Решение № 35 от 2.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3594/2018 г.

Решение № 35 от 2.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3594/2018 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Светла Бояджиева Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. Д. Д., А. Г. Д. и Д. Р. Д. чрез адв. Б. Б., и от В. А. С. чрез адв. И. С. срещу решение № 1489 от 15.06.18 г. по в. гр. дело № 3880/17 г. на Софийски апелативен съд. С него е потвърдено решение № 2266 от 21.04.17 г. на Окръжен съд - Благоевград по гр. дело № 140/15 г. в частта, с която съдът е обявил за недействителен по отношение на Държавата договор за дарение, обективиран в нот. акт № 38, том I, рег. Ке 487, н. д. № 34/2013 г. на нотариус с рег. № 498 по регистъра на НК, и е отменено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 135, ал. 1 ЗЗД за обявяване недействителността спрямо Държавата на договор за продажба на недвижим имот от 6.02.15 г., обективиран в нот. акт № 21, том № 21, том I, рег. № 336, дело № 20/15 г. и вместо това е обявен договора за недействителен по отношение на Държавата. С определение № 746 от 7.11.19 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: Може ли за личен дълг на единия съпруг да бъде обявена за недействителна по реда на чл. 135 ЗЗД разпоредителна сделка за целия имот, който е придобит в режим на съпружеска имуществена общност. Съгласно приетото разрешение в Тълкувателно решение № 5/13 г. от 29.12.14 г. по ТД № 5/13 г. на ОСГТК на ВКС за личен дълг на единия съпруг разпоредителната сделка с имот, притежаван в режим на съпружеска имуществена общност, се обявява за относително недействителна по реда на чл. 135 ЗЗД за 1/2 идеална част от имота. С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното: Окръжна прокуратура Б. през 2000 г. е предявила против Р. Д. Д. иск с правно основание чл. 42, ал. 1 от Закона за собствеността на гражданите(отм.);. С решение № 143 от 7.03.11 г. по гр. д. № 370/00 г. на Окръжен съд Благоевград, влязло в сила на 14.11.12 г., е бил уважен предявения иск и е била постановена конфискация на няколко имота, собственост на ответника Р. Д., в т. ч. и на процесния имот - жилище, със застроена площ от 110 кв. м., ведно с две тавански помещения и една избено помещение в сграда, построена в УПИ IX, кв. 58 по плана на [населено място], [улица] 11. Решението е вписано в имотния регистър и отразено по партидата на имота на 3.06.13 г. На 20.02.13 г. Р. Д. и съпругата му А. Д. са сключили със сина си Д. Д. договор за дарение на процесния имот, оформен с нот. акт № 38/2013 г. От своя страна, на 6.02.15 г. Д. Д. е сключил договор за продажба на същия имот с В. А. Н., за сумата 9500 лв, при данъчна оценка от 43945 лв. В хода на производството по иска по чл. 135 ЗЗД, с решение № 99 от 2.06.16 г. по гр. дело № 554/16 г. на ВКС, по реда на чл. 307 ГПК, е отменено решението на Софийския апелативен съд, с което е оставено в сила посоченото по-горе решение на ОС - Благоевград, само по отношение на отнетите в полза на държавата имоти в режим на съпружеска имуществена общност, сред които е процесният имот, и делото е върнато за ново въззивно разглеждане с участието на А. Д., като необходим другар на ответника Р. Д.. В С. апелативен съд е образувано в. гр. дело № 2740/16 г., което е спряно до приключване на настоящето. При тези данни по делото апелативният съд е приел за основателен първият иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, с който е поискано да се обяви за относително недействителен по отношение на Държавата договорът за дарение от 20.02.13 г., извършен с нот. акт № 38/2013 г. Прието е, че ищецът има качеството на кредитор по отношение на първия ответник, произтичащо от частично влязлото в сила решение, с което на основание чл. 42, ал. 1 ЗСГ(отм.); е постановена конфискация на имоти и движими вещи, както и висяща претенция за отнемане на целия процесен имот или за 1/2 ид. ч. от правото на собственост, който извод не е намерил израз в диапозитива на решението. Изложени са съображения, че с дарението имотът е изваден от патримониума на длъжника и препятства държавата да осъществи правата си по съдебното решение, както и че не е оборена законовата презумпция за знание за увреждането, доколкото надареният е син на длъжника и съпругата му. Въззивният съд е счел за основателен и втория иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД за обявяване за недействителен по отношение на ищеца договорът за покупко-продажба, извършен с нот. акт № 21/2015 г., по съображения, че е сключен при наличието на вписана по партидата на имота конфискация, която има оповестително действие. Изложен е и допълнителен мотив, че страните са уговорили продажна цена, която е 3/4 пъти по-ниска от данъчната, предаването на сумата не е било извършено в канцеларията на нотариуса, което поставяло под съмнение възмездния характер на сделката. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Жалбоподателите считат за неправилен изводът на въззивния съд, че ищецът притежава качеството на кредитор, което е довело до неправилни изводи и относно останалите елементи от фактическия състав на чл. 135 ЗЗД. Необосновано е прието наличието на знание за увреждане от страна на приобретателя по оспорената възмездна сделка. В нарушение на закона въззивният съд е обявил процесиите сделки за недействителни по отношение на целия имот, който е представлявал съпружеска имуществена общност. Ответникът по жалбата Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез Областния управител на област Б. чрез процесуалния си представител моли да бъде оставено в сила въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени данните по делото и оплакванията в касационната жалба, намира следното: Обжалваното решение е недопустимо. Съгласно Тълкувателно решение № 1/17 г. от 9.07.19 г. по т. д. № 1/17 г. на ОСГТК на ВКС въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо. В практиката на Върховния касационен съд /р. № 639 от б. Ю. Юг. по гр. дело № 754/09 г. на IV г. о. / е прието, че определящо за качеството кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД е наличието на съществуващи спрямо длъжника права и извършена от длъжника сделка, която пречи на осъществяването им; че сделката е увреждаща, когато засяга права, които биха затруднили осъществяване правата на кредитора; че увреждащото действие е съзнавано от длъжника и от третото лице, когато те знаят, че съществуват други права, които сделката уврежда. В разглеждания случай Държавата твърди, че има качеството на кредитор, чиито права са установени със съдебно решение, постановено по иск по чл. 42 ЗСГ (отм.);, което към настоящия момент е отменено по реда на чл. 303 ал. 1, т. 5 ГПК и производството по иска по чл. 42 ЗСГ (отм.); е спряно. В мотивите на ТР № 2/19.11.14 г. по т. д. № 2/14 г. и ТР № 8/7.05.14 г. по т. д. № 8/13 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двата спора се изразява в съотношението между различните спорни предмети на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от действието на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното отношение. Процесуалното значение на тази зависимост се изразява в това, че висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата на чл. 229, ал. 1 ГПК императивно задължава съдът да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора. За успешното провеждане на иска по чл. 135 ЗЗД първата изискуема от закона предпоставка е ищецът да има качеството на кредитор на длъжника. В производството по иска по чл. 42 ЗСГ (отм.); се установява качеството на кредитор на Държавата, като правата й по отношение на длъжника са признати с влязлото в сила съдебно решение, което има конститутивен характер, т. е. поражда освен сила на пресъдено нещо още и конститутивно действие. Ето защо, настоящият съдебен състав счита, че въпросът за установяване на легитимацията на Държавата като кредитор е преюдициален за изхода на спора по настоящото дело. Зачитането на съдебния акт по преюдициалния спор обуславя и необходимостта от спиране на настоящото дело до разрешаване на спора по иска по чл. 42 ЗСГ (отм.); , производството по което би следвало да бъде възобновено с оглед на изложените мотиви. Нарушаването на нормата на чл. 229, ал. 1, т. 4 |ГПК, когато основанието за спиране е било налице към момента на постановяване на въззивното решение, както е в случая, е порок, който води до недопустимост на съдебния акт. Зачитането на съдебния акт по преюдициалния спор не може да бъде сторено от ВКС в производството по чл. 290 - чл. 293 ГПК, доколкото това изисква касационният съд да предприеме спиране на обусловеното дело, поради което, след обезсилване на въззивното решение като недопустимо, делото следва да се върне за ново разглеждане и решаване от друг състав на въззивния съд с указания за спиране на производството. Предвид на горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, III г. о.