подсъдимия Х. по обвинението по чл. 354а, ал. 2, изр. 1, вр. ал. 1, пр. 3, 4 и 5, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, респективно ревизия на обявеното решение, чрез редуциране на лимитираните санкционни последици. В съдебно заседание на 13.09.2016 г. подсъдимият С. Х. и неговият упълномощен адвокат поддържат жалбата. Прокурор от Върховната касационна прокуратура дава заключение за законосъобразност и справедливост на въззивния съдебен акт. Върховният касационен съд, трето наказателно, в пределите на инстанционната проверка по чл. 347 от НПК констатира наличието на основания, налагащи правоприлагане на чл. 354, ал. 1, т. 4, вр. ал. 3, т. 2 от НПК. Атакуваното решение не отговаря на изискванията на чл. 339 от НПК. Буквалното, логическо и семантично тълкуване на обективираната в цитираната норма законодателна воля обосновава категорично заключение за установен стандарт на въззивния акт, като форма и съдържание. В обсега на възложените задължения на въззивната инстанция при обявяване на потвърдително, изменително или отменително решение, е да посочи сезиралият я правен субект; да направи кратък преглед на доводите и възраженията, словно материализирани в подадените жалба или протест, и изложени от страните в съдебно заседание; и да обективира собствената си позиция по релевираните оплаквания, базираща се на формирано въз основа на доказателствената съвкупност вътрешно убеждение. Въззивен акт № 120 от 10.05.2016 г. лаконично очертава фактология, сочеща на реализирана на 19.02.2013 г., в [населено място] среща на С. Х. и Ш. А., при която подсъдимият предал найлонова торбичка, съдържаща наркотик - 498 грама хероин, открит при последващото претърсване и изземване в мазето на обитаваното от А. жилище. Липсва доказателствен анализ на дадените в рамките на наказателното производство обяснения на подсъдимите С. Х. и С. С., и свидетелски показания на Н. Г., В. Д., Б. В., Ш. А., А. Б. и Т. С.; на приложената по делото писмена документация; на приобщените веществени доказателствени средства, изготвени при използване на специални разузнавателни средства и веществените доказателства; и на изслушаните съдебни експертизи; с изискуемото се от процесуалния закон обсъждане на наличните несъответствия в доказателствения материал и тяхното преодоляване чрез обективна съпоставка и собствена интерпретация на доказателствените източници, поотделно и в корелативна връзка. Изложените мотиви в атакуваното решение, отнасящи се до визираната в жалбата и развита в хода на пледоарията пред въззивния съд необоснованост, се изчерпват с характеризиращи се със схематичност и подкрепени с житейски аргументи волеизявления за "неправдоподобност" на лансираната от С. Х. версия, че е мислел, че в инкриминирания ден е занесъл цигари на Ш. А., които нелогично финализират с декларативно умозаключение, че "задълбочената преценка на всички събрани по делото доказателства, по убедителен и несъмнен начин сочи на извода за знание на подсъдимия за държане и предаване на наркотично вещество. " Аналогичен процесуален подход е демонстриран и спрямо съществуващата проблематика по правоприлагането на материалното право. Отсъстват съображения за обективната и субективна съставомерност на неправомерната дейност на С. Х., и квалифициращите я елементи, като изключителната словна пестеливост при описание на обстоятелствата, индициращи само на упражняване на фактическа власт от подсъдимия върху инкриминирания наркотик на 19.02.2013 г., в [населено място], който на същата дата и посочено място бил предоставен на Ш. А., е предпоставила недопустимо противоречие с приложимия закон. За обективните и субективни признаци на неправомерно поведение, очертани чрез визираните от представителя на прокуратурата и съда форми на изпълнително деяние на престъплението, за което е осъден С. Х., със съответните му времеви и пространствени параметри, и съпричастните към него лица - "придобиване и държане на наркотични вещества с цел разпространение, и тяхното разпространяване от началото на месец февруари 2013 г. до 19.02.2013 г. в Република /населено място/ и в [населено място], Република България, в съучастие в качеството на съизвършител със С. С., Ш. А. и Б. В. ", липсват отразени в мотивите на съдебния акт релевантни факти. Не е налице и нужната конкретика и изчерпателност, и при интерпретиране на възраженията за прекомерна завишеност на наказателната санкция ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, фрагментарно определена за справедливо отмерена към предвидения минимум, с оглед значителната стойност на процесния хероин /43 020 лева/ и способстваща "за постигане целите по чл. 36 от НК", като са игнорирани направените доводи за чистото съдебно минало на С. Х., тежкото му семейно положение и влошено здравословно състояние, и за изтеклия продължителен период от извършване на престъпното посегателство, които Пловдивски АС не е коментирал. При инстанционния контрол, съблюдавайки императивните предписания на чл. чл. 13 и 14 от НПК, и в рамките на предоставените му процесуални правомощия, въззивният съд /втора първа инстанция по същество/ е длъжен внимателно да провери правилността на постановената присъда и задълбочено да изследва основателността на релевираните в жалбата или протеста оплаквания, като очертаната мисловна дейност следва да бъде словно обективирана по надлежния начин в мотивите на решението. Непълнотата във фактическите и правни съображения на съдебния акт, тангираща с липса на мотиви за обстоятелствата, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК и по заявените в жалбата доводи и възражения, препятства възможността на касационната инстанция да реализира контрол за спазването на предявените към въззивния съд процесуални задължения. Очертаното процесуално нарушение, довело и до несъответствия и противоречия в съдебния акт, безспорно опорочава постановеното решение и е от категорията на абсолютните основания за неговата отмяна, защото неминуемо накърнява процесуалното право на страните да получат в пълен обем охрана на своите интереси, чрез достъп до съд и разглеждане на депозираните от тях жалби или протест, по реда на инстанционната проверка. Съгласно чл. 6, т. 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/, всяко лице има право на справедлив процес пред независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона, който да гледа делото му и след това да се произнесе по наказателното обвинение от фактическа и правна гледна точка, като съобразността с тази разпоредба трябва да се преценява в обхвата на наказателното производство от започването до неговото приключване, включващ и правото на обжалване. В контекста на установения в чл. 6, т. 1 от КЗПЧОС и разискван в настоящия казус нормативен регламент, практиката на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/ е константна и последователна, че вътрешните съдилища трябва да излагат с достатъчни яснота и изчерпателност мотивите в решенията си, което предпоставя пълноценното упражняване на правото на обжалване. Липсата на съображения ограничава справедливостта в процеса.