Решение № 311 от 27.06.2013 г. на ВКС по н. д. № 988/2013 г.

Решение № 311 от 27.06.2013 г. на ВКС по н. д. № 988/2013 г., II н. о., НК, докладчик съдията Теодора Стамболова С присъда № 28/8.11.12 г. постановена от ОС-Добрич /ДОС/ по Н. Д. 437/12 г. подсъдимата Р. С. Д. е призната за виновна и осъдена за извършено от нея престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. 1 и 5, б. "б", пр. 2 вр. ал. 1, б. "в" вр. чл. 342, ал. 1 НК и вр. чл. 58а, ал. 1 вр. чл. 54 НК й е наложено наказание лишаване от свобода за срок от четири години, търпимо при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. Лишена е от право да управлява МПС за срок от седем години. С решение № 22/15.02.13 г., постановено от АС-Варна /ВнАС/ по В. Н. Д. 355/12 г., образувано по жалба на частните обвинители, цитираната присъда е изменена с прилагане на закон за същото наказуемо престъпление във връзка с правилата за движение по пътищата и е увеличено определеното на подсъдимата наказание лишаване от свобода за срок от шест години, търпимо при строг режим в затворническо общежитие от закрит тип. Лишаването от право на управление на МПС е увеличено на десет години. В останалата част присъдата е потвърдена. Недоволни от така постановения съдебен акт са останали частните обвинители М. и К. К., М. Р. и В. В., които го обжалват в срок чрез своя повереник, с оплакване за неналагане на наказанието при превес на отегчаващи обстоятелства. Иска се определяне на не по-леко наказание от дванадесет години лишаване от свобода, което при премирането поради процедура по съкратено съдебно следствие да бъде определено на осем години. Недоволна е останала и подсъдимата, която оспорва решението на ВнАС и претендира с лична жалба и с такава от защитник явна несправедливост на наложеното наказание. Моли да бъде оставено наказанието, каквото е определено от ДОС. Постъпил е и отговор от Д. на жалбата на частните обвинители с молба същата да не бъде уважавана. В съдебно заседание пред ВКС и частните обвинители чрез техния повереник /лично се явява единствено В. В./, и подсъдимата лично и нейният защитник, молят всеки за уважаване на жалбата му и за оставяне на тази на противната страна без уважение. Представителят на ВКП намира жалбата на подсъдимата за неоснователна, а тази на частните обвинители за състоятелна. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид сезиращите го документи и изложените в тях доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл. 347 НПК, намира за установено следното: И двете жалби са неоснователни. На първо място подсъдимата е оценена като личност с не особено ниска степен на обществена опасност. И това е правилно. Тя е реализирала динамичен престъпен стереотип, изводим наред с характеристиките на процесното престъпно поведение, довело до изключително тежък резултат, и от миналата съдимост на жалбоподателката- за управление на МПС след употреба на алкохол. В този смисъл настоящата инстанция се съгласява с казаното в мотивите на ВнАС, че либералното наказание, наложено й по-рано, очевидно не е повлияло благоприятно върху нея. Близо до контекста на казаното току-що не може да се сподели изложеното в жалбата на Д. и поддържано в съдебно заседание пред ВКС, че като отегчаващи обстоятелства са отчитани фактори, влизащи в квалификацията на деянието. Видно от мотивировката, залегнала на л. 36 от второстепенното съдебно производство, за да направи извод, че жалбоподателката е социално опасна и неглижира установения законов ред, решаващият съд се е позовал на нейните трайни престъпни навици, касаещи най-вече нарушения на разпоредбите на ЗДП и ППЗДП, но не е третирал по нарочен начин съставомерни обстоятелства. Действително, подсъдимата е млада жена и може да й се вярва, че процесното поведение е било повлияно до голяма степен от загубата на майка й. Тези фактори са оказали влияние при отмерване на дължимото наказание, което е решено при лек превес на смекчаващи обстоятелства. Оттук насетне, по мнение на настоящата инстанция намаляване на наказанието не би обслужило заложените в чл. 36 НК цели на наказанието и би довело до необосновано толериране на престъпната деятелност на Д. Същото се отнася и за искането на частните обвинители за увеличаване на наказанието. Като оставим настрана, че върховната съдебна инстанция по наказателни дела при първо и второ гледане на делото пред себе си е инстанция само по правото и в правомощията й не е залегнало правомощие за увеличаване на наложеното наказание, възможността да бъде установено, че това може да бъде направено от долустепенен съд, би било поставено на плоскостта на неоснователна наказателна репресия. В житейски план е обяснимо поведението на частния обвинител В., който търси възмездие за починалите вследствие на поведението на Д. негови близки. Съдът обаче е задължен да обмисля не само този аспект. Той трябва да отмери точното времетраене на наказанието лишаване от свобода, което от една страна да изиграе своята поправителна и превъзпитателна роля, а от друга- да не довежда до лично озлобление на осъдената. Служебно ВКС констатира допуснато от въззивната инстанция нарушение на материалния закон с определяне на строг режим на изтърпяване на наказанието в затворническо общежитие от закрит тип. Видно от разпоредбата на чл. 59, ал. 1 ЗИНЗС в затворнически общежития от открит тип се настаняват осъдените за първи път на лишаване от свобода до пет години за умишлени престъпления и осъдените за престъпления, извършени по непредпазливост. След като осъщественото деяние е непредпазливо, каквото е процесното такова, няма значение колко е времетраенето на определеното лишаване от свобода. Затворническото общежитие от своя страна е във функционална връзка с дължимия за определяне режим по чл. 61 ЗИНЗС. Казаното по принцип води до извод от необходимост от изменение на решението, което е в полза на подсъдимата, чрез определяне на общ режим на изтърпяване на наказанието в затворническо общежитие от открит тип - чл. 61, т. 3 вр. чл. 59, ал. 1 ЗИНЗС. Допуснатото нарушение на материалния закон може да бъде отстранено от настоящата инстанция. Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 3 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение