Решение № 50250 от 17.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 667/2022 г.

Решение № 50250 от 17.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 667/2022 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Геника Михайлова Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. До касационно обжалване е допуснато решение № 10527/14.09.2021 г. по гр. д. № 5894/2019 г., с което Софийски апелативен съд, потвърждавайки решение № 6366/03.09.2019 г. по гр. д. № 10885/2016 г. на Софийски градски съд, е отхвърлил исковете на "Рестора" ООД срещу А. Г. Т., А. В. Т., Г. А. Т. и В. А. Т. по чл. 88, ал. 1, изр. 2, вр. чл. 82 ЗЗД за сумата 221 096.03 лв. – обезщетение за вредите от неизпълнението на договор за наем от 08.09.2014 г. и по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за сумата 15 815.37 лв. Решението е допуснато до касационен контрол по следните въпроси (процесуалноправен и материалноправен): 1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди в тяхната взаимна връзка събраните по делото доказателства за фактите от значение за правния спор? и 2. Когато е уговорено ползване, каквото към сключването на договора за наем имотът е нямал, и законът оправомощава единствено собственика да предприеме необходимите действия, за да разрешат техническите власти преустройството и промяна в предназначението на имота и да издадат удостоверение за въвеждане в експлоатация, за да се приведе той в състоянието, определено с договора, следва ли да се приеме, че наемодателят се е задължил към наемателя за тези действия? По процесуалноправния въпрос настоящият състав приема, че в решението си по съществото на спора въззивният съд е длъжен да се произнесе по тези доводи и възраженията на страните (по съществото на спора и/или доказателствените), които произтичат или са свързани с оплакванията в жалбата и/или в отговора на жалбата, както и по онези, които са основани на установени пред него факти, настъпили след приключването на съдебното дирене пред първата инстанция. Съответна е и неговата дейност по преценка на доказателствата. Задължението на въззивният съд да прецени събраните пред първата инстанция доказателства може да произтече само от конкретните оплаквания в жалбата. Въззивният съд всякога е длъжен да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, когато пред него са събрани нови – новооткритите или новоузнати от страните, възникналите след приключването на съдебното дирене или недоказаните поради съществено процесуално нарушение от първата инстанция. В т. 1 и т. 2 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. и в ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. ОСГТК на ВКС) са разисквани изключения, при които въззивният съд дължи произнасяне по определени въпроси и без оплаквания от страните. Мотиви: Този отговор на процесуалноправния въпрос произтича от принципа на ограничено въззивно обжалване, произтичащ от уредбата в глава ХХ ГПК, а обобщава нормативната и казуална практика на Върховния касационен съд (ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. ОСТК на ВКС, решение № 22/29.06.2017 г. по гр. д. № 2113/2016 г., I-во ГО, решение № 261/10.02.2020 г. по гр. д. № 758/2019 г., III-то ГО, решение № 177/31.12.2020 г. по гр. д. № 293/2020 г., IV-то ГО и др.). Обобщението налага да се приеме, че признатата от закона възможност не само въззивникът, но и въззиваемият да се оплаче от пороци на обжалваното решение произтича от това, че с отговора той упражнява право на защита срещу жалбата, а то е проекция на правото му на иск. Всяка от главните страни в исковото производство има право на иск. Ищецът го упражнява чрез субективното право, заявено с иска, а ответникът – чрез заявените насрещни права, за които съгласно чл. 298, ал. 4 ГПК решението поражда сила на пресъдено нещо (за прихващане и право на задържане) и/или чрез заявените възражения (изключващи, унищожаващи, погасяващи или отлагащи спорното право). Диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 ГПК) допуска пред втората инстанция страните да пренесат спора, такъв какъвто са го очертали пред първата, или да изоставят част от своите доводи или възражения, включително по фактите от значение за спора. В решението по чл. 271 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе само по тези доводи и възражения, които са свързани с оплакванията срещу първоинстанционното решение в жалбата и/или в отговора на жалбата (чл. 269, изр. 1 ГПК), и по онези, които страните основават на установените пред него факти - настъпилите след приключване на съдебното дирене пред първата инстанция (чл. 260, ал. 1, т. 5 и 6 и чл. 266, ал. 2, т. ГПК). Съответна е и неговата дейност по преценка на доказателствата. В решението по чл. 271 ГПК въззивният съд е длъжен да обсъди поотделно и в съвкупност доказателствата, събрани пред първата инстанция, когато в жалбата и/или в отговора на жалбата има оплакване за липса на произнасяне по конкретен довод или възражение (от значение за съществото на спора или с доказателствено значение), или за необоснованост на решението или за погрешно приложените в него последици на доказателствената тежест. Въззивният съд е длъжен да извърши самостоятелна преценка на новите доказателства, събрани във второинстанционното производство при условията по чл. 260, ал. 1, т. 5 и 6 и чл. 266, ал. 2 и 3 ГПК. Той дължи обсъждане само на тези, които обуславят (обясняват) крайния изход на спора. Той не дължи преценка на събрани доказателства по довод или възражение, чиято неоснователност произтича пряко от закона. Той може да основе решението и на недопустими доказателства, събрани от първата инстанция, стига в жалбата или в отговора на жалбата да няма такова оплакване. Той може да основе изводите си и на факти, въведени от страните след преклузия пред първата инстанция, стига в жалбата или в отговора на жалбата да няма такова оплакване. Когато приеме, че следва да потвърди първоинстанционното решение (изцяло или отчасти), той може и да препрати към мотивите на първата инстанция, но само след като се мотивира защо са неоснователни оплакванията в жалбата или в отговора на жалбата. Когато жалбата е бланкетна и във второинстанционното производство не са събрани нови доказателства, въззивният съд потвърждава решението в обжалваната част, без да се произнася по доводите и възраженията на страните, а не е длъжен да преценява и доказателствата. По материалноправният въпрос настоящият състав приема, че когато е уговорено ползване, каквото към сключването на договора за наем имотът е нямал, и законът оправомощава единствено собственикът да предприеме необходимите действия, за да разрешат техническите власти преустройството и промяната в предназначението на наетия имот, а и неговото ползване, за да бъде приведен в уговореното състояние, следва да се приеме, че наемодателят се е задължил за издаване на индивидуалните административни актове, предвидени в ЗУТ: разрешение за преустройство и промяна в предназначението на наетия имот (чл. чл. 38 или 39 ЗУТ) и удостоверение за въвеждането му в експлоатация (чл. 177, ал. 3 ЗУТ), и то със съдържание, произтичащо от уговореното. При решаването на спор по иск на наемателя, основан на последиците от неизпълнението на тези задължения на наемодателя, гражданският съд е оправомощен да проведе косвен (инцидентен) контрол за валидност и законосъобразност на издадените индивидуални административни актове (чл. 17 ГПК), включително да прецени дали съответстват на вида на имота, уговорен с договора. Мотиви: Основно задължение на наемодателя е да предаде вещта "в състоянието, което отговаря на ползването, за което е наета" (чл. 230, ал. 1 ЗЗД). Законът допуска към сключването на договора имотът да е в различно състояние, а наемодателят да поеме задължението да го приведе във вид, съответен на уговореното. Когато привеждането налага преустройство и промяна в предназначението на имота, необходими са правни действия – издаването на индивидуалните административни актове, предвидени в чл. 38 или в чл. 39 ЗУТ, а и в чл. 177, ал. 3 ЗУТ, но и фактически – по организиране и финансиране на необходимото строителство. В пределите на договорната свобода е страните да определят конкретния обем (съдържание) на задължението на наемодателя по чл. 230, ал. 1 ЗЗД. Те могат да поставят в тежест на наемателя задълженията по организиране и финансиране на преустройството в имота. В съдържанието на задължението на наемодателя по чл. 230, ал. 1 ЗЗД обаче всякога е включено задължението за снабдяване с предвидените в ЗУТ индивидуални административни актове (ИАА). Това е така, защото само собственикът може да иска издаване на разрешение за преустройство и промяна в предназначението на нает имот, а и въвеждането му в експлоатация (чл. 161, ал. 1 ЗУТ). Дори когато наемодателят не е собственикът, задължението да осигури съдействието на собственика за снабдяване с тези ИАА и то със съдържание, съответно на уговореното с договора, произтича от същностната характеристика на основното задължение по чл. 230, ал. 1 ЗЗД. Необходимостта от снабдяване и с удостоверението по чл. 177, ал. 3 ЗУТ обяснява забраната по чл. 178 ЗУТ. По иск на наемателя, основан на последиците от неизпълненото задължение по чл. 230, ал. 1 ЗЗД, гражданският съд е оправомощен да проведе инцидентен контрол за валидност и законосъобразност на издадените ИАА по чл. 38 или чл. 39 ЗУТ, а и по чл. 177, ал. 3 ЗУТ.