Решение № 1289 от 1.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 8680/2020 г.

Решение № 1289 от 1.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 8680/2020 г., III о., докладчик председателят Галина Христова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Агенция "Пътна инфраструктура", чрез пълномощник, срещу Решение № 178 от 11.03.2020 г., постановено по адм. дело № 25/2020 г. по описа на Административен съд Пазарджик с доводи за неговата неправилност и необоснованост, касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяната му, отхвърляне на исковата претенция или намаляване на размера й. Ответната страна – "Баташки и партньори" ЕООД, чрез пълномощника си адв. Н. Баташки, в открито съдебно заседание поддържа изразеното, в отговора на касационната жалба, становище за нейната неоснователност. Претендира разноски за касационната инстанция, за които представя списък по реда на чл. 80 ГПК вр. чл. 144 АПК. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, в законоустановения срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна при следните съображения: С обжалваното решение Административният съд Пазарджик е уважил предявения от "Баташки и партньори" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, като е осъдил срещу Агенция "Пътна инфраструктура" да заплати на ищеца сумата от 1 400 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди – заплатени съдебни разноски в производствата по НАХД № 2341/2017 г. по описа на Районен съд Пазарджик и по КНАХД № 165/2019 г. по описа на Административен съд Пазарджик, при обжалване на наказателно постановление № 2 от 21.07.2017 г., издадено от ОПУ – Пазарджик, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 9.01.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлил иска в останалата му част – до пълния предявен размер от 1 800 лв. Със същото решение АПИ е осъдена, на осн. чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, да заплати понесените от ищеца разноски в исковото производство в размер на 725 лв., от които 25 лв. – държавна такса и 700 лв. адвокатско възнаграждение. За да постанови този резултат съдът е приел, че ищецът се е справил с доказателствената тежест и е установил, по безспорен и категоричен начин, наличието на комулативно изискуемите предпоставки на фактическия състав на приложимата правна норма – чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. В резултат на това е приел иска за доказан, както по основание, така и по размер и е постановил своя акт. Решението е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд е изяснил напълно фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията на страните, и въз основа на това е направил верни правни изводи за основателност на исковата претенция. Предявеният пред съда иск намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), съгласно която държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За да възникне законовата отговорност следва да е налице отменен по надлежния ред акт, действие или бездействие, вследствие упражняване на административна дейност, реално причинена вреда, произтичаща от него, както и да е налице пряка причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата вреда. Член 4 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди предвижда, че "Държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице." Именно такава "имуществена вреда" представляват разноските, причинени от водене на делото, вкл. заплатеното от страната възнаграждение за адвокат. Адвокатската защита е конституционно гарантирана, от чл. 56 от Конституцията на Република България, и законово регламентирана, със Закона за адвокатурата дейност, която се осъществява от адвокати - лица с висше юридическо образование, които не са държавни служители и които за висококвалифицирания си труд получават хонорар от доверителя си на принципа на свободното договаряне при нормативно определен минимум. Тази защита е по закон задължителна само по определена категория дела и за определен кръг от лица, но на практика за всеки един чужденец, български гражданин без юридическо образование, неграмотен или гражданин с начално или основно образование, за които би било много трудно, граничещо с невъзможното, да се справи със защитата си по каквото и да е съдебно дело, особено ако насрещната страна, както е в случая с издателя на наказателното постановление, е държавен орган, носител на властнически правомощия, съветван и подпомаган от платени държавни служители с висше юридическо образование-юрисконсулти. Съгласно мотивите на Тълкувателно решение от 15.03.2017 г. на ВАС по Тълкувателно дело № 2/2016 г., ОСС от I и II колегия на ВАС като пряка и непосредствена последица от увреждането, по смисъла на чл. 4 от ЗОДОВ, се приемат и платените от гражданите хонорари за адвокатска защита в хипотезите на т. т. 1 - 7 на ал. 1 на чл. 2 от ЗОДОВ, макар и адвокатската защита да не е задължителна, тъй като според тези съдилища (ВКС и ВАС) "... разходите по ангажирането на адвокатска защита представляват непосредствена вреда...". В случая обосновано е прието от първоинстанционния съд, че са налице всички елементи от фактическия състав на изведената от закона отговорност. Първоинстанционното решение е постановено при правилно приложение на материалния закон. Въз основа на установената фактическа обстановка от съда е изведен единствено възможният и правилен извод за доказаност на изложените в исковата молба обстоятелства, които обуславят присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди по приложимия закон, в приетия от съда размер. Установено е от доказателствата по делото, че с влязло в сила съдебно решение е отменено наказателното постановление, с което на ищеца е наложена административна санкция, при което е налице първата предпоставка на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Ищецът, чиято е доказателствената тежест, е доказал наличието и на реално причинена вреда, изразяваща се в заплатено адвокатско възнаграждение в съдебното производство по обжалване на НП, приключило с отмяна на акта. На л. 25 от АНД № 2341/2017 г. по описа на РС – Пазарджик и на л. 14 от КНАХД № 165 по описа на АС – Пазарджик е представен изискуемия се от чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА) договор между адвоката, осъществил правната защита и клиента, основаващ възмездността на положения от адвоката труд и доказващ реалното заплащане съответно на договорените суми от 800 и 600 лв. (общо 1 400 лв.), подлежащи на обезщетение по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Тази вреда, доказана по размер, е в пряка и непосредствена причинна връзка с незаконосъобразния акт. Договорните отношения между адвоката и клиента имат за предмет извършването на определена по обем и естество правна дейност - чл. 24, ал. 1 и чл. 36 ЗА. При тях адвокатът следва да получи възнаграждение за положения труд, а клиентът да го заплати в размер, който съответства на обема и сложността на извършената работа. Договореното и платено в производството по оспорване на акта на администрацията, с оглед обема на извършената работа не е необосновано и несправедливо по смисъла на чл. 36, ал. 2 ЗА. С посоченото по-горе тълкувателно решение ВАС преодоля както законодателната празнина, т. к. законодателят не се е занимал и не е уредил въпроса за разноските при оспорване на наказателните постановления пред съда до изменението на ЗАНН (обн. ДВ, бр. 94/2019 г., изм. бр. 109/2020 г., в сила от 23.12.2021 г.), така и противоречивата практика. На осн. чл. 130 ЗСВ тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове. В случая обосновано и законосъобразно съдът е приел иска за основателен и доказан и го е уважил. Мотивите, към които настоящия състав препраща по арг. от чл. 221, ал. 2, предл. второ АПК, напълно се споделят без да е необходимо да се повтарят. Правилно е приет за основателен и акцесорният иск за присъждане на лихва върху претендираното обезщетение от датата на влизане в сила на решението, с което е отменено НП, както е изразил волята си ищецът. Предвид изложеното настоящата инстанция намира, че не са налице сочените от касатора отменителни основания, съдът е тълкувал и приложил правилно закона, поради което решението му в оспорената му част следва да бъде оставено в сила. При тази изход на правния спор претенцията на адв. Баташки за присъждане на понесените в настоящото производство разноски е основателна, като при отсъствието на възражение за тяхната прекомерност, следва да бъдат присъдени в пълен размер, съобразно отразените обстоятелства в договор за правна помощ и съдействие, приложен към отговора на касационната жалба (л. 17). Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, трето отделение